Олимпийските игри в Париж Което възмути мнозина, освен със своите богохулствени страни, но също и като поругаване на френския дух, на Франция. Обикновено при такива официални откривания, страната Домакин се представя с най-доброто, което някого е създала, с квинтесенцията на своята култура и цивилизация. И възниква законният въпрос е това, което видяхме там, това долнопробно шоу, това ли е квинтесенцията на френската култура? Това ли е френския дух? Или е нещо чуждо, странично? Някаква девиация от френския дух? Защото Франция от средата на 17 век се смята за класическата европейска държава. Тя дава тон в културата. Говорим за втората половина на 17 век и особено 18 и целия 19 век до, кажи го, до втората световна война. Париж е столицата на европейската, т.е. на световната цивилизация. И ние сме свикнали по инерция да възприемаме Франция именно като такава страна, класическа, в много отношения. И сега изведнъж виждаме едно представяне на най-висок международен форум, по-висок не е имало в френската история през 20 век и 21 век. И тя се представя един вид без славата на Франция. Ако направим ни списък на стоте най-велики французи, ами тя ги нямаше представени на откриването. Ако си представим френските теми пар екселанс в изкуството, в философията, в музиката и т.н., ами повечето ги нямаше. Имаше само късни и повърхностни образци. Т.е. всички ние, които познаваме френската култура и цивилизация, бяхме един вид засегнати, че се деградира Франция, деградира се френския дух.
Представя се един вид, негова периферия, негова долница, липсва горницата. Ако използваме терминологията на Михаил Бахтин за Франсоа Рабле, горницата и долницата. Та тук само долница имаше, нямаше горница. На времето аз съм учил в френски лицей, когато още френската образователна система беше наистина класическа. На първо четене, като гледах откриването в Париж, наистина и аз се възмутих, че така се деградира френската култура. Не стига, че отсъства светостта, най-вишата еманация на Франция, християнството от първите хиляда години. Не стига, че отсъства дори християнството от следващите хиляда години. Вече след разделението, след отпадането на западната църква от православието, но все пак остатъчната болната от ереси, римокатолическа църква, все пак е съхранила една дълга инерция. И тази инерция създава такива личности като Паскал, които в никакъв случай не са чужди на истинската вяра, на дълбокото изживяване на християнството, т.е. на духовното. И сега изведнъж всички тези велики французи ги няма. Няма го Карл Велики, няма го Сен-Луи, няма го Франсоа Вийон, няма е провансалската поезия, няма го Рабле, Руссо, Волтер, Наполеон го няма, Дидро го няма, енциклопедистите, Луи 14 го няма. Добър, лош, но все пак класически образцов френски монарх, най-прословутия френски монарх, Краля Слънце. Балзак, Флобер, Юго, Бодлер, няма, няма, няма, няма. Всичко, което беше представено, беше или френската революция и там във връзка с нея песента Сайра и други подобни, или вече 20 век Едит Пиаф като един вид връх. Можем да продължаваме с още имена на велики французи, Сент-Экзюпери, Монтен и така нататък, които ги няма и няма, които са част от световната култура, които са еманация на френския дух и тя ги нямаше.
Тук идва обаче най-важното в настоящата беседа. Защото добре, приемаме, че наистина 100-те велики французи отсъстваха. Отсъства се величието на Франция. Така нареченото величието на Франция. Но, ние трябва да влезем по-дълбоко. Ние трябва да видим същността на френската култура и френската цивилизация. На френския дух. И да видим, дали пък това, което видяхме, това богохулство и тази деградация, тази долнопробност, тази долница, която видяхме на откриването на Олимпийските гри в Париж, не е закономерно проявление на еволюцията на Франция и на френския дух през вековете и хилядолетията. Защото, точно когато се вгледаме по-дълбочено в тези тъй наречени велики французи, които ги нямаше, ако внимателно се вгледаме в тях, ще видим, че повечето от тях, лъвския пай, 90% от тях са носители на една трайна хилядолетна деградация. Че Франция има една хилядолетна традиция, дори повече от хилядолетна традиция на упадък, на деградация, нараствена и духовна. И в този смисъл, този богохулен образ, който видяхме ние, долнопробен шоу образ на откриването на Олимпийските игри, всъщност не е паднал с парашют от някъде. Не е случайна приумеца на случайни хора, а е закономерен. Това е същността на францската култура. Тя е такава. Девиантна, деградираща, богохулна, атеистична в своята тенденция. Не в своите проявления през цялото време.
