ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров Здравейте! Темата на днешната беседа е Иконата и Запада Това е част 6-та от нашия цикъл за Иконата и днес ще разгледаме какво се случва в западната половина от някогашната Римска империя по отношение на изобразителното изкуство и как това се съотнася към иконата Иконата, същинската икона е творение на източната половина на някогашната Римска империя
на те наречената Византия Знаем, че в Ромейската империя иконопочитанието се среща с многобройни противодействия които в 8 век водят до иконоборството продължило близо 120 години общо взето какво става от същото време на запад и по какво то се различава от това, което става в източната половина на някогашната единна Римска империя Вече стана дума, че в предишните беседи, че иконата кристализира между първи и края на пети, началото на шести век особено в периода между началото на четвърти и края на пети век тези около два века са основни за кристализацията на същинската на архетипичната икона
началото на четвърти век времето на св. Константин когато християнството става законна религия съответно почва да се строят огромни храмове съответно те трябва да бъдат украсени съответно култа към Господ, към свеците, към света Богородица и прочие става законен техните образи на тези светци или на Господ Иисус Христосъстават законни могат да се показват на обществото и това, разбира се, е огромен стимул за създаването на образа на иконата процесът е дълъг художниците са езичници докато създават собствен стил минава много време но някъде към края на пети век това вече е на лице а точно от началото на четвърти до края на пети век
е същинското сгромолястване на западната римска империя то започва с преднасенето на столицата от рим в Константинопол 330 година е формалната година за освещаването на новата столица но още в 324 година тя е обявена като бъдеща столица а самия свети Константин почти не резидира в Рим след като го завладява и побеждава Максенци и след това той стои там известно време но любимите му места са по на изток Сердика и в последствие Константинопол а рим губи престижа и съзнанието че е седалище на властта макар че разбира се там сената продължава да съществува нещо като двойна столица имаме стария и новия рим те са почти два раздалечени квартала на единна столица но друго е когато императора и съответно цялата бюрокрация управляваща
администрацията на империята съответно поръчките на императора съответно най-талантливите художници и прочие отиват в Константинопол там се строи в огромни мащаби там се строят огромни и църкви но и дворци и прочие и всичко това трябва да се окрасява така че там се прехвърля художествената работилница на римската империя тя вече работи в Константинопол включително и като занайчи най-добрите занайчи ще отидат там не че в Рим няма да останат
там се строят великолепни храмове св. Петър, св. Павел св. Йоан в Латеран латеранската църква която е катедралата на Рим впоследствие са строите други храмове св. Мария голямата Санта Мария Маджоре но това вече е папска инициатива а имперските инициативи и ктитори са по-скоро на изток в Иерусалим
Синай и къде ли не още Рим на няколко пъти бива завладяван от варварите Той не е унищожен физически като град но обират това, което е ценното в него всичко, което е злато сребро някакви предмети на изкуството предмети на разкоша са ограбени от варварите доколкото могат и в Рим остават основно сградите
Така че докато Константинопол се въздига между 324-та и Юстиняновия апогей точно обратното става в Рим Разминават се двете столици едната върви нагоре другата върви надолу Втората разлика на запад
няма иконоборство Това е огромна разлика защото чрез изпитанието на иконоборството иконата придобива мъченически статут изповеднически статут тя става тя придобива биография особено тези икони които са били скрити по време на иконоборството и оцеляват
в този дълъг 120 годишен период те стават предмет на на особено почитание на двойно и тройно почитание нещо, което в Рим го няма да, там има древни икони и до ден днешни са съхранени 5 знамените икони от пред иконоборския период
но те си живеят насигурно и нямат тази биография която имат иконите на исток иконите мъченици третата разлика третата разлика е че в Западна Европа
особено в двора на Карл Велики на Карл Велики се създава едно почти иконоборско настроение това не е истинско иконоборство разбира се но е враждебност спрямо истинското
иконопочитание което имаме в източната част на империята вече говорихме на тая тема че поради грешки в превода и поради други политически причини Карл Велики написва или по-точно
