Българската патриаршия на 10 май 2023 г. се навършват 70 години от възстановяването на българската патриаршия. Самото събитие е станало на 10 май 1953 г., когато в град Света София приключва 3-я църковно-народен събор. Съборът е открит два дни по-рано, на 8 май 1953 г., тържествено. присъстват 107 избиратели, от общо предварително определени 111. В първия ден на 8 процедурни въпроси, тържествени речи, проверка на кворума и т.н. На 9 май II-я ден Съборът приема устава на Българската православна църква и на 10 май, следващия ден, продължава своя ден, вече като патриаршески избирателен събор. Преди това, съгласно устава, Св. Синод е определил с вишегласие трима митрополити, като достойно избираеми за патриаршеския престол, Кирил Пловдивски,
Неофит Видински и Климент Старозагорски. От 107 гласували, със тайно гласуване, разбира се, 104 дават свой глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Неофит Видински един глас и два са недействителни, две бюлетини са недействителни. Така че можем да кажем, че с пълно мнозинство е избран Кирил Пловдивски за българския патриарх.
интронизиране в Катедралния храм св. Александър Невски и още в същия ден де факто възстановената българска патриархия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви.
Те са имали свои представители на този събор, официални представители, упълномощени. На следващата година, 1954-та, ни признават и Александрийската патриархия. В 1955-та година, следващата, Сръбската православна църква. и в 1961-та година, най-сетния това прави и Цариградската патриархия, която, първоначално, разбира се, се е така въздържала,
ако не кажем, че се е съпротивлявала на този акт, като го е смятала за един вид самочинен. Нека да осмислим по същество стоеността на този акт. Какво представлява възстановяването на българската патриархия от 10 май 1953-та година? Това събитие, тази процедура се поставя под въпрос или най-малкото се умаловъжава поради това, че е била извършена с одобрението на комунистическата, т.е. атеистичната власт и един вид поставила
църквата в по-голяма зависимост от атеистичния комунистическия режим. това възражение е богословски, исторически и логически несъстоятелно поради следните причини. Първата причина е, че, като правило, всички патриарси биват избирани с одобрението на светската власт и в законодателната рамка
на текущата светска власт. това е от 2000 години. Така, някой ще каже, таде, ама, когато царя Юстиниан Велики или Константин Велики светци, тогава, какво лошо в това, патриарсите и архиепископите са одобрени от властта. Да, разбира се, прекрасно е,
когато владетелят е православен, християнин, е лепа, светец. Но, най-древните и най-знаменитите патриарши, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Цариградската, от векове, а някой от повече от 1000 години, са под власт на иноверци.
Още в 7 век Ислама завладява и Иерусалим, и Александрия, и Антиохия. От тогава на сетне, техните патриаршия биват избирани с одобрението на местната иноверска власт. И по-голямата част, 1414 века, 1400 години,
продължава това нещо. В Константинопол, след падането под Турско иго, започвайки от Великия, сети Генадий Схолари, една много уважавана личност в историята на църквата, от него на сетне. Той лично е избран от Султан Махмуд II. А, Мехмед II.