Говорим за 15 века история. Не говорим за проявленията в тяхната тоталност, а за тенденциите. Тоест, семената са посети тогава. Преди 12-13 и повече века. Ето това е страшното и това е новото, което аз научих. След първоначалното възмущение, че го няма величието на Франция, традиционното, така да се каже, казионното величие. Не по същество, но все пак. Всички са го признали или мнозниството са го признали. Защо го нямаше? Сега, след задълбочения анализ, стигам до извода, че нещата са закономерни. И че същността на френския дух е точно този опадък от повече от 1000 години насам. Нашия образ за Франция е лекомислен, повърхностен, инерционен. По инерция сме свикнали да смятаме за цията на цивилизацията Париж,
че там голямо изкуство, голяма култура, рафинираност, финес и така нататък. Всичко това е един повърхностен мит, а същността е съвсем друга. И ние трябва да се насочим към същността в тази история, защото това е история на разврата и закономерност на опадък, на деградацията. Франция е образец на деградацията през последните векове. Тя е образец на деградацията в запноевропейската цивилизация. Защото Италия, като държава, не е съществувала до XIX век. Германия не е съществувала. Франция беше именно държавата Парекселанс. Образеца за подържание. И този образец диктуваше един опадък, една пълзяща бездуховност,
като ключовото е постепенността. То поради това нещата стават малко невидими, защото са постепенни. Стъпка по стъпка, милиметър по милиметър. Но, едното свойство е постепенност, а другото свойство е непрекъснатост, настъпателност. Хем тихо и постепенно, хем настъпателно, настъпателно, настъпателно от хиляда години и повече. Нека да погледнем Карл Велики, когато французите смятат за свой. Той разбира се император на една огромна държава, където влизат и Франция, и Германия, и днешните Франция, Германия, Италия и прочие. Този Карл Велики,
по време на когато става тъй наречения Каролински Ренесанс, края на 8-ми, началото на 9-ти век, той е бил покровител на изкуствата, на книжовността, отделно като завоевател, но смята си за култур трегер. Така да се каже, първият обединител на Западна Европа, създател на една култура, на един Ренесанс съобразен. И виждаме, че този Карл Велики прави най-малко две неща,
които са исторически злини от общо европейски и световен характер. Първата такава злина, на която почти не се обръща внимание, е това, че той застава зад добавката филиокве към символа на вярата. Знаменителто с филиокве, заради което до голяма степен западната църква отпада от православието. Главният фактор, който насажда филиоквето в цялата империя,
е именно Карл Велики. Промачално в Испания възниква тази добавка, но Испания няма такава държава тогава. Тя е политическо джудже. Първо, че по-голямата част, разбира се, е във владения на арабите и така нататъка, но по-важното е, че
няма нито политическа, нито културна сила. И там са борите, на които се, в Толедо и прочее, където се създава тази добавка, филиоквето, няма който на какво значение. за тях не застава императора Карл Велики и си поставя за цел да наложи тази добавка, включително и на римския папа. Папата, разбира се,
не е съгласен, но тази добавка придобива практика в редица храмове в Западна Европа, именно под влиянието на Карл Велики и след това по-късно, постепенно, постепенно ще се закрепи и ще стане
неотменима част от богословието на Запада, т.е. ще стане една класическа ерес. Другия голям минус на делото на Карл Велики са така нечините Либри Каролини. Книгите на Карл. това са едни книги над творба в четири книги по-лично
разпореждане на Карл Велики създадени, в които се разобличава Седмия Вселенски събор в Никея, който събор всички ние признаваме. И главното разобличение е по отношение на почитанието на свещените т.е. на иконите. Карл Велики заповядва да се напише една книга, в която се
разобличава източното, т.е. православното почитание, иконопочитание. Това вероятно е свързано с негови политически проекти. но важното е тук, че той съучаства, не е единствения, разбира се, но съучаства в това целия Запад да не припознае иконата в нейната същност, като свещен образ, а изображенията в Западна Европа остават като илюстрации, като онагледяване. онагледяване. Те не са нещо за унищожаване. Той не иска да ги унищожават, разбира се, не е крайен иконоборец в никакъв случай, но казва, както не са прави иконоборците, които унищожават тези изображения, така не са прави и източните. Духовници, които ги смятат засвещени. Няма такова нещо, те са просто илюстрация. Илюстрация е един вид, те, които не могат да читат, гледат картинките, което, направ по-глед, че кажеш, но нищо лошо няма. Той си ги оставя иконите да се съществуват, нали? Само отношението малко по-отнисък порядък, но всъщност това е нещо много фундаментално и то се просмуква в западната култура. Тя губи свещените