заповядва да се напишат под негова диктовка и по негов почин така наречените Каролински книги или Карлови книги Либри Каролини в които 7-я
Вселенски събор 2-я Никейски събор бива наричан с какви ли не обидни епитети като безумен и така нататък и в общи линии
позицията на Карл Велики който да не забравяме че е много ключова фигура в изграждането на Запада а и не само на Запада нашата дума крал
идва от Карл така че става нарицателно този владетел когато той и неговият двор заявяват че на изток имаме еретично поклонение на иконите
като пред идоли и прикланяне в това отношение ясно ясно е че в Западна Европа до там до където стига властта на Карл Велики а той владее почти
цяла Западна Европа разбира се без Испания там са още маврите но така или иначе дори и там воюва да в цялата тази територия
се натрупва едно не много добро отношение към източното отношение към иконата и съответно към източната икона четвъртата
разлика че във самия Рим стои впечатляващото римско цивилизационно наследство нещо което го няма в Константинопол Рим е
милионен град по време на империята с най-големите строежи които са съществували по това време дворци терми градини стадиони стадиони всичко е във
свърх масштаб и тези грандиозни сгради стоят по това време някой от тях е до ден днешен и до ден днешен когато човек влезе в термите на Каракала
когато влезе в колизеума когато види останките от дворците на Палатинския хълм ахва когато види вила Адриана в Тиволи ахваме
от размера от масштаба замаха с който строи Рим пантеона също това е огромен купол който сам дъжи себе си от 2000 години това
езическо наследство го нямаме в Константинопол по никакъв начин нищо там не говори за величието на езичеството т.е. подсъзнателно Константинопол е християнски град а
Рим е езически град да християнизиран вторично но къде е църквата на св. Петър извън града къде е на св. Павел още по-далеч извън града къде са на св. Лавренти
и прочие всичките катакомбите това е извън града периферията в центъра на града нямаме такива грандиозни строежи каквито са били примерно Форума на Траян или Циркус Максимус
600 метра дълъг това са конструкции които са ненадминати за това подсъзнателното влияние на езическото цивилизационно наследство а то, що не цивилизационно
то е и идеологическо то е и естетическо то е всепроникващо и то е на лице именно в Рим а освен Рим ние по това време нямаме нито един свръхград в западна Европа на изток имаме свръхградове
това са Александрия Антиохия Солун пък дори Атина с нейната слава макар и не голям град но пък славата й се носи нищо подобно нямаме в западна Европа Рим е
всички пъти ще водят към Рим Равена Милано да, има едни значителни градове Неапол но те са несравними с Рим докато Антиохия и Александрия и Константинопол
през целият този инкубационен период на иконата са разбира се едни огромни метрополии с дълга история с невероятни паметници с голяма ученост Рим Александринската
библиотека и всичко останало така че славата и престижа на тези градове ги превръща в огромни цивилизационни центрове до 7 век до персийското
нашествие серед това арабското нашествие когато те пак остават значими градове в някои отношения продължават традицията но разбира се
вече не под християнска егида следващата разлика петата между това което става в Ромейската източна империя и това което става в западната
половина там вече и империя нямаме от края на пети век нататък в тази западна половина са запазени многобройни останки от
художественото наследство на Рим под формата на саркофази релефи и прочие нещо което на Изток го няма по ред причини едната от причините
е че иконоборците унищожават идолите другата причина е че в близкия изток извън елинистичните центри които са езически местното население да не забравяме
че това не са гърци нито в Египет нито в Сирия нито в Палестина нито в Мала Азия те са елинизирани някакви си но етнически не са гърци и те носят
един такъв по-скоро иконоборчески дух някой от тях въвъвсеки случай не са носители на тази римска гръкоримска традиция ако погледнем броя на
саркофазите с изображения върху тях които са съхранени да кажем на територията на България и тези които са да кажем в една италианска провинция ще видим
че съотношението е може би 100 към 1 там са съхранени многобройни фигуративни саркофази докато у нас практически няма такива не говорим за леко украсени с гирляди говорим за
фигуративни с наратив някакъв разказ за някакъв мит за някаква легенда за някакъв човек и прочие това нещо в Италия е повсеместно и