Мехмед Фатих, Мехмед Завоевателя. Човека, който унищожи Румейската империя. Завинаги. Той лично избира Генадий Схолари и го назначава за цари-градски патриарх. И нищо не ни пречи да уважаваме патриарх Генадий Схолари
и той дори е канонизиран за светец. Чества се като светец в Православната църква. Всички последващи цари-градски патриархи от средата на 15 век на сетне от падането на Константинопол са изрично одобряване,
да не кажем и поставяне на престола от турските султани. Не знаем как са ги сменяли. Особено в 16-17 век по няколко пъти туго слагат, туго махат, туго слагат, туго махат по волето на султана, разбира се. Тоест, това е една постоянна практика и повсеместна. Навсякъде става това нещо
и никой не вижда в това нещо нередно. Нещо повече високо уважавани патриархи, светци са част от тази практика. След падането на Османската империя, по която идват на власт републиката, Ататюрк и нататъка до ден днешен, по същия начин
царегарския патриарх е избиран с изричното одобрение на турската власт, която, разбира се, не е православна християнска. Същото важи в Израел за избора на Иерусалимския патриарх. дълги години те не
одобряваха или по-точно не утвърждаваха избора на сегашния патриарх. Но и при предишен случай имало такива. Така че по никакъв начин възстановяването на българската патриархи в 1953 година не е някакво безпредседентно
събитие. Напротив, то е естественото събитие в историята на църквата. Патриархите се одобряват от текущата власт, каквато и да е тя. Християнска,
мусиломанска, еврейска, британска, каквато ще да е, така се практикува. И тук ние не правим изключени. Втората причина да нямаме никакви възражения
към провеждането на този събор е, че той е проведен напълно в съответствие с устава на Българската православна църква и е спазена цялата процедура. Не, че това е кой за неколко трудно,
но е било проведено. Всичко е минало по устав. третата причина. Всички православни християни във България, всички членове на Българската православна църква са искали възстанавливането на Българската патриаршия и са се радвали,
че тя е била възстанавливана. Друго ще беше да бъде, ако имаме някакви спорове възстанавливането на Българската. Трябва ли, не трябва ли, плюс, минус, за, против. Нито един аргумент против
не е имало, няма и да има. Ние не можем да измислим в момента валиден аргумент против това да се възстанови Българската патриаршия в по нова време. Напротив, много са се радвали. Това е било сбъдване на една мечта,
вековна. Четвъртата причина да не приемаме възражения срещу това важно и положително историческо събитие. Къде да има какво е станало преди това? При след освобождението
при княз Александър Батенберг вече имаме самостоятелна българска държава и власти. Да, не е православен Батенберг, е протестант, но знаем, че Мехмед за воевателя биле мисулмани, но при него
имаме назначаване на цял светец за патриарха. При Батенберг българската църква не става патриарха, остава си екзархия. отива си Батенберг, идва Фердинанд, той управлява
много дълго, обаче и при него нямаме възстановяване на българската патриаршия. Някой ще каже, чакай сега, тя българската църква беше във схизма и как така да възстановяват патриаршията?
Точно обратното. Точно защото е във схизма, т.е. на автопилот, на самостоятелно управление, тя съвсем суверенно може да се спорежда със своя статут и със своето име и да се
възвърне патриаршкото достоинство с всички исторически основания. Вече дали това ще бъде признато от другите църкви, ами тя и екзархията не е била призната. Така че е било много по-лесно тогава да се възстанови патриаршския статут
и вече тази историческа патриаршия със середновековни корени вече ще кандидатства да бъде призната от другите църкви под това име, на което има историческо право. Но това не става при Фердинад. И
най-сетни идва на престола Борис Трети, владетел, който формално е православия християнин. Той управлява четвърт век, но и тогава не се възстановява патриаршкото достоинство на Блъгска православна църква.
Знаем, че комунистите управляваха 45 години и преди това имаме 66 години Трето Българско царство, Трето Българска държава, е, да чакаме ли още да дойдат други, които пак ще
преценят, че не е уместно. това би било съвсем нелепо, защото факта, че 66 години България, свободна България, свободна и независима България, не намира за нужно и българската православна църква не намира за нужно
да възстанови своето патриаршеско достоинство, означава, че няма ли са усет за история, няма ли са смелост, няма ли са самочувствие или са били подвластни на враждебни сили,
които не са искали да се възстанови патриаршеското достоинство на Българската православна църква. Но има такова възражение. комунистите, понеже възстановяват българската патриаршия, по този начин правят зависима от себе си. Това е лесно да се
покаже несъстоителността на такова твърдение, защото как така патриаршеското достоинство прави църквата по-зависима отколкото ако си беше екзархия? В кое точно я прави зависима? Напротив, патриаршеското достоинство първото нещо,
което е въздига престижа на Българска православна църква. И вътре в страната, и вън в страната. Следователно, я прави по-силна. Ами, когато е по-силна, тя ще е по-независима. да, тя не е съвсем независима. Тя е зависима от комунистическия режим, но
един патриарх е по-малко зависим отколкото един екзарх. Той има зад себе си историята на патриаршията, а екзарха е някаква такава преходна междинна фигура. Така че ние
някакси доста глупаво разсъждаваме. Имаше една инерция, малко вестникарска, всичко, което правим при комунизм е да се смата за лошо. Каквото и да е то? Защото е правено при Тодор Живков или при Вълхо Червенков и така нататък.