образи, които са много важна част от Божието откровение чрез образ. Божието откровение се проявява не само чрез слово, но и чрез образ и това западната цивилизация го губи. И Карл Великий с тези Либри Каролини. И изобщо то не само самия трактат, но и цялата политика по отношение на образите е в посока срещу православното почитане на същените образи. Така че това става още към 1800-та година или преди това 90-те години на 8-ми век и в една такава ярка фигура като Карл Великий. Ако продължим по-нататък в средно вековето и стигнем до примерно първата проява
на европейската литература на новите европейски езици. На първ поглед голям принос на ефренската култура. Това е трубедурската поезия. Допреди това се е пишало на латински. Имало е така народни неща, но те се явяват маргинални, докато трубедурската поезия издига местните езици до нивото вече на творчество
поетично, лично интересно, сложно истецка литература от висок порядок. Това е провансалската поезия. Трубедурската поезия, както я наричат. не, но ако се вгледаме в тази трубедурска поезия ще видим, че може би главната и тема куртуазната поезия, както я наричат някои
главната тема е куртуазната любов. както казват, тогава е изобретена куртуазната любов. Ама какво е куртуазната любов? Това е, има си така канон, по който се изгражда тази поезия и тази схема любовна. Рицаря Трубедура, автора на Трубедурската поезия или героя на Трубедурската поезия е влюбен в дама от по-високо потекло, значи някаква графиня, кралица, която е освен това омъжена. И той в стиховете, в песните, възпява тази своя любов, която всъщност е прелюбодеяние. Независимо дали се консумира прелюбодеянието или е само поезия, но ние знаем от Евангелието, че разликата не е принципна. Така че, ако тази прелюбодеяна страст, която е грех, бъде възпята в стихове, тя се легитимира в изкуството. Ето това е фундаменталното. Греха става норма. Още тогава, говорим за Гюйон поетие, той е първия велик Трубедур, още в края на 11 век.
И той, като поет е гениален. Малкото достигнени до нас негови твърби са толкова разнообразни, толкова новаторски, толкова майсторски направени. Поет от първа величина. Другите последователи, особено през 12 век, когато е кулминацията на Трубедурската поезия, имаме кристаллизация. В Гюйон де поетие се сещат най-различни теми. По-разнообразни, някои от тях е особено оригинален, с чувство за хумор и така нататък. Но, говорим за класическата Трубедурска поезия, където в центъра на всичко е легитимния грех. Грехът като норма, като образец. И ние, когато сега казваме, защо сега имаме нова нормалност, легализират се други грехове. Защото традицията е от 11 век, от преди хиляда години почти. И през 12 имаме вече зрялата Трубедурска поезия. Превъбодянието е отровният двойник на любовта, на истинската любов. А то става норма, то става образец в Трубедурската поезия. Нека сега да изслушаме едно песнопение и след това продължаваме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме.
Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме, нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме.
Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме.
Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме.
сега да изслушаме. Сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме. Нека сега да изслушаме.
Нека сега да изслушаме. Приблизително по времето, когато се разгръща ранната трубедурска поезия, имаме едно друго много любопитно явление. Знаменитата любовна кореспонденция между Пиер Абелар и Елуиза. Пиер Абелар - знаменития богослов в Парижки. Така най-прочутия богослов на своето време. Това бъдем за единнайсти и дванайсти век. Край на единнайсти и началото на дванайсти век. Звездата на богословието в Париж. и неговата възлюбена Елуиза. И те имат кореспонденция. И тази кореспонденция става класика. Образец на епистолярния жар.
Вече без брони пъти ще се преповтаря такива епистоларни къде романи, къде други произведения. Та, кое е забележителното в този епистоларен жар между двамата - Абелар и Елуиза? Елуиза, която е била изключително начетана, изключително талантлива. Вундеркинт като момиче. Абелар пък си е бил също звезда. Те по-интелектуално величие завръзват своята връзка. Та, Елуиза в своите писма до Абелар казва така: "Името съпруга не е най-доброто. Аз предпочитам да бъда наречена твоя приятелка". И буквално казва така: "Бих харесала, позволи ми да го кажа, името наложница и куртизанка. Тъй като ми се струваше, че като се смирявам повече, увеличавам основанията си за твоето признание". Тя предпочита да бъде наречена: "наложница",
т.е. незаконна жена, сексуална партньорка или дори куртизанка, "проститутка". Тя използва израза "фи де жуа", който се превежда точно така. Тя предпочита това название "предзаконна съпруга". Това, разбира се, скандализира. И прави текста много знаменит, много се чете. Как така? Тя предпочита да бъде незаконна любовница, отколкото законна съпруга. защото един вид "законната съпруга" е увързана, а тя по този начин е свободна. тук виждаме заложено още в 12 век това поетизиране, легитимиране на т.е. наречената "свободна любов", т.е. на блудния грех. не е прелюбодеяние, но е блуд. Тя го поставя на пиедестал блуда, като по-високо от съпружиството. Благословеното от църквата съпружиството.