навсякъде където се намери такъв саркофаг той представлява интерес на изток ги няма тези саркофази а доколкото ги има статуи
подобни на божества те са до голяма степен унищожени къде от християните от първите векове които са разрушавали идолите къде от иконоборците къде от персите
къде от арабите говорим за видимите статуи и те вече не излъчват своята естетика докато в Западна Европа това го няма и тези
статуи тези релефи тези саркофази излъчват своята естетика майсторите художниците ги гледат копират ги да доста тромаво няма
онази класа по време на имперския рим Запада още по времето на последните династии имаме упадък но образците стоят
това вторично употребяване на антични езически саркофази за християнски погребения какво означава а то е повсеместно вземат саркофага ама на него била изобразена там Диана Аполон
Зевс Хера няма значение нали е хубаво направено красиво пък няма сега майстор който направи такъв мраморен саркофаг звучи престижно и му слагат един християнски капак отгоре и по този начин го използват но
естетиката на езическата античност действа тя стои като образец както езическите поети Вергилий, Овидий и така нататък стоят като образец на латински език
макар че възпяват божества т.е. демони по подобен начин и езическото изкуство стои като образец макар че възпява демони езически божества лъжи богове това нещо на изток
почти го няма там иконата създава собствена естетика собствена среда възосново разбира се на някои антични практики но но все повече
е независима докато в Запада Европа си съжителстват чистото езичество от саркофазите от релефите които използват масово в граждански в стени в храмове и християнското изкуство на християнски теми
поради тази причина Западното изкуство си остава илюстративно не литургично не молитвено а илюстративно по линия на казаното от св. Григорий Велики за образите
че те са библията за неграмотните унагледяват Словото Божие но го унагледяват само илюстрират докато на изток имаме самостоятелна функция
на иконата като молитвен обект и като доктринален като свидетелство за Боговъплощението като догматичен предмет догмата за Боговъплощението се проповядва и чрез слово
и чрез образ а това е централния догмат на християнството така че на изток това е застъпено и минавайки през иконоборството това е вече кодифицирано в седмия седмия
вселенски събор след пети век когато вече Рим бива напълно унищожен от варварите на запад на изток имаме апогея на Юстиниан който
нещо като златен век на Византия остава и до днем днешен в съзнанието ни като златен век включително и в изкуството но и в всяко отношение а след иконоборската
интермедия имаме един апогей на изкуството в 9 10 11 12 век по това време в западна Европа в общи линии сме на светлини години
по-низко и в архитектурата монументалната на много тромава романска архитектура и в изобразителното изкуство да не говорим во времето на романските катедрали изкуството се варваризира деградира
всъщност и Италия се варваризира след тези многобройни нашествия вече нямаме римската Италия а варваризираната там са ломбарди преди това готи
какви ли не още племена варварски вандали и много от тях остават особено ломбардите лангобардите да ги наречем които създават своето кралство в Италия
владеят огромни територии и франките много кратно слизат през алпите надолу всичките им императори разбира се са от германски
происход въздух тъй наречените императори от Карл нататък от Тон и прочие за това Италия произвежда едно варварско изкуство
едно примитивно изкуство в сравнение с което изтънченото изкуство на Константинопол е като от друга цивилизация то е от друга цивилизация престижа на това
което се прави в Константинопол е огромен макар че държавата Византия не е първостепенна сила тя доста запада по тези времена но престижа е
като духовна цивилизационна и художествена столица на света е непокътнат до падането на Константинопол в 1924 година да
чуем едно песнопение след което ще продължим тези временем, да? Тези временем, да? тези временем, да?
Монреале, Палермо, Кралската, Капела, Църквата Манторана и пр. Всичко това е основно от XII век. Някои тях отиват и до XIII в Монреале, но всички останали са в XII век. Преди падането на Константинопол. В Витлеем, Църквата Рождество Христово, по време на кръстоносците, а те на практика владеят Светите земи именно през XII век, времето на Комнините, тази църква наскоро разкриха великолепните мозайки, които преди това бяха видими, но сега до изчистиха и се виждат във пълния им блясък. Те също са от XII век и също са правени от византийски майстори.