Това примитивно отношение към историята отдавна трябваше да се изживее и специално във случая с възстанемът на Българската екзархия ние имаме да не забравим
и още нещо. Имаме едно въздигане на Българската църква при всички положения. Да не забравим и още един много важен аргумент. историята не се движи от Политбюро на Комунистическата партия. не се движи
от човеки само. Историята има и горница. Има и събития, които човеки извършват, но Бог вдъхновява и осъществява. Та,
въздигането на Българската патриаршия може би, макар и много съмнително, да е отговарял на някакви политически кроежи на тогавашните управници в България. Но може би и на съвсем други интуиции е
отговорило това събитие. И може би на други вношения, извърши от по-високо място. Та, не бива да упростяваме, да превръщаме историята във вестникарство, в казионна
журналистика, която си мисли, че като обслужва духа на времето. А духа на времето винаги е примитивен, винаги е повърхностен, той е секуларен, той е повърхностен, той е лъжовен,
той не разбира събитията. И затова ние не бива да оставаме на равнището на тази вестникарска историография и трябва да видим, че на 10 май 1953-та година в България се случва
едно важно историческо събитие, вековно очаквано, а именно възстановяването на българската патриаршия, което е част от църковното строителство,
част от държавното строителство на България и без него България не е пълноценна. Българската пълславна църква не е пълноценна. Нека да чуем едно песнопение и след това ще продължим. пълноценна.
Пълноценна. Пълноценна. Пълноценна. Пълноценна. Пълноценна. Пълноценна. Пълноценна. Пълноценна. Пълноценна. Втория важен въпрос относно българската патриаршия е кога е била създадена тя.
По-настоящем битува един наратив, един разказ, който е недостоверен, който е който се опитва да ни уш въздигне, но не е достоверен. И друг кът сме го споменавали,
но сега непременно трябва да го споменем. Този разказ е, че българската патриаршия е била очередена при цар Симеон. Каква е логиката? След битката при Ахелой в 1917 година
Симеон вече се възгордява прозгласява се за цар на България и Ромеи и тук вече добре, тук е вярно. От тук нататъка е измислицата. Той
пожелал да обзаведе своето царство с патриаршия, с патриарх. Защото имало учение средновековно и то византийско някой твърдят, че царство
без патриаршия не бива. И по силата на това правило след като имаш царство трябва да имаш и патриаршия. Сега, тази цялата теория аз не знам как може да
съществува и до ден днешен предположение, че цялата е нелепа и недостоверна. Първо, този принцип, че царство без патриаршия не може, винаги
се цитира на латински. Уж бил върден във Византия, в ромейската империя, която е греко-язична, а той се цитира на латински. патриарха нон-старят.
Царство без патриарх не бива. Но такова правило няма никъде в църковните устави. В каноните на църквата няма такова правило. В
цялата византийска литература няма такова правило никъде. То не съществува. Споменава го нашия цар Калуян чаква в XIII век в едно писмо до папата,
но нашия цар Калуян не е достоверен. Той, понеже иска да получи признание от папата като император и съответно Тъновския архиепископ
да стане патриарх, той за това го изказва това правило, но то не е правило. То е негово лично желание, негово лично мнение. още повече, че той е боготстъпник.
Той е в уния. Той е опортионист, а не човек на принципа. Ако беше човек на принципа, няма ще изобщо да се обръща към папата, който е в схизма, не е православен.
Така че, най-малко можем да цитираме един отстъпник от православието като критерий за нещо, което се е случило няколко века преди това и да го преписваме, че има уж и е имало
някаква такава византийска традиция. Още повече, че нямаме такъв прецедент. Да кажеш някой, приемно Карл Велики се короняства за император и си слага патриарх в Аахен,
да кажем. Защото един вид царство без патриарх не бива. Не! Има си патриарх в Рим, папата и толкова не се учредява нова патриаршия. Така че
тази логика, че Симеон учредил патриаршия, защото имало такова правило, не е вярно. Второ, още по-важно или също толкова важно. Самия Симеон, психологически, ако погледнем, той
никога не е имал желание да има свой патриарх, защото той иска, той защо атакува царя гад до смъртта си. От битката при Ехелой със сигурност до смъртта си
се занимава с това. Това е основната му идея фикс. За да стане император в Константинопол. Добре, ама тогава за какво ме патриарх в Преслав?