тези събития, и Трубадурската поезия, и Абелария Луиза, всичко това е след отпадането на Западната църква през 1954 г. формалното отпадане от изтока, и несъмнено колкото и това да е чисто църковно деяние - отпадането, анатемите, които си разменят папата с цари-градския патриарх, уж това е чисто църковно деяние, но то прониква в цялото общество. Променя светогледа на човеците. И виждаме отговора в Трубадурската поезия, в Елоиза, в красоносните походи. 1099 година е първият красоносен поход, и неговите водачи са французи, франки. Готфрид от Буйон, самия папа - Урбан II. Събора става в Клермонт, папата е французин. И водачите на първият красоносен поход - Готфрид от Буйон, Реймон Турски и т.н. т.н. графа на Тулуза, те са французи. Какъв е проблема с първият красоносен поход и с всички следващи красоносни походи? Това е, че те не отиват да освободят Иерусалим, а да го завладеят. Защото те, ако отиваха да освободят Иерусалим, ще предадат властта на предишния му собственик. Т.е. в политическо отношение на цар и градския император, а в църковно отношение на Иерусалимския патриарх. Но те не правят това.
Те завладяват тези земи и в политическо, и в църковно отношение. Назначават си свой Иерусалимския патриарх. Свой Иерусалимския крал. Т.е. походът не е освободителен, а е завоевателен. Това е фундаментален дефект на цялата идея за кръстоностните походи. Тя не е освободителна война, а завоевателна. И това въжи за всички кръстоностни походи. Разбира се четвъртия, който унищожава Константинопол. Там франките, французите са важни участници. Разбира се, наред с венецианци и други, но и те участват. четвъртия кръстоностен поход в 1924 г. Който извършва едно историческо престъпление. Унищожаването на столицата на християнството Константинопол. Столицата на християнската империя. Още от времето на св. Константин и на Юстинян Велики.
В кръстоностен поход участва и крал Луи IX. Така речения св. Луи. Той живее в XIII век и ръководи цели два кръстоностни похода. Седмия и осмия. И умира по време на осмия. хвалят го за негото благочестие добре. луди пари дава за да купи най-големите светини на християнство. християнство. Търния венец го занасе в Париж. Построява специална капела за него. Сент-Шапел. Най-прекрасния бисер на готиката. но походите в които участва са именно завоевателни. седмия и осмия. Те не отива да освобождават в името на царь и градския патриарх и в името на царь и градския император, а да завладеят. Избира се, по това време царь и град е бил под властта на латините, така че императорите са били в Никея, но все едно.
Виждаме още от средновековието, че в най-ярките проявления на френската политика, на френския дух, на френската цивилизация, имаме в делвата с мед, имаме лъжица жлъчка, която поврежда цялото. Както беше при Карл Велики, трубадърската поезия и така нататък, имаме заложено нещо изключително пагубно. В стратегически исторически план с хилядолетни пагубни последици, както е филиокове, както е красоносните походи и така нататък. Минаве към класическото средновековие и вече Ренесанса. Франсуа Вийон, най-големият френски поет през късното средновековие, но той е, така да се каже, професионален престъпник. Да, възможно е престъпника да се покая. Да, в неговите стихове има смирение. Те затова са и толкова хубави. Но, в крайна сметка, това не са стихове на покаянието. Така че той в своята битност на професионален престъпник и бездомник, вагабонт, както се казва, опоетизира. Той влиза в мита за поета-скитник, поета-извън закона, поета-престъпник. Това нещо ще повлече крак до времето на нашия Христо Ботиов, който заявява в нос от своите стихотворения: "Ще умре един от нас, или мъжът, или аз". Поета като потенциален убиец, в името на някаква страст случая.
или пък най-големият френски прозаик - Франсуар Абле, който така създава, така да се каже, френската проза. Първия гроссмайстор на френската проза. Ами, Франсуар Абле, както Бахтин гениално разкрива в своята книга, е писател на долницата. Карновалното начало, добре е карновалното начало, но какво прави карновалното начало? Занимава се с човешката долница, не с горницата. Така че неговия словесен гений, изобретателност, творчески потенциал са огромни, но той ги използва за карикатурно, хумористично, игрово, но не за нещо градивно. Когато са те читатели, а ги държи в долницата, там се забавляват, там им е смешно, безкрайно смешни са някои от неговите безкрайни изобретателности, и словесни, и какви ли не, но това е царството на долницата, царството на карнавала. Като говорим за Ренесанс, стигаме до ключовия момент, за който всички говориха, как авторите на това шоу на Олимпийските игри се подиграха, богохунчаха във връзка с Тайната вечеря на Леонардо да Винчи. Направиха една пародия на Тайната вечеря, т.е. похулиха този свещен образ. Но, ако погледнем Леонардо да Винчи като автор на прочутата фреска в Милано, Тайната вечеря, ще видим, че Леонардо да Винчи е също такъв богохунник, да не кажем и по-голям, в своето творчество. Включително в своето официално творчество. Той има и неофициално, но говорим за официалното. И то точно във Франция и в Лувара се съхраняват две такива кущунствени картини и двете посвятени на мужки им св. Йоанн Предтеча. Имаме пълна сигурност да твърдим, че и двете картини са съзнателно кущунствени. Леонардо да Винчи рисува на тях не великият аскет, най-великият аскет на всички времена.