Дори вече се знаят имената им, по време на разчистването се разкриха имената на тези три майстори, които са правили мозайките в Витлеем. Несъмнено, по така почин на, разбира се, на краля на Иерусалим, той е бил латински крал на Иерусалимското кралство, но и на византийския император, Мануил Комнин, с когато те са в прилично добри отношения и от столицата пращат мозаисти да изпълнет. Тези престижни мозайки в този велик храм на Рождество Христово. Да, това всичкото става в 12 век. Но, между временно, на Запад протичат много съществени процеси. Папската власт се утвърждава спрямо императорската. Императорската всъщност запада. След Отон Велики имаме един опадък на западната, тъй наречена Свещена Римска империя. Замена на това, папите се засилват и се стига до знаменитата кулминация в 1077 година, когато императорът е принуден да се поклони на папата. Така нареченото отиване в Каноса, където папата го държи вънка на студа три дни, докато го приеме и да се покае Хенрих четвърти или Хенрих Четвърти императора. И в общи линии папите излизат победители от това стълкновение с западните императори. След това, малко по-късно, 22 години по-късно е първият кръстоносен поход. Едно, че е по почин на папа и второ, че те завладяват Иерусалим. Нещо, което византийците не могат да направят. Други въпрос е, че кръстоносците не освобождават Иерусалим, т.е. не го връщат към предишните му владетели и в светско и в църковно отношение, а го завладяват за себе си. И слагат свой патриарх Иерусалимски, при положение, че имаме Иерусалимски патриарх, наследник на цялата поредица епископи Иерусалимски до първия, св. Яков, Брат Господен. Тази велика и превелика традиция, те я нарушават кръстоносците, слагат свой, но кое е важното тук? Важното е, че Запада побеждава на бойното поле, в политическо отношение той е в експанзия. Къде е Иерусалим, къде са франкските държави на Готфрид Булонски, това е в Белгия чак днешна.
Къде е Венеция, която пък дава корабите. Далеч и далеч е сравнение с Константинопол, но Константинопол е безсилен да освободи Иерусалим, а кръстоносците го освободиха. Малко по-късно, сто години по-късно, четвъртия кръстоносен поход завладява Константинопол. И това е ключова преломна дата в човешката история, защото до тогава Константинопол е бил непревземаемата столица на християнската свърхдържава, Римската империя, Ромейската в елинизирания си вариант. Наричана, разбира се, малко пейоративно Византия. Обидно, това е една обидно. Както гърците наричаха Република Македония Скопия, за да не я признават за Македония, наричаха Скопия. По същия начин западните люди, за да не признават Константинопол за Нов Рим, го наричаха Византион по старото му име и съответно империята Византийска, а не Ромейска. Завладяването на Константинопол в 1204 г. слага край на Римската империя в нейния източен вариант. И е един голям триумф на Запада. Разбира се, едно престъпление цивилизационно и всякакво. Защото Константинопол по никакъв начин не е бил враждебен към кръстоносците. Не е имало никакви основания да бъде атакуван. Те са били в една доста пасивна позиция, ромейте във отношение. Една слаба държава.
И кръстоносците се възползват от това и просто най-нагло я плячкосват, обират до шушка града. От 1204 г. до 1261 г. това са 57 г. се източва всичко, което може да се източи от Константинопол на Запад. Това източване има няколко аспекта. Първият аспект разбира се - престижа. Той се срива. Престижа на Константинопол. Той е победения град. Завладяния град. Ограбения град. И обеднелия град. Защото тези 57 години латините, които са господаря на положението, естествено, че вземат всичко, което си харесат. Всичко, което може да се движи. И да си я закарат в Венеция или в Франция или в днешна Белгия. Но всичкото злато, всичката коприна, всичкото сребро, всички скъпоценни камъни, всички скъпоценни мощехранителници, свети мощи, книги, обкови, всичко, което може да се пренася, бива пренесено. И в край на този период, Константинопол е една празна шушулка, изпразнен от всичко това, с което беше пълнен от времето на свети Константин, от самите римски императори.