За да покаже, че вече се е отказал от Царий град. т.е. Това е победен от ромейската империя. Това нещо Симеон никога не би си признал. Психологически, Симеон никога
не би капитулирал да си назначи патриарх в Преслав и да признае своето поражение в своята главна идея фикс. Да стане Василевс в Константинопол.
И неговия патриарх да бъде Царий градския патриарх. И така стигаме до Свети Цар Петър 927 година. когато той получава титлата Василевс т.е. тази титъл му е призната защото на Симеон
титлата разбира се не е призната. Той се самообявява но това е самозванство. Горко на тази държава която смята самозванството за добродетел. Самозванството е
голям порок. титлите имат смисъл когато са легитимни. Когато са признати. Когато не са признати и не са легитимни те са кухи. И показват едно още
славие. И то необосновано. Така че самата титла на Симеон е самозванска. Той не е признат за цар за Василевс. Но
сина му Петър е признат. Т.е. можем да приемем без исторически доказателства. Това е много важно. Че нямаме исторически доказателства, че титлата Патриарх
е била използвана. Където и да е било в България по времето на Симеон. И нямаме исторически доказателства, че присвети цар Петър, когато е станал Василевс,
е бил признат за Василевс, че автоматично и българския архиепископ е бил признат за Патриарх. Това е логично разсъждение, но само
логично разсъждение. Една обоснована хипотеза. Другият въпрос е, че титлата Патриарх започва да се използва, макар и не системно, за българския архиепископ, но
първо ние имаме много малко паметници, много малко сведения. Нито един официален паметник не доказва, че тази титла е била признавана от когото е да било.
нямаме такъв официален паметник и имаме косвени сведения. Но те ни дават основание да кажем, че титлата Патриарх е била използвана
за българския архиепископ и е била най-малкото толерирана. Може да не е била призната, но не е била и оспорвана. Нямаме никъде, докато титлата на Симеон Василевс е оспорвана
от Роман Лакапин, който му се подиграва и казва, че това е нищожно, това самозванство и не се признава. нямаме подобно нещо по отношение на Патриархската титла.
Някой да казва българите така и така се самоназоваха Патриарси, обаче това е нелепо и така нататък, нямаме такова оспорване. В този смисъл можем да приемем като текущо
състояние на научната мисъл по този въпрос, че по времето на Св. Цар Петър българския църковен глава се самоназовава и Патриарх
и че това му самоназоваване, макар че официално не е признато от Константинопол главно, другите са далечни и подвластни на арабите, така че при тях
тази тема не стои. Константинопол е решаващата фигура в Източното Православие по това време и Константинопол е толерирал тази употреба без официално да е признае. Тоест, ние условно
можем да кажем, че след 927 година Българския православна църква се именува и Патриаршия. Без това да е официално документирано, официално признато
на Събор или чрез някаква подобна институция. Седалището и титлата на българския патриарх също е под въпрос. Ние никъде нямаме сведения, че българския
патриарх е резидирал в Преслав или Плиска, може би в Дръстър, но тези сведения не са изрични. Ако
приемем, че патриарх Дамян от грамотите на Василий Втори българ убийеца, ако приемем, че българския
църковен глава Дамян сега дали ще го наречем патриарх или архиепископ, но ако той е бил с титлата Дръстърски, тогава е възможно да приемем,
че номинално седалището на патриарха е било в Дръстър. Което не е нелогично, защото в Дръстър имаме Силистъра, имаме Ранно християнство,
за разлика от Плиска и Преслав, там имаме мъченици и то много, т.е. това е една прославена катедра и е логично и естествено тази титул да се
използва. Както да кажем в съвремена Северна Македония, реалното седалище на техния архиепископ е в Скопие, но духовната столица е
Охрид, така че главата на Македонската църква е, разбира се, Охридски архиепископ. Дори самата църква спори се за неято име, но едното имена от имената
е Охридска архиепископия, макар че Скопие, разбира се, столицата на държавата и седалище на архиепископа. За това може да допускаме, че седалището на български архиепископ първоначално е било в Плиска,
след това е било в Преслав, но титлата му може би да е била Дръстърски или Доростовски, Силистърски. Това е под въпрос. Тази вероятно титла патриаршеска
е била ликвидирана с падането на България под ромейско иго. Вече гамотите на Василий II българобиеца говорят за архиепископия в Охрид. И
това положение на нещата продължава до края на ромейското иго. Сега при възстанието на Асени Петър имаме една доста съсъмнителна легитимност.