Йоанн Предтеча. А своя любимец Салай притва в съвсем двусмислена и то съзнателно двусмислена поза и израз. Свидетелство за това е една рисунка, която те са били по-голяма серия от рисунки, но другите не са се появили. Тая се появи сърмнително наскоро, в която и тя носи ужасяващото название. То разбира се е от критиците, ние не знаем Леонардо как е наричал, но критиците наричат тази ужасяваща рисунка въплатеният ангел. И на тази рисунка въпросния Салай, името му означава дяволче, това е прякор. Салай е изобразен именно като двусмислено същество с неясен пол, полумладеж, полумумиче. Такъв е представен Салай и изобщо една изключително срамна рисунка. Тя била толкова срамна, че всъщност не се е показвали десетилетия наред, а имало и други от тази колекции, които още не са се появили. Може би са унищожени именно заради тази порнографска тяхна страна. Леонардо съзнателно рисува порнографски Салай като Йоан Кръстител и в тази рисунка и вече в зрелите картини, където нещата са малко по-условни, се съдържа същия дух змийски, който намираме и в рисунката и в двете картини. които са в Лувара и официално минава всички. Никой не казва това е богохулство, а то е съзнателно богохулство. Дори ако погледнем самата фреска Тайната вечеря и там ще видим едни не здрави, едни нечитави странности, типични за Леонардо да Винчи. Първо, разбира се, това не е толкова индивидуално за Него, нямат нимбове. Нито един от светците няма нимбове и самия Христос няма нимб.
няма това сияние, което обикновено вместо нимб се слага едно ляеко сияние около главата на Христос да се покаже Неговата святост и това го няма. Сто процента са премахнати тези знаци за святост. И другото, което е образа на Свети Йоан Богослов е съзнателно направен като с женски черти. Това е повод на Дан Браун за други богохолства и не само на Дан Браун, но виждаме, че Дан Браун, който все пак в ХХ век, в едно много по-дегенерирало време, намира основание в творбата на Леонардо да Винчи от ХХ век. От времето, когато би трябвало нещата да са много по-църковни, много по-духовни, много по-целомъдрени, нищо подобно. Още там е заложена тази девиация, още там е заложено това скрито похулване на святостта. И то за някой дори не е било скрито. Те, понеже са бедни такива общества, Тененечната Флорентинска академия и така нататък, закърмени с ученията на Марсилио Фичино. И там този хомоеротичен кот, който те са разпознавали по различни белези, макар и не заявен словесно, този кот ни го виждаме разпръснат по една много голяма част от творчеството. И на Леонардо да Винчи, и на Микеланджело, и на Ботичели, и на други. Но, ай да кажем, това е в Италия. Не е точно френско, но все пак. Когато говорим за Леонардо да Винчи, той прекарва последните 10 години във Франция. Там остават последните му картини, които е носил със себе са именно Светиоан пред Тече, Джокондата и други. Така че това е част от френската цивилизация и Масихас Лувъра.
Като най-висши шедеври на Лувъра се показват именно картините на Леонардо да Винчи, начало с Джокондата и двата образа на Светиоан пред Тече, така наречени. Продължаваме нататък. Стигаме до великия философ, френски и математик Рене Декарт. Представител на картизианския дух, смята се, че французите са така силно повлияни от духа на Рене Декарт, този рационален дух и така нататък. Ще видим метода на Декарт, това негово системно съмнение във всичко, ще видим, че в центъра на Светогеда на Декарт стои един егоцентризъм. Неговата централна фраза "мисля следователно съществувам" поставя егото в центъра. Основната ръка, която стъпва Рене Декарт е собствената миродавност. Той възоснова на своето мислене определя кое и какво е. Макар, че той не е краен егоцентрик, той е вярващ човек, остатъчно вярващ все още, но той вкарва идеята за Бога вторично, а първичната идея е идеята за егото. Не е бил воинствен егоцентрик, както някой други от Ренесанса, но все пак спонтанен егоцентрик и то системен, методичен, създаващ цяло една система, едно цялостно философско и до някъде богословско учение. Та дори Рене Декарт, който ние го признаваме като мислите, математики и прочие, и той е болен от болестта на човекобожието, макар и в по-лека форма, от болестта на това, че аз съм миродавния, а аз определям кое и какво е. Върхът на егоцентризма, разбира се, намираме у Краля Слънце, Луи XIV, който се нарича в френската традиция Луи Велики. Всеки от те, Луитата има някакъв епитет, нали, е на Луи XIV, епитета е Луи Велики. Те са трима велики, Карл Велики в френската история: Карл Велики, Луи Велики и Наполеон Велики. Еми и тримата виждаме какви неща носят със себе си.