От най-могъщите човеци на своето време събирал от цялата империя светини, скъпоценности, ученост, ръкописи, произведено изкуството и прочие. Разбира се, след нашествието на Песетите, арабите и от изтока започва да се източват ценности към християнската свърстолица. И всичко това с един удар бива опразнено и града остава наистина сянка на своето някогашно духовно и културно и цивилизационно величие. Този момент, исторически, цивилизационен, е преломен за съзнанието и на едните и на другите. И ромеите вече никога няма да бъдат същите. И разбира се, западните държави и човеци никога няма да бъдат същите. Те започват да гледат от високо на греците и на ромеите и защото на изтока. Съответно пък Византия, римската източна империя губи самочувствие. И никога няма да го установи. Те минават от сравнително важна, първостепенна държава до тогава, по времето на Комнините, към една второразредна, с тенденция да стане треторазредна държава в Европа и Азия. За това XIII век е ключовия по темата, която ние разглеждаме. И отново имаме едно приливане от 1200 и 1-2-3, когато Константинопол имаше повече съкровища, отколкото всички западни градове взети заедно. И то много повече, защото там са трупали императорите, докато в Париж, в Ахен, в Мюхен, кой е трупал? Местен епископ, някой местен крал, дори Ахен, великата столица на Кал Велики. Ако сравним кралската капела в Ахен съсвета София или с, да кажем, света Ирина, дори, или с та нея на Василий I църквата, това, което се знае за нея, разбира се,
или свети апостоли в Константиновата църква, това, което се знае за нея, не е останало, но това са несравними в нито едно отношение величини. Първото поколение, което донася съкровещата от Константинопол и изобщо и от Солон, от всякъде, от изтока, ги донася на запад, главно в Италия, може би преди всичко в Венеция, но от там и надолу към Рим, и нагоре към Франция, и към Германия, проникват тези образци. Говорим за предмети от злато, от Солонова кост, сребро, миниатюри, ръкописи, тъкани, всичко. И варварите на запад ахват, когато видят тези императорски съкровища. И до ден днеша, ако отидем в съкровищенцата на Сан Марко в Венеция, ще видим, че тези съсъди, които там са съхранени, от полоскапоцени камъни и така нататък, нямат равни. Дори и в следващите епохи. Ненадминати са и до ден днеша. А колко е било претопено, да не говорим. Злато, сребро. Да. Този процес, във първото поколение, разбира се, е продължение на предишното възхищение. Когато сицилианските крале и владетели поръчаха византийски мозаисти в Монреале и в Чефалу и в Балермо, и в Витлеем също, те се възхищаваха на тези майстори.
По същия начин и красоноците, които грабят Константопол, се възхищават на тези съкровища, които отнасят. Те стават образец. И в Италия имаме едно силно влияние на византийското изкуство в XIII век, което по-късно, много по-късно бива наречено от Джорджо Вазари маниера грека. Гръцкият маниер, гръцкият стил. Подържават италийските майстори на високите византийски образци. Подържавайки, тяхната психология вече е променена, защото те са победителите. Те ограбиха Константинопол, съсипаха Ромейската империя като държава и са победители на бойното поле в економиката, в търговията, въвсичко. В изкуството започват да подържават, но подържавайки, те са в някакъв антагонизъм. Те казват, да, но това е гръцко. Хубаво е, по-хубаво това, което можем да правим ние, но не е нашето. И това подържание не е както на времето между Рим и Елада. Елада да си остане политически унищожена. Вече провинция римска, но естетически цивилизационно недостижим образец за Рим.
Винаги до края на Рим Елада ще си остане и в скулптурата, и в живописта, и в поезията, и в философията. Ще си остане на пиедестал за римнините. Въпрос на престиж, да говориш гръцки, да четеш в оригинал, там Омир, Софокъл и прочие. И да си поръчваш гръцки оригинали, да правиш безброй римски копия. Тукато в Италия през XIII век, когато се рециклира византийското наследство, византийската плячка, там процеса протича по друг начин. Там се търси по-скоро нашето и влиянието на византия се, разбира се, асимилира, вземат го на въоръжение и като технология, и като естетика, и като други аспекти. Но в крайна сметка самочувствието на победителите изисква те да се разграничат от това, което
са внесли от Византия. И Вазари, разбира се, той пише много по-късно, Но вероятно наследява една много по-стара традиция на отношение, което е до някъде пренебрежително към маниера грека. Защо? Защото маниера грека, византийската икона, е корено различна от гръко-римското езическо наследство.