Не случайно Калуян търси отстъпва от православието за да търси легитимност при Папата. Но в крайна сметка нещата си отиват на местата в 1235 година при
цар Йоанна Сен II когато на събора в Лампсак Лампсак събор се приема утвърждава титлата на
търнуски архиепископ като патриарх и по този начин Българската църква става патриархия. Тук вече имаме съборно решение
одобрено от четиримата източни патриархи и изично утвърждаващо патриархската титла на българския духовен църковен глава.
Тоест българската патриархия има два етапа на своето съществуване. Първия е по времето на св. цар Петър един инкубационен период, в който титлата
се използва и се толерира, но не е официално провъзгласена и всепризната. ословно след 927 година става това нещо. Втория етап е вече
с пълна официалност, пълна съпризнатост в 1235 година. Това възраждане на българската патриархи, официализиране и всепризнаване продължава до
св. патриархи в Тими, до падането под турско иго и някъде в началото на 15 век, когато умира св. патриархи в Тими, вече се прекъсва тази
традиция. И възстановяването става чак на 10 май 1953 година, преди точно 70 години. сега имаме един такъв въпрос за
реда в диптихите. Често ще чуете, че българската православна църква не е добре поставена в реда на диптихите.
Това е реда, в който са подредени по достоинство православните църкви и в този ред се четат от патриарсите
на важни богослужения и предстоятелят на Българската православна църква патриарха заема девето място в диптиха на
Константинополската патриаршия. Преди нас Константинопол, Александрия, Антиохия, Ярусалим, Русия, Грузия, Сърбия и Румъния. Така че ние сме девети.
И с известно основание мнозина казват, ама не е редно, защото румънската патриарша е създадена на 19 век. дори ако приемем, че по време
Първото Българско царство нямаме официален документ, то 1235 година е свръх официален документ. Тоест ние сме по-стари и от румънската, и от сръбската, и от
руската. Тя грузинската под въпрос, но да прием, че те са по-стари от нас, то макар, това е под въпрос, но да кажем, че може и тя да е по-стара, но по тази
линия ни трябва да сме някъде на шесто място, да кажем по-старост. Някой казва, че грузинската, понеже нейния статут също има такива
бели петна, освен това тая няколко пъти е ликвидирана, както и нашата де, да един вид ние сме по-напред от тях, защото на Събора в Лампсак е казано, че тази чиния
вземеме пето място. Грузия тогава си има доста дълга история, но не са споменати на пето място. Тоест Събора в Лампсак, който е всеправославен, там
участват всички старши катедри, четирите, там е казано, че Търмската пътряча е на пето място. Преди грузия, разбира се. Сега някои са склонни
да кажат е чак пък да сме на пето място. Трудно, защото руската православна цъква с оглед на неята важност, с оглед на това, че тя има по-голямата част от православните
по света са нейни поданици, нейни членове, територията, изобщо статута на руската държава, като единствена православна църк държава и дава морално право да е по-напред в диптихите.
т.е. ние можем да се съгласим един вид на шесто място след руската православна църква, но нека да кажем, че този въпрос, който не е без значение, е
третостепенен. Този въпрос не бива по никакъв начин да се смята за важен или за средно важен. Не, той е маловажен. имаме и в Евангелието. Господ ни е казал след тези
приперни за първенство колко са нелепи. Последните ще станат първи. Така че тази това боричкане за първенство в диптихите е плод на едно повърхностно
църковно отношение. Ако другите църкви кажат Абе не е редно българската църква да е на девето място. Даде качи на осмо, на седмо, на шесто.