Луи XIV, като почнем от личния му живот, с много броните му метреси, с безпределния му егоцентризъм и хубриз и гордост и така нататък, доведени до държавно учение. Държавата това съм аз. Ето пак виждаме аза в центъра, тоя път на държавата разбира се. Слава Богу не на всичко, но така или иначе Луи XIV става образец за монарх в Европа. Поддържават му, като почнем от архитектурата. Версай, неговият дворец Версай, направен за да го прославя колко е велик. После Версай става образец в Прусия, Сансуси, в Русия Петърхов, в Виена Шомбру и другаде, кой колкото може, прави своя по-голям или по-малък Версай, за да преповтори образеца от Париж и от Версай. Луи XIV в това отношение е едно ярко проявление на този повърхностен, щеславен френски дух. И това число и в архитектурата виждаме градините на Версай, подрязани по волята на Краля Слънце по права линия и те вече на нищо не приличат. Те показват властта, кой държи властта, прави линия. Това не е английската градина, която напомни природата или японската или китайската градина, която напомнят природата. Не е градината в Алхамра, която е едно тихо място за уединение, а е една вкарана в кълъб по прави линии, изрязана драстично с ножица, изкуствена, фалшива, скучна, праволинейна градина в т.н. ефренски стил. Нека да направим още една почивка и след това ще завършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема.
Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Държи вършим нашата тема.
Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Държи вършим нашата тема държи вършим нашата тема. Нека да направим още една държи вършим нашата тема. Държи вършим нашата тема държи вършим нашата тема. От Луи 14 и нататък. Всъщност още от средата на 17-ти, от времето на Ришельо и Луи 13. Но най-вече от Луи 14 и нататък Париж, изобщо Франция, започва да диктува модата в Европа. В сферата на изкуствата, в сферата на политиката и така нататък. И в 18-ти век френската мисъл, начало с Русо, Волтер, енциклопедистите Дидро и пр. Става звезда.
Всички говорят за острумиято на Волтер, за новите идеи на Русо, за обществения договор и така нататък. Монтиас Кюа е също такъв ярък представител на френската мисъл. И виждаме, че тези всичките мислители са на практика, едни вече разцърковени и разхристиянизирани хора. някои от тях са чисти атеисти. Други са деисти. Те вярват в бога на философите, така да се каже, а не в истинския ипостасния триединен бог на църквата. Това свободомислие френско ражда най- така емблематичното събитие в френската история - френската революция, която през целият 19 век като пътеводна звезда в цял свет и в цяла Европа особено е като събитие историческо пар екселанс. Кога най-сетне ще дойде нашата революция? Това го мислите и германците, и гърците, и ние в България мечтаем за революция, и в Русия разбира се по-нататък. всички мечтаят за революция като френската. А френската революция е едно огромно зло във всяко едно отношение. Тя се сипва Франция и политически, и економически, и демографски, и военно, като включваме в това и наполеоновите войни. Така че тази френска революция, която доде днешен национален празник, 14 юли, падането на Бастилията, Марселезата доде днешен химн на Франция, след като вече всички добре знаят за зверстата на революцията,
за неята несъстоятелност в морално отношение, да ни говорим в духовно отношение. Ефренската революция иска да ликвидира християнството, отменят календара от Рождество Христо, въвеждат свой календар от революцията, който започва и въвеждат празника на върховното същество. Това е пак Бога на философите. Абстрактен Бог, който е някъде в вечността, във безкрайността. Както казва Волтер, ние казва: "Се поздравяваме с Бога, но не си говорим". Е такава една глупава, самонадеяна такава ирония Волтеровска. Този Бог абстрактен, наречен върховното същество, се чества насред Париж с големи тържества, а катедралата Нотта Дам я пременуват на Храма на разума. Не говорим за Наполеон Велики, също емблематичен французен от първа величина, който между 500 000 и 3 000 000 по-скоро към втората цифра са жертвите на неговите амбиции. Повече, отколкото да кажем по време на Първата или на Втората световна война, губи Франция заради неговите лични амбиции и, разбира се, амбицията на Францката революция. И навлизаме в 19-я, когато Париж и Франция са всепризнати като европейска, т.е. световна столица на културата и цивилизацията. Това е града Парекселанс. И там имаме безброй писатели, художници, поети и т.н.