което е така или иначе под ръка в Западна Европа. В Рим, в Пиза, в Флоренция, навсякъде. Тези градове държави, които се оформят по това време. Точно по това време е инкубационния период на тези градове държави. Разбира се, Венеция е най-ярката, точно в това отношение, но и Генуа, и Пиза, и заражащата се Флоренция, смисъл, въздигащата се Флоренция, и многоброните други,
градове държави, които, Милано и прочее, които във бъдеще ще си поделят Италия. Отделно Сицилия, отделно Неапол, които са самостоятелни центри, а по това време, и защото Южна Италия. Да не забравяме, че точно там, в Южна Италия, имаме едно много ярко явление, което е цивилизационната среда, създадена от Фридрих II Хохеншталфен, така наречен император,
Фридрих II Хохеншталфен, на Свещената Римска империя, който е император от 1220 до 1250 година, т.е. точно след четвъртия кръстоносен поклод. Той още преди, т.е. още като дете е обявен за крал, но разбира се в непълнолетие, и точно докато той е дете, пада Константинопол. И това сигурно е въздействало враху него, и той, когато става император, започва
ярко да подържава на езическите римски императори, а не на византийските, и започва да спонсорира едно изкуство, което е по-скоро римско, по-скоро езическо, отколкото ромейско и духовно. Така че имаме в XIII век
едно много силно възраждане на езическото начало, което в последствие ще се нарече с главна буква възраждане за цяла Западна Европа. Нека да чуем едно теснопение, след което ще продължим. по-скоро езическо, по-скоро езическо,
по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, на езическо, по-скоро езическо,
по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо,
по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо,
по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, по-скоро езическо, Между западната половина, на някогашната Римска империя, и източната половина, винаги е съществувало, голямо различие. Започнем от езиковото различие. Едните са латино-говорящи, а другите са гръко-говорящи, елино-говорящи. Като границата минава някъде тук, по нашите земи,
между Сердика и, да кажем, Ниш. Дори може би точно Сердика да е границата, защото на исток от Сердика, Филипополо и надало е елино-говорящо. на запад от Сердика, вече към Ниши на запад, е латино-говорящо. Така че някъде тук е минавала езиковата граница и цивилизационната граница. в последствие, още от девети век, по времето на свети патриарх Фоти и на Папа Николай Първи, имаме и църковно различие,
което в 1054 г. е окончателно санкционирано и започва големия разрев, схизмата така наречена, изпадането на Рим от Православието, т.е. имаме антагонизъм църковен след 1054 г. в държавно отношение също. Ако не броим Юстинян, който за кратко време отново завладява Италия и части от Испания, Северна Африка, изобщо големи части, значими части от няколишната Римска империя, но това е нетрайно. И след това, особено съсъсъздаването на така наречената
Западна империя, дали ще бъде Карл Великий, дали ще бъде Отон и така наречената свещена Римска империя. Все едно тя е връждебна, най-малко конкурентна спрямо Византия. Т.е. имаме един много сериозен разсет политически, езиков, цивилизационен, религиозен между латинския свят на Запад и източния свят основно гръко-язичен, разбира се и славяно-язичен, след като светите кирида методи правят своето епохално дело. В тези два доста различни свята, естествено, че и цивилизацията и изкуството се развива по различен начин. Това огромно разминаване между изтока и запада минава през всичко, включително през изобразителното изкуство. И вече стана дума за това, което се случва в Италия. Италия е инкубационния съсъд, в който се извършва голямата промяна.
Сега, северно-талпите са варвари, франките са варвари. Те се смесват с италийците, къде е цивилизационно, къде е езиково, къде е религиозно, но са си варвари и в естетическо отношение и прочие. След романския стил, което името му отива към Рим, имаме готическия стил, името отива към варварите. Те са едни и същи, които правят едното и другото, но така или иначе самите думички, романски и готически, говорят ясно за какво става дума. Те става дума за една варваризация на Запада и тези племена, основно германски племена в Западна Европа и разбира се и Келти и други, те не са носители на класическата цивилизация, греко-римската, а на някаква своеобразна, варварска, христианизирана и латинизирана тяхна си цивилизация. Като такива, те не могат да осъществят големия художествено-естетически цивилизационен прелом, който се извършва именно в Италия. Италия е наследницата на Рим, на греко-римската цивилизация, езическа цивилизация. И, макар и христианизирана, тя започва да преработва наследството и в XIII век, точно в XIII век, става това преработване на двете наследства. Християнството като наратив, като разказ и езичеството като образ. Езическият образ от корените на греко-римската цивилизация в Италия избоява, избива отдолу съсвоята зряла антична езическа естетика, съсвоето майстерство, което се вижда от саркофазите, от статуите, от релефите, от колоните, от капителите, от архитектурата, от всичко, от масштаба. И тогава става това, което вероятно святи Константин е усетил, когато пренася столицата в Константинопол, че езичеството ще започне да се възражда, ще имаме възраждане на езичеството. Точно това става.