Прекрасно! Но ние да поставяме въпроса е доста неевангелско и което е най-важното безперспективно. Защото за да се промени реда на българската православна църква
трябва да има няколко условия. Първото условие е всички да са съгласни с това нещо. Е, как ще са съгласни тези, които са пред нас? Тези, които са след нас не им пука. първите четири
не им пука. Обаче следващите, които са ще минат с едно място назад, ще кажат, ме ли защо да се така подценяваме по този начин? И консенсус,
разбира се, няма да има. Нещо повече и много по-важно, ако се приеме, че българската православна църква, се изкачи с 2-3 етажа нагоре в диптихите. Тогава
означава, че диптихите могат да се прекрояват от време на време. И тогава всичките ще започнат да имат проблеми. Слушай, сега ги прекроихме така, ама утре ще ги прекроим в моя загуба.
Друг някой ще се сете за друго. Почнаме да прекрояваме диптихите, не се знае кой ще спечели, кой ще загуби. Поради тази причина никой няма да иска да прекроява диптихите. При естественото
състояние на нещата. Да не тава господ, да имаме неестественото състояние, при което диптихите може да се прекроят, но това ще бъде следствие от някакъв голям разкол
в православната цъква и това не е желателно и не е полезно за никого. Така че желанията, стремежите за прекрояване на реда в диптихите с оглед на това българска църква
да се издигне нагоре към пето, шесто, седмо място. Това желание е бих казал айде да не използвам силни думи, но да кажем неразумно. Да,
имаме известно основание. Да, разбира се, българска патриаршия е по-стара и от сърбската, и от руската, и от румънската, да не говорим. Но така се е случило, че когато се възстановява
патриаршески статут, вече имаме някакъв ред във дептистите. Когато се вдига схизмата, има вече от основнен ред във дептистите и ние се включваме към този ред и другите няма да са склонни да ни признаят,
ако ще ги избутаме назад в реда. Така че имало го е този момент на компромис при самото ни включване, при дигане на схизмата и при признаване на патриаршески статут. Така че това е до заварено положение.
И най-важното тази промяна съвършенно не зависи от нас. Тя зависи от многобройни външни фактори, които няма да работят наша полза. Българската църква е поначало с малка тежест,
като българската държава. Ние можем да имаме някаква голяма тежест в православието по никаква линия. Малобройна, с малък клир, малко мунашество и така нататък. Малка държава, слаба държава. И затова няма как ние да изискваме
от когото и да бъл някой да ни послуша в това отношение. И тъй като това не зависи от нас, то няма смисъл да го поставя на въпрос и да си пишем някакви дивиденти, че уж сме някакви патриоти, че уж нещо искаме да направим. Това е
безперспективна посока. Не зависи от нас. Нека да чуем едно песно пение и след това ще поговорим за това, което зависи от нас. са това, което е. са това, което е. са това, което е. са това, което е.
са това, което е. това, което е. това е. са това, което е. са това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е.
това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. и така казахме, че ако искаме повече престиж за Българската църква, е хубаво тя да е нагоре в диптихите, но това не зависи от нас. това е. това е. това е. това е.
това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е.
това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. това е. Той не зависи от никого. Няма да питаме нито Константинопол, нито Москва, нито Белград, нито никой за знамето на Българската православна църква. Печата на Българската православна църква зависи от нас. Е, нека да погледнем какво представлява печата на Българската православна църква. На него фигурира датата 1953. 1953 година. Това е, разбира се, годината на славния акт на възстановяването на Българската патриаршия.