И ако погледнем всеки един от тях, да кажем, примерно Дюмани сме говорили за него. Той наред с другото там неговите сюжети, безкрайно изобретателни, той легитимира и романтизира греха на прелюбодиянието, разбира се. В тримата москетари това е основен лайт мотив. Прелюбодиянието на кралицата и на Букингам е добрата альтернатива спрямо лошия Ришельо и краля. И москетарите всичките са въвлечени в някакво прелюбодияние, което се смята за по-добър варят от колкото брака на съответните им там любовници. В същия 19 век са така наречените прокалнати поети, като почнем от Бодлер, Верлен, Рембо, Лотремон и т.н. Какво е покалнатото? Отново и отново греха, греха, греха превърнат в муза, превърнат в норма, превърнат в романтика. И то, ако почнем от Бодлер, който е най-талантливия от тях, той описва и поетизира един вид наркотиците, алкохола, разврата. Всички тези работи, е, те не са показани като идеал, но все пак са показани в една приповдигната, романтична и поетична форма, като част от голямата литература. Същото нещо вържи за Верлен и Рембо, които са сексуална двойка двамата, с безкрайните им напивания, там стрелят се и така нататък, какво ли няма. Но легендата за прокалнатия поет... Знаем, че този сборник "Прокалнати поети", който е направен от Пол Верлен, той става емблематичен и във България се превежда тук като кой за някакво цивилизационно откритие за така прохожащата българска поезия. Тъй и нашите поети, и те се влияят от великите образци на Франция от XIX век, макар и със съответното закъснение. Жорж Санта, да не говорим, представител на ранен такъв джендаризъм, по нейн си модел, с тези пози в мъжки дрехи и така нататък. Викторий Го, който може да се приеме за класика на френската литература през XIX век, най-великият френски писател, на погребението има два милиона души в Париж.
Един детайл, предсмъртните му думи, предсмъртните думи на Викторий Го са: "Виждам черна светлина". Това е. Какво означава "Виждам". Той при това каза така: "Това е битката между деня и нощта". И завършва "Виждам черна светлина". После края на XIX век и началото на XX век имаме така ничиния период "La Belle Epoque". Прекрасната епоха. Третата република, френската република, след френско-пруската война и преди Първата световна война. Това е хубавата епоха, прекрасната епоха. Тази епоха е точно епоха на промискуитет, на хедонизъм. И от една страна тя води към Първата световна война, крайна сметка. Това безгрижие до там води. А от друга страна само по себе си да нямаше войната унищожителната, само по себе си това е едно страшно унищожение в духовен план. Макъв че ни се представяме импресионистите, да, обаче като погледнем дори в техните картини, Мане, Олимпия, Тулуз Лотрек с Канкана и с Кабаретата и така нататък, самия и начин на живот.
Пак този мит за бохемата, за прокалнатите поети и така нататък, всичко това е, което прераства в парижката школа, в края на Белия епок, преди войната. Пикасо, Модиряни и така нататък. Мита за художника, бохем, който във България продължава почти до ден днешен да съществува, но беше много силен през 20 век. Спомням това нещо, смяташ ли се, че художника е поначало бохем човек, това е готиния художник. Този, който не спазва нормите, който не се въздържа, разбира се прелюбодейства, както може да от трубадурите насам, разбира се пияница, разбира се нарушава закона. Еми, негом е простено. Той си е такъв бохем. Това е духа на Париж по време на прекрасната епоха. И славата на Париж като световна столица продължава и след Първата световна война, до Втората световна война. Ходят там като на поклонение. Хемингуа и така нататък. Всички отидат от Париж в центъра. Това е мита за Мон Мартър, мита за Мон Парнас и така нататък. И имаше една песен на Шарла Знавур от 1965 г. "Бохемата", в която той се изпомня един вид художник, която е на възраст, изпомня младежките си години. Младите хора казване: "Помнято, ноа време". Но важен е финалът на песента. Тъй като припева е "Бохемата", "Бохемата", "Тя беше ерикоси", "Беше ерикоси" и накрая последното изречение: "Бохемата" това вече нищо не означава. Аз Навур и авторите на песента, на текста, заявяват, че това е кухо и празно. нищо не означава.
То не че е означавало нещо повече между двете войни, за които и период става дума. Времето на сюреалистите и така нататък, но на измите във всички варианти, но и по времето на величието на "Бохемата", това пак нищо не е означавало. Защото в основата, в духовната основа, ние имаме един опадък, един декадас, който ни се представя, ни се продава като велико изкуство, като велики имена, но те издържат само докато не се замисляме. Докато не се замислим, Пикасо е велик. Докато не се замислим, Модилиани е велик. Салвадор дали е велик, Парижката школа, Матис, Велик, Корбюзи е велик. Само докато не се замислим, трябва да ги пазим много сериозно тези митове от нашето задълбочаване. Задълбочени се тези мехули се пукат един след друг и се виждат колко са жалки, колко са повърхностни, колко са бездуховни. Това са човеци изцяло в душевно, те нямат духовно изменение, те са в долницата, както беше и Рабле, да не се заблуждаваме. Това са хора на долницата, но тя ни се представя и ни се преподава като нещо кой знае какво и ние докато не се замислим вярваме в този мит. Преповторен хиляда пъти, докато стане заместник истина. Но, замислим ли се? Чудим, това ли беше френския дух? Ами това беше, винаги е бил това, откато се помним от хиляда години. Е все това, тенденцията.
Големите имена, говорим не за всички, разбира се, но за 90% от големите имена в френската култура, френската цивилизация, в литературата. Ами в киното е същото. Ами, Жан Пол Сартър какво представлява? Най-големия интелектуалец след Тортосона в Франция. Ами след това постмодернистите, Фуко, Дерида. Те са ключови идеолози на безбожието, на джендаризма, на релативизма, на разграждането на традиционния морал, който в крайна сметка произхожда от Бога. Когато ти деконструираш морала. Великата 68-ма година, май месец, когато всички си мислихме, че който не който се случва в Париж. Какъв беше най-емблематичният лозунг? Забранено е да се забранява. Така пишеха постините. Едама, ако няма забрана, няма закон. Ако няма забрана, няма десет божи заповеди, че повечето от тях са забрани. Това не прави, това не прави, това не прави. Дори христовите заповеди, когато ги сравнява с старозаветните заповеди, той не отменя старозаветните.
Казано ви е, казва, не прелюбодействай, но аз ви казвам. Нали? И така нататък. Та, Христос не отменя тези забрани. Без тези забрани нямаме Божие учение за човека. Божието учение за човека е основано, разбира се, и на блаженствата, на заповедта за любовта. Но тази любов започва с любов към Бога, а тук точно тази любов отсъства и е заменена с отровни двойници. Главните изводи, които ние можем да направим, е, че историята на френската култура, като цяло, през последните 1000 години, е историята на един постепенен и настепателен и неотклонен духовен и нравствен опадък. При това, в продължение на 2-3 века, Франция играе в Европа водеща роля в този опадък. Тя е образеца. Целият 18-ти и целият 19-ти век, малко от 17-ти век и първата половина на 20-ти, Франция е образеца за западноевропейска културна страна и, съответно, нейния духовен опадък се просмуква в духовния опадък на цялата евроатлантическа цивилизация. Така че, откриването на Олипийските игри не беше предателство спрямо френския дух, а показва грозната същност на френския дух в крайната фаза на неговата деградация. Сега вече той вече е изчерпан. Той вече няма духовен заряд. Няма творчески заряд. Той духовен, ага, му давна няма, но няма и творчески. Преди това имаше творчески заряд. Диктуваше модата. Включително и в такива стари развратници като Ален Делон, Белмондо, Бриджит Бардо. Те сега са почти класика спрямо новата деградация. Консерватори. Делон консерватор. Но, важното е друго, че в момента тази цивилизация е напълно изчерпана. Тя е капитулирала спрямо Американската. Това се видя и на откриването. Факта, че след 100 годишната война на френския език срещу английския, на Олимпийските игри се пеше на английски.
Леди Гага пеше на английски, на Сред Париж. Имаджин на Джон Ленън. И имаджин на Джон Ленън беше кулминацията в така интелектуален, политически и мисловен план на цялата церемония. И тя също на английски език. Т.е. френската цивилизация вече не съществува. Тя е глуха провинция. Нито едно име нямаме на действащ френски поет, художник или кинематографист или музикант, който ние да знаем. Вътре във Франция си ги знаят сигурно. Но вече Франция не играе тая роля нито в Европа, нито пък да не говорим за света. Отдавна не играе. Такива свещени чудовища като Делон и прочие вече измират. Или ако ги има още на стари години и не са умрели, те вече не функционират. Така че от една страна вече няма творчески потенциал, но по-важното е друго. И че тогава, когато го е имал, той не е обслужвал светия дух. Когато говорим за френския дух, духовите са от два вида.
Светия дух и всичко останало. Френския дух е проявление на лукавия дух. Това, което е същността на движението на френския дух през последните хиляда години е движение от светия дух към лукавия дух.