В Италия езичеството се възражда, ние сега го наричаме просто възраждане и не казваме кое се възражда, подразбираме, но се възражда езическата демоноцентрична цивилизация, в центърна, която е Сатаната, разбира се. Защото кой дърпа конците в езичеството, в духовното? Ние често, доста повърхностно говорим за държава на духа. Ами, всички държави са държави на духа. Няма нито една държава, която не е била държава на духа. Но въпросът е на кой дух? Светия дух или Лукавия дух? Няма трето. Трето не е дадено. Държавата на Светия дух е, да кажем, в случая Византия, България на Свети Борис, Русия на Иван Грозни и на Иван Трети, да кажем, и прочие, нали? Християнски православни владетели.
Сърбия на Свети Сава И на Свети крал Стефан и Лутин. Докато езическата държава на духа, била тя Елада, била тя Рим, била тя която и да е, Не се движи от Светия дух, а от друг дух. Нападнаните човеци. Там Христос
го няма. Поред тази причина тези държави на духа могат да бъдат много мощни, както е Римската империя, но духа Рим е лукав. И за това, когато говорим за възраждане, ни трябва да знаем кой дух се възражда. Защото няма просто така цивилизация извън духовността.
Цивилизацията винаги е цивилизация на духа. Лукавия или Светия? Светия или Лукавия? И възраждането на Лукавия дух, на езическия, демоноцентричен дух, протича плавно и постепенно на Запад и това
ние го виждаме вече. Не говорим за богословие, не говорим за идеология, а говорим за изкуство, където, разбира се, има и богословие, идеология 100%, но то се гледа естетически.
Харесваме. Поръчвам си това. Това утвърждавам, а това неглижирам. Това нещо точно в XIII век в Италия става и то в няколко центъра, Рим на първо място, Пиза, Флоренция
и в по-малка степен другите градове, като Сиена, Венеция, Неапол и прочие. Края на този процес маниера грека, т.е. византийското изкуство, т.е. същинската икона, бива отречена
в Италия от водещата върхушка, не от народа. Римския народ продължава до ден днешен да се моли на византийските икони в някои храмове и техни копия, докато елита, върхушката, която все повече иземва включително и учителната власт,
знаем, създават се университетите и т.н. тази върхушка вече отхвърля иконата и приема неоезическия образ като естетика и като стилистика. Разбира се, разказа, наратива първоначално е християнски, основно християнски
в XIII век, а вече в XIV започват да става езически, в XV така нататък езичеството се връща през парадната врата в западноевропейското изкуство, и става норма и до днешен навсякъде пълно с Аполоносци, Афродити, Нимфи, Тритони, какво ли не,
това се приема за нормално тази неоезическа стилистика, докато на изток ръвностойно движение няма и до голяма степен и не хрумва на никого. Това е една деградация духовна, един отказ от високата извънземна орбита
на иконата и слизане към езическата естетика на чувствата на душевното, недуховното. Ако има духовно, той е откъм лукавия дух. Ако има душевно, той е
острастено, той е греховно, грекоцентрично и този голям разсет цивилизационен през 17-я е консумиран и от там нататък започва едно повсеместно възраждане
на езичеството, т.е. на нехристиянския дух, на антихристиянския дух, докато по същото време на изток агонизира свещената християнска някогашна сръхдържава, следена до мизерна
палеологова Византия, която няма нито армия, нито флот, нито пари, нито възможност да влияе върху събитията и е съхранила единствено божествената икона, божественото
богословие на светите и сихасти в този залез на Ромейската империя.