Но тези цифри, това число, 1953, някак си внушава, че ние от тогава съществуваме като Българската патриаршия. Всяка фирма, всяка държава слага като година, годината на своето основаване. И ние, чрез този печат, мълчаливо, сме съгласни, че сме основани в 1953 година. Това означава, че ние капитулираме в нещо, което зависи от нас. Печата никой не може да ни каже какво да пише на нашия печат. Коя година да сложим и как да се ситуираме в историята. Тоест, върху печата на Българската православна църква, непременно трябва да съществува и годината 1235. Официалното признание на Българската православна църква за патриаршия и пета поред в диптихите на православната църква. Тази дата, 1235 година, е неоспорима и тя задължително трябва да стои на печата на Българската православна църква. По този начин най-малкото ние заявяваме, че сме по-стари от румънската, сръбската и руската патриаршия. Нещо повече. В основа на сегашната историческа наука, имаме всички основания да смятаме, че в X век, през царуването на св. цар Петър, титлата патриарх е била използвана и не е била оспорвана за българския архиепископ. Коя дата ще сложим там е под въпрос, защото нямаме точна дата, да кажем на тази дата е употребявана титлата патриарх. Но няма да сбъркаме много, ако сложим 927, началото на управлението на св. цар Петър, признат за Василевс официално. И по този начин косвено се създават условия за българския архиепископ да нарича себе си патриарх.
Което несъмнено е станало и е било толерирано, не е било оспорено. От коя дата точно на татък е друг въпрос. Нямаме никакви данни исторически. Но върху печата на българския православна църква не бива да фигурира само датата 1953. Тя е добре да фигурира, но непременно 1235 и желателно 927. Три дати трябва да стоят там. По отношение на герба и на знамето, добри ли са гербът на българския православна църква и знамето на българския православна църква? Никой не знае, защото те не съществуват. Единствено от нас зависи да имаме герб и да имаме знаме. Официален герб на българския православна църква и официално знаме. Но ние нямаме. Ние се борим за диптихи, където не решаваме, а това, което можем да решим, не сме го направили. И до ден днешен такива църкви, новоизлюпени като македонската, са си направили и те някакво знаме, някакъв герб. Ние не сме си направили. Знаем църква и сръбската патриаршия колко настойчиво използва своя герб. И колко без право го използва на териториите на други патриаршия.
Това е по линия на елинофилетизма. Жълтото знаме с двуглав орел. Това е знамето на Цариградската патриаршия. Използва се на много места. Е, какво е знамето на българската патриаршия? Какво е изобразено на него? Ми, ние не знаем. Няма такова знаме. Така че, преди да имаме претенции за нещо външно, ние трябва вътрешно да си подредим нашия двор. Т.е. част по-скоро трябва да имаме изработен герб и знаме на българската патриаршия. Това, разбира се, най-добре може да стане, че е седний конкурс, без да се бърза. Внимателно. Да се използват всички образи, които носят емблематиката на Българсата православна църква. Да се съчетаят и ще се получи, разбира се, едно прекрасно знаме и един прекрасен герб. Защото Българсата православна църква не е бедна от към емблематика.
Тя има какво да сложи на знамето си. Има какво да сложи на герба си. Но не сме го направили. Ние, ако не можем да сложим нещо на герба и на знамето, значи ние не знаем кои сме. Ние не знаем каква е нашата самоличност. Това е герба, това е знамето. Образ на твоята самоличност. Ако ние не можем да изградим образа на нашата самоличност, означава, че сме никадърни. Първо, че не сме осъзнали колко е важно това нещо. И второ, че не сме успели да го направим. Така че първо трябва да си подредим собствения дом. Да го обзаведем със самоличност, с образност. Аз би казал, че на принципа всяко зло за добро. Може би е добре, че нямаме герба и няма знаме. Защото ако бяхме направили този герба и това знаме преди 100 години или преди 50 години, вероятно щяха да куцат.
Ако бяхме го направили преди 30 години, вероятно щяха да куцат. Иска се доста мъдрост, доста чувство за история, чувство за иерархия на ценностите. И за това задачата трябва да се изпълни спокойно, без бързане и на най-високо равнище. Същото важи и за такива фундаментални аспекти на Българската патриаршия, като устава. И нашия устав, последният му вариант, който беше при Българския манастир, съдържа неща, които, как да кажа, ни вкарват в задънени улици. И наскоро ни вкараха в задънени улици по отношение на македонците. Член първи. Член първи на устава. Член първи винаги е нещо като преамбюл, нещо като манифест. Първите две точки са добри. Но третата точка гласи. Самоуправляващата се Българска православна църква, Тире, Българска патриаршия, е правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия,
Охридската архиепископия, Търновската патриаршия и Българската екзархия. Тя е единна и неделима. Първо, този член не е съществувал в предишните варианти на устава, нито в екзархийския, нито в предишния устав на Българска православна църква. Това е нещо ново. Второ, той съдържа редица недостоверни изказвания. Примерно, Българската православна църква, Българска патриаршия, е правоприемник на, да кажем, Охридската архиепископия. И ние, падайки в капана на това невярно изречение, а в устава да вкараш очевидни неистини, това е много опасно.
И как ли сме правоприемник на Охридската архиепископия? Какво право имаме ние, когато Охрид не е на територията на диоцеза на Българската православна църква? Българската патриаршия. Как така сме правоприемник? Ние може да сме морален наследник, да. Но правоприемник? Не сме. После. Как сме правоприемник на Плисковската архиепископия, като ние не знаем дали тя е съществувала? Как сме правоприемник на Преславската патриаршия, като не знаем дали тя е съществувала? Къде имаме достоверно сведение, че е съществувала Плисковска архиепископия или Преславска патриаршия? Много сериозни са основанията, да смятаме, че Дръстър е бил титулярната столица на Българската православна църква. А не Плиска и Преслав. Да, те са били седалището на княза, на царя. Обаче, титлата може би не е била Плисковска архиепископия.
Никога може да не е имало Плисковски архиепископ. Никога може да не е имало Преславски патриарх или архиепископ. Може ли устава на една уважаваща себе си институция да съдържа умозрителни предположения? Там, където трябва да имаме достоверни истини. Защото тези предположения може да се окажат лъжи. Може да се окажат неистини. Утре може да намерим документ, който да се казва така и така. По времето на св. цар Борис, титлата на български архиепископ беше дръстърски. И на него бяха подчинени Плисковския, там, Маркианополския, не знам си кой друг е епископ, Охридския и прочия. Или, да кажем, Доростолския патриарх, и кой си беше глава на Плисковския епископ, на този, този, този. И тогава, кво става с този устав? Не може да се изгражда такъв сериозен документ, като устава на Българската православна църква, въз основа на недоказани предположения. Пожелателно мислене. Много ни се ще да е имало Плисковска архиепископия и Преславска патриаршия.
По този път може да стигнем до много големи изкривявания. Така че този, тази точка трета в член първи, май е напълно излишна, защото тя или трябва да бъде научно достоверна, основана на истината, или трябва да бъде без понятието правоприемник, а в такава формула, която да е по-обща, по-обтекаема и да се каже правоприемник на църквата на Първото Българско царство, на Второто Българско царство, това да. Дали номинално е било седалището в Дръстър, дали в Плиска, дали в Преслав, е друг въпрос. Но ние нямаме в момента научна достоверност за да договорим. И така, Българската патриаршия е една велика институция. Тя е скъпоценност на българската история, велико достоинство на Българска Православна църква. Нейното възраждане на 10 май 1953 г. е велико постижение на българския народ, на българската църква и на тогашните власти. Пък били те комунистически, атеистички и всякакви други. Трябва да им свалим шапка, че са го направили това нещо. Това е добро нещо, което са направили. Тази патриаршия има свое средновековно историческо минало.
Увенчано с Лампсакийския събор, който е поставил на пето място в диптихите на православието и е утвърдил нейното патриаршеско достоинство без никакъв спор. Преди това, по времето на преславния св. цар Петър, когато титлата патриарх се е използвала за българския църковен глава, макар и не в официални съборни решения, но не е била и оспорвана от никого. Така че патриаршеското достоинство на българска църква е една златна нишка, която пронизва българската история от повече от хиляди години. И ние трябва всячески да я използваме тази титла, да я обогатим, да я украсим, да я въздигнем с прекрасни храмове, с прекрасен герб, с прекрасно знаме, с достоен печат и по този начин да изградим уважението към българската патриархия, а не да вестникарстваме на тема мястото в диптихите и други подобни неща, които са неактуални и извън нашите възможности. Богословски поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров