Здравейте! Темата на днешната беседа е Горбачов и историята. Смъртта превръща живота в съдба, казваше Андре Мауро. Често се връщам към тази формулировка по повод на смъртта на този или онзи, защото наистина смъртта дава форма на живота. Животът вече има не само начало и среда, но и край. И когато вече има край, той става познаваем, той става пълен, пълноценен. Иначе е нещо във ход, нещо незавършено. И никога не е късно да станеш герой или да станеш подлец. Затова ние не можем да преценяваме живота на този или онзи човек преди този човек да е приключил. И така смъртта на Михаил Горбачов внезапно ни върна мисловно към неговото време. Към времето, когато той управляваше Съветския съюз и влияеше върху историческите събития, върху събитията в целия свят. Това е периодът между 1985 и 1991 година. Света, в който ние живеем, не само в България, не само в Източна Европа или в някогашния соцлагер, но изобщо света, в който ние живеем е до голяма степен следствие от събитията от това време. И за това за нас е изключително важно да осмислим тези събития. Включително и личността на Михаил Горбачов. Осмисленето, разбира се, протича на различни равнища. Най-ниското равнище е равнището на самите действия. На човеки, на държави.
Какво те вършат, какво те правят. Това трябва да го установим. Какво са направили. След това, трябва да потърсим историческия и геополитическия смисъл на тези събития. Това е второто равнище. И вече висшето равнище е теополитическия, макроисторическия, метаисторическия смисъл. От гледна точка на Абсолюта. От гледна точка на вечността. Или, казано по-християнски, от гледна точка на Бога. Ние, разбира се, от гледна точка на Бога, не можем да познаваме пълноценно събитията. Само Той може да ги познава пълноценно. Можем да се стремим към това познание. Най-малкото, като си го поставим за цел. Това е първата важна стъпка. Иначе, ако ни си го поставяме за цел, няма как да постигнем и един процент от това истинско познание.
Но за нас е важно друго, че има истинско, историческо, метаисторическо познание. Това е познанието на Бог за всеки от нас, за всяко наше действие. И като личности, и като представители, политически, на държави, на институции, на организации и прочее. Всяко наше действие има точно ясен и непоколебим смисъл. От гледна точка на Бог. Той знае този смисъл и в този смисъл историята е точна наука. Безкрайно точна наука, но ние не познаваме нейната същност. Тя е познаваема само от всезнаещия Бог. Но можем да се стремим към това познание. Но нека да започнем от самите събития, от тяхното историческо, политическо, геополитическо тълкование. За да го направим, на нас ни е необходима историческа дистанция. Колкото и да си мислим, че познаваме света, в който живеем в момента. И да разбираме смисъл на действията. Ние никога не ги разбираме. Дори на точка на историческата дистанция.
Минават 5-10 години това, което сме мислили за триумф, се е оказало поражение. И това, което е било триумф, се е оказало възход. Така че, което е било поражение, се е оказало възход. Тази дистанция ни е много необходима. Без нея ние не можем. Като историци, като хора, които искат да осмислят събитията, историята. Или личностите, които са в тази история. Добре, ние вече имаме историческа дистанция. Вече имаме над 30 години, над 40 години от тези събития. Ако приемем, че те започват през 80-те години, да кажем имаме 30 няколко години. Близо 40 години. Една немалка историческа дистанция. Но сама по себе си дистанцията не ни придвижва към познанието. Необходим е мисловен труд. Труд на историци, на мислители, на богослови, на социологи, на психологи.
Труд на поети, писатели, кинематографисти. Всичко това трябва да се направи, за да се осмислят събитията. Да се положат в една координатна система на смислите. Ние обаче не сме свършили тази работа. Този период, периода на Михаил Гробачов, го наречем времето на перестройката, от 1985-та до началото на 90-те години, никак не е осмислен. Ето ние в България бягаме от осмисленето на този период. Поред причини. Интересно да изследваме тези причини. Защо ние бягаме? Защо нямаме нито един фундаментален труд, който да осмисли българската, айте да кажем да не съветската, но българската перестройка. Какво се случи в България от 1985-та до 1990-та година? Нито имаме фундаментален труд, исторически. Нито имаме художествено произведение, което да емблематизира у нези времена.
Това бяха времето на гласността и преустройството, или перестройката на руски. Какво беше това, българската гласност, или советската гласност, или гласността в соцлагера? Как протече? Кои бяха неговите носители? Кои бяха против? Как се извършваше това противоборство вътре в системата на тъй наречения комунизъм? Не е изследвано. Ние имаме един съвсем друг наратив, доста повърхностен, вестникарски, едно клише, което гласи, че комунизма е една неправилна доктрина, едно погрешно учение, което в края на 80-те години навлиза в тотална криза, икономическа, разбира се, на първо място, поради ред причини, изоставане в технологиите и така нататък, лошо управление. И следствие от тази икономическа криза
се стига до крах на системата. Системата рухва във всички тези страни, в СССР, в България, в Польша, в Унгария, в Чехия, в Гедере. и става неудържимо положението, при което народите вече искат смяна на системата и тя в общи линии безкръвно рухна, получи се така наречената имплозия и на мястото на рухналата комулицитска система се създадаха новите демократични режими в Източна Европа и в бившия СССР. След това вече Руската Федерация. Това клише всъщност замазва историята отгоре с един пласт боя и ние преставаме да виждаме събитията. Какво всъщност се случи?
Кои бяха тези същите лица? каква беше същността на явленията? Поради тази причина нямаме и убедителна художествена творба. Нито филм, нито роман, нито някакви мемуари, нито поема, нито каквото и да е за този преход от така наречения комунизъм към така наречената демокрация. Поради тази причина ние не разбираме новата си история от последните 70-80 години. Т.е. комунистическия, така нареченият комунистически период, който не е комунистически, това е първото, което трябва да кажем за него, че това е един етикет, който беше слаган,
същността беше друга. ние не разбираме защо нямаме такава творба. Примерно както след освобождението Под игото, записките на Захари, Епопея на забравените и прочие. Дори Кървава песен на Пенчо Славейков е същата тема. Но след 9 септември имаме, да кажем, роман на Тютюн, който разглежда предишния период, така или иначе. Имаме партизански песни
на Миселин Андреев. Имаме изобщо творчество, художествено творчество. Някой може да го харесва, друг да не го харесва. Имаме мемуари, да кажем, мемуарите на Слав Чутънски. Имаме филми. А бяхме млади, птици и хрътки, какви ли не, на всеки километр сериала, изключително успешен в това време, който разказваше епоса на историят,
на предишната история. Започвайки още от Кражданската горя в Испания и така нататък, там майор Дианов и прочие, как той е премина през партизанските времена и така. имаше епос. Сега няма епос. Не е създаден. Някой ще каже, че няма герои. За това няма и епос. но това не е вярно. Защото, ако погледнем,
да кажем, Гогол, какви герои, какви епически събития описва той, в, да кажем, мъртви души, или ако погледнем Достоевски, кой е героя на Достоевски, чието героически действия описва, или какви са епическите събития, които той описва. Или, да кажем, Балзак,
който описва една много интересна епоха по един много интересен начин и е осмисля по този начин. Също, въжи, разбира се, за Кафка. Кой е героя на Кафка? Това са антигерои. Или при Пруст, или при Музил, и така нататък. Не е това обяснението. Не е това обяснението.
Тези ненаписани романи, незаснети филми, можеха да осмислят това събитие, задълбочено, събитието на тъй наречения комунизъм, изключително интересно явление, как вътре живеят тези човеки. Не е по-малко интересно, отколкото героите на Кафка или на Пруст. Или на Джойс.
Кой е героя на Джойс? В героичния смисъл на думата. Няма такъв. Но има задълбочено описание на някаква страна на човека. Това нещо у нас не се получи главно не толкова, защото не сме талантливи, а главно, защото
едно, че бягаме от темата и второ, че робуваме на клишетата. А клишетата, бидеихи повърхностни, те ни пречат да разбираме смислите. нека сега да изслушаме една написно пение и след това
ще продължим. Музиката, Абонирайте се! И така смъртта на Михаил Горбачов ни напомни за един човек и едно време, което ни бяхме забравили. И един човек, когато бяхме забравили. Той е нещо като гост от миналото, от историята, от друга епоха. Той надживя всички лидери от времето на Студената война. И Тодор Живков, и Чаушеско, и Хонекер, и Буш Старши, и Тачър, и Митеран, и Хелмут Кол, всичките. Той е последния мухикан от времето на управленците през Студената война. И това допълнително усилва историчността, с която ние се отнасяме към него и към неговата биография. Той е роден в 1931 година в семейство на Селени, в южния Ставрополски край, южния руски Ставрополски край, вече към подстъпите на Северен Кафказ. Има тежко детство, неговите гадости са репресирани, депортирани и така нататък. Но въпреки това той си е убеден в комунистическата идеология и прави една доста успешна кариера. Първенец на класа, явно обициозен и талантлив мълчуган. След това юноша, след това младеж, активно помага на баща си в работата в колхоза, до така степен, че е награден с Орден Червено знаме на труда.
Кават му право да влезе без изпит в Московския държавен университет. Специалност право завършва. В Москва се запознава с бъдещата си съпруга, Раиса. Изключват брак. През 1953 година, в Прочен, умира Сталин. Малко по-късно той, Горбачов, се жени за Раиса. И се преместват в град Ставропол. В 1952 година, малко преди да се уложени, той става член на КПСС на 21 годишна възраст. Знам какви са след това основните събития. В СССР смъртта на Сталин в 1953 година, 1956 година, ключовия 20-ти конгрес. на който Хрущов обявява Сталин за главен виновник за репресиите в предишния период. Обвинява го в култ към личността. След това, бълсамирането тяло на Сталин е изнесено от мавзолея, погребано до Кремлската стена. Изобщо започва десталинизацията, паметни са съборени, улиците преминувани и така нататък. И започва така нареченото размразяване.
Едно оптимистично време, особено през 60-те години на 20-ти век. Това е времето, именно тези 60-те години, на така наречените 60-ти на русски, на български 60-ти, хората на 60-те години. Знаменитите поети Евгений Евтушенко, Роберт Роздественски, Андрей Възнесенски, режисьор Андрей Тарковски и много-много други. Докато младия Михаил Гробачов прави партийна кариера, в партията става голям прелом и започва десталинизацията и, в известен смисъл, демократизацията на ограничена, разбира се, на ССС и на КПСС. В 1957 година е изстрелят първия в света спътник на Земята, знаменития спутник, едно. После изстрелват ракети с кучета, след това изстрелват Гагарин в 1961 година. Изобщо едно оптимистично време, в което изглежда, особено в СССР, че комунизма започва да се сбъдва, че започват да надминават ССР, настигат и надминават. Както казва самия Хрущов, това е крилата фраза негова, че ние ще достигнем и надминем ССР и че в 1980 година, вече в СССР и в соцлагера ще настъпи комунизма, т.е. времето на изобилието. Хрущов прави важни реформи в съветската система, а една от главните реформи е това, че се дава гласност на репресиите през старинско време. Публикува се, да го наречем, разказ, да го наречем роман на Солженицим един ден от живота на Иван Денисович. Публикуват се и много други такива произведения, които говорят за репресиите, за лагерите. Изобщо има една своеобразна гласност по време на Хрущов, едно освобождаване на медиите, на цензурата. И именно в това освободено поле се втурват тези шестидесятники. Изглежда, че Горбачов е бил силно впечатлен от това размразяване хрущовско. И той в някакво отношение прилича на Хрущов.
Хрущов е също селенен по произход, също като физика така невисок, по-скоро склоне към закръгляност. Хрущов също е смел човек. Той си позволява тази смелост да критикува великия Сталин, който е бил с непоклатим престиж след победата във войната. Във света уважаван от най-великите западни интелектуалци, всички му свалят шапка, въпреки, че знаят някои от отрицателните страни на режима. Но след като побеждава Хитлер, свършва огромна заслуга на цялото човечество и разбира се е възхваляван за това от всички. Включително, разбира се, и Черчър, и Рузвелът, и кой ли не е. Изведнъж Хрущов да тръгне да каже, не, това е фалшив идол, това е един сатрап, това е един отрицателен човек. Всички памети да се съборят. Хората са плакали при смъртта на Сталин в цял свят. Пикасо прави един некролог за Сталин, иллюстрира. Изобщо било е катастрофа, смъртта на Сталин за милиони хора и Хрущов застава срещу това. Това изисква, разбира се, лична смелост. По същия начин, по-късно, Горбачов, партийния кариерист, номенклатурчика, какъвто е и Хрущов, ще прояви лична смелост, като тръгне да реформира изоснови съветското общество. тръгне срещу закостенялата номенклатура и партийната върхушка.
срещу традицията, инерцията на КПСС. Така че, вероятно, именно през 60-те години Горбачов, вдъхвайки си малко повече свободен въздух, както и всички останали в СССР, е почувствал колко хубаво е това нещо. и след това решава да го направи на свой ред, когато идва на властта. но, ако погледнем малко по-далеч и от високо на събитията, ние ще видим, че по това време в СССР и в соцлагера като цяло и в СССР е във ход една огромна криза. кризата се състои в това, че за непоклатимо учение се смята учението на Маркс, Енгелс, Ленин. За диктатурата на пролетарията, за пролетарската революция, която ще бъде световна, за партията и прочее и прочее. но, това учение, първо, че Маркс, Енгелс и Ленин отдавна са умрели, второ, че изградената комунистическа утопия не се сбъдва на практика в нито едно направление. нито икономиката върви към комунизъм, ни най-малко. Напротив, още Ленин не отрича с тъй наречената нова икономическа политика, която връща капиталистически съставки, за да спаси държавата от фалит.
По отношение на световната революция, тя нещо се забавя, не се случва. Идеята беше, че Маркс-Енгелската идея, че пролетариите в развитите капиталистически страни, понеже са така или иначе мнозинство в обществото, ще поискат да струшат оковите и да вземат властта. Но ние виждаме, че нито в Германия, нито в Франция, нито в Великобритания, нито в Штатите имаме такава революция. Успешна в Германия има нещо след първата световна война, но много бързо потушено. И то е вследствие от, разбира се, поражението във войната, а не вследствие от развитието на пролетарията. Така, че теорията не се сбъдва на практика. От друга страна, тази теория е обявена за непогрешима. Това е голямото противоречие в комунизма. Че имаме една непогрешима теория, която изобщо не се случва на практика. На практика тя се проваля. При това положение или трябва да приемеш, че
теорията не е непогрешима и трябва основно да се преработи, но ти, ако преработиш Маркс, Енгелс и Ленин, значи, те може напълно са сбъркали. Ако ти преработиш, да кажем, 20-30% от тяхното учение, каква е гаранцията за останалите 80%? Нали, уж цялото беше непогрешимо. И цялото е взаимосвързано. на научния комунизм, диалетирския материализм и прочее, че това е едно цялостно учение, което обяснява веднъж за винаги всичко на тази земя. Всичко се обяснява. И сътворението на материята, и сътворението на човека, и обществото, и бъдещето. Какво е обяснено? Через една система от взаимообвързани научни дисциплини, които, разбира се, продължават да се развиват, но в основата си остават верни. Ако беше така, те ще се потвърждават на практика.
Но на практика става друго. И във времето на Хрущов още, и последващото време на Брежнев и прочее, имаме един вцепенение интелектуално. Мозъка на социалистическата система не произвежда мисловен продукт, годен за употреба. Т.е. идеи, идеология, мисловна конструкция, осмислене. Включително осмислене на предишния период, ако ще теше. Не. Не се произвежда. Имаме една стагнация в мисленето. застой по времето на Брежнев и един вид оптимизъм по времето на Хрущов. обаче в мисловно отношение за стоя е още от преди Хрущов. Още при Сталин, когато той обяви, че ще се прави комунизъм в една страна, не е някаква крачка напред в теорията, а по-скоро крачка назад, да се спаси. По някакъв начин рухна ли е марксизъм-ленинизъм, защото възмарска революция световна няма и няма перспективи. Така че това е план Б.
Комунизъм в една страна. Това не е, кое знае, каква теоретическа иновация. А след това, след. Това е принос на Сталин, че така и така ще индустриализираме и прочее. По-нататък какво правим? Никаква нова идея не се появява. нито по време на Хрущов, нито по време на Бреждев, впрочем нито и по време на Горбачов. Мисловния център не функционира. Какво остава? Остава властта и експлуатацията на подвластните и ресурси. Човешки, природни и всякакви други. Но това е обречено, защото когато не знаеш на къде вървиш, няма попътен вятър. Идейно-идеологически системата свива байряците. И когато дори с техните положителни инициативи за мир, хелкзанския процес и прочее, но тези мирни инициативи всъщност отразяват отказ от идеологията на марксизма-ленинизма. Марксизма-ленинизма не проповядва мирно съвместно съществуване на държавите с различен обществен строй, а проповядва класова борба.
Че западните страни, Англия, Франция, Германия, щатите, са недоразбрали смисъла на историята, те не разбират, че колелото на историята се върти в посока към комунизъм. И би трябвало комунистичките държави да ги подпомогнат да осмислят смисъл на историята, да осмислят бъдещето, а не да им казват: "Вие си бъдете, вие пък не ще сме си ние". Т.е. казано с други думи минават към отстъпление. Започва голямото идеологическо отстъпление на комунизма. Той вече не претендира за световно господство, не претендира за правилност, а претендира за частично управление, за власт върху част от това. Това ще се управлява по този начин, а не че това е бъдещето на човечеството, макар че идеологията остава всички господи. Той вече не претендира за световно господство, не претендира за правилност, а претендира за частично управление за власт върху част от територията на човечеството. Това ще се оправдава по този начин, а не че това е бъдещето на човечеството, макар че идеологията остава, всички говорят, че бъдещето на човечеството е така и така и така, но това са клишета. Това са клишета. Практиката е друга. Практиката е на свиване на байреците и в общи линии номенклатурата, която владее в СССР да се изстои на власт и да експлуатира обществото под лозунгите, под етикетите на комунизма, които още не са се изтъркали до край. Но този застой в мисленето всъщност не разбират какво представляват самата номенклатура, защото вече пишат първите осмисления на понятието номенклатура, т.е. обяснява се, че това е една върхушка, чиято всъщност е да държи властта и нищо друго. Тя няма идеология, тя няма перспектива, тя е власт в името на властта и докато я държиш със силови средства, с пропаганда и прочие си на власт и за това трябва да пропагандираш още и да държиш силовите структури. Това е действителността в соцлагера. Но тази действителност не е осмислена на най-високо равнище, а само тук тъм е у някои, да ги наречем, дисиденти, всичките са бивши комунисти, които търсят защо не се получи и разбират, до някъде разбират какъв е смисъла на провала. Този идеологически провал на СССР е много важен във времената на Хрущов и Брежеш, макар че в историята процесите протичат съродително бавно и все още се консумира.
и победата над Германия като престижи, като психология и вярата във верността на марсизма и ленинизма. Така че има още време да кажа едно поколение, докато се изхъби тази идеология, която е в силата си и на Запад. В Западна Европа имаме силни комунистически партии, в Италия, в Франция, имаме ярки личности, които ги украсяват в интелигенцията, писатели, поети, художници и така нататък. Така че в този смисъл комунизма още е в своя възход или поне застой, а не започнал да запада. Когато Горбачов прави своята кариера по-нататък, вече по времето на Брежнев, той тогава се издига най-вече, системата в СССР е навлязла в типичния си застой. Вече се изхъбяват клишетата. Ентусиазма се изчерпва. Знаем, че космически ентусиазм, че завладяхме космоса и така нататък, получава един медиен удар след кацането на Луната на американски космонавти в 1969 година. 1968 година събитията в Чехословакия нанесаха много тежък идеологически удар, защото един вид хрущовското оптимистичното през 60-те години поколение доведе до Дубчек, който беше един реформатор като Хрущов. Искаше комунизъм с човешко лице, нищо повече. Това беше смазано.
Друг е въпросът за Дубчек, това е отделна тема, но говорим за образа. Че в Чехословакия продължиха с една стъпка напред това, което Хрущов беше направил в СССР. и бяха смазани с танковете на Варшавския договор. Така че този оптимизъм беше прекършен в края на 60-те години. Смяната на Хрущов с нищо не подобри нещата, защото по времето на Брежнев и другите нищо положително не се случваше в СССР дълги години. Обаче самият Брежнев, държейки властта, остаряваше и колкото по- остаряваше, толкова по- неадекватен ставаше самият. Разбира се, диктатор, самодържец и за колен с такива услужливи, да ги наречем, къде нищожества, къде са идейници. Заедно с него остаряваше цялото политбюро на КПСС. Стигна се до така наречената геронтокрация, до управлението на старците. И когато Брежнев умира в 1982 година, се вижда, че няма качествени наследници. Юрий Андропов, бившият шеф на КГБ, го наследява, но година и нещо само преживява. Той също е стар и болен, умира 1984 година в началото. Константин Черненко, стар и болен, го наследява, умира и той след една година. Интересното е, че и тримата умират на поста. И Брежнев, и Андропов, и Черненко нямат съзнанието, примерно Брежнев, да кажем, две години преди смъртта си можеше да осъзнае, че вече съвсем не го бива, не може да мисли, не може да говори, не може да ходи.
Да подаде оставката си, да дойде някой друг, който може да ходи и да говори и да мисли. Не го прави. Андропов по същия начин умира на кормилото. Черненко умира на кормилото. Страната и партията и всичко, правителството, КГБ, всички фактори разбират, че така не може повече. Ако продължаваме по същия начин, загиваме. Ако продължава да ни управляват умиращи старци, да не забравяме, че по същото време светът не спи. Светът работи, имам предвид капиталистическия свят, работи здраво, във всички направления, разполагат с много по-големи ресурси. Световни и технологични и всякакви други. И да си позволиш лукса да те управлява един умиращ старец в течение на 15 минути, вече е скъпо, а камоли в течение на години наред. Неадекватни умиращи старци. И то в една тоталитарна система, квази тоталитарна система, при която ролята на личността, която е на чело, е изключително важна. Така е съветската система. Там личността е определяща. Този, който е на върха. И затова говорим за Сталинския период, Хорчовски, Брежневски и така нататък с пълно основани. Това всичкото какво означава?
Означава, че съветската система, която толкова много зависи от личността на кормилото, не създава механизъм за излъчване на силни ярки личности на кормилото. Естествено, че съветските народи, 15-те републики, излъчват немалък потенциал от управленци, умни, интелигентни, талантливи и така нататък. Но те не стигат до властта. За да се издигнеш в номенклатурата, трябва други качества. Трябва да си приспособенец, трябва да си актьор, трябва да хвалиш началството, трябва да си изпълнителен, трябва да не противоречиш. Много неща трябва, които обаче не са лидерски качества. Това са качества на изпълнители. И така изпълнителите се катерят по стълбицата на иерархията, а не управленците, началниците. Те нищо не са управлявали истински до тогава, понеже са част от една тоталитарна система. Те винаги зависат от този, което е над тях и трябва да се нагрязват спрямо него. И за това се оказва, че след смъртта на Черненко вече няма никой, който да управлява щогоде. Няма дори физически достатъчно годни. И в този момент Михаил Грубачов е, може би, единствения избор. Той е най-младия член на политбюро. Симпатичен, обаятелен, интелигентен, може да говори, разбира се с хората.
Става така, че почти без конкуренция той бива избран за наследник на Черненко, става шеф на КП, а оттам и на СД. В 1985 г. Горбачов става началник на СССР. По време на Болшевистската революция и след нея, ние виждаме една пеяда от ярки фигури. Тези фигури може да не ни харесват. Те може да са демонични. И много от тях са демонични. Но не можем да отречем, че това са ярки лидери. Самия Ленин. Троцки. Сталин. Бухарин. Ярки фигури. Такива имат десетки. При комунизма имаме една посредственост. След Сталин, който е ярка фигура.
Със всичките му плюсове и минуси. Но Хрущов, вече виждаме, това е един доморасъл, ограничен човек. Без обща култура. Без визия за света. Същото въжи и за Брежнев. Същото въжи и за Горбачов. Макар, че Горбачов започва нещо интересно, много интересно. Още като член на Политбюро, той прави две важни пътешествия на Запад. Първото е в 1983 г. в Канада, където се среща с премьера Пьер Трюдо. Следващата година, 1984 г. е на посещение в Великобритания, където прави среща с Маргарет Тачър. Сега, тези две срещи са изключително важни. Тук е въпроса до колко ние можем да знаем какво точно се е случило. Но, при първата среща в Канада, трябва да ми предвид, че тогава посланник на СССР в Канада е Александър Яковлев. Който ще играя ролята на нещо като Сив Кардинал при Горбачов и който след събитията доста така цинично разкрива картите си и казва, че той е бил враг на системата. Това е играя роля.
Знава, че тази система не може да се промени отвънка, чрез диссидентство и така нататък, а само отвътре. И затова, използвайки тоталитарния механизъм, т.е. механизма на подчинение на генералния секретар на КПСС, всички му се подчиняват. И ако генералния секретар заповяда демонтаж на системата, тя ще бъде демонтирана. Ще казва, ние изпълнихме нашата цел. Ние демонтирахме комунизма, който беше враг и който трябваше да бъде демонтиран. Сега, дали точно така е било, е друг въпрос. Тези изказвания Яковлев ги прави много по-късно. Освен това го виняват, че е бил агент, че е бил вербуван, което не е много-много така невъзможно. Дали само агент на влияние, съидейник или в буквалния смисъл на думата платен агент е друг въпрос. Някакви изследвания, че наличните негови неща в Канада били много над заплата, която той получава като посланик. Няма една питанка по отношение на Александър Яковлев, който осигурява или поне домакин на първото задгранично посещение на високопоставения член на политбюро. Аз се спомням, че когато чух, аз тогава редовно слушах BBC и когато чух, че по BBC споменават някой си член на политбюро. Една камбанка ми извъна. До тогава никога никой не се е интересувал учените на политбюро. Винаги се говореше само за генералния секретар. Той кво казал, кво направил, кво не казал.
Член на политбюро в една тоталитарна държава, какво означава? Второстепенна фигура, слуга на началника. И изведнъж започва да се говори за някой си, Михаил Горбачов, член на политбюро. Който това казал, нова казал, там се срещнал. Започва да се говори за това лице, което ми направи много силно впечатление, че е предмет на повишено внимание от страна BBC. Сега, дали това е част от някаква много закулисна игра, е друг въпрос, но е факт. Така или иначе, когато посещава Великобритания през 1984 година, Горбачов сключва приятелски отношения с Маргарет Тачър, които ще продължат до края на нейния живот. И стигаме до 11 марта 1985 година, Михаил Горбачов е избран за генерален секретар на КПСС. Започва епохата на реформите с две ключови понятия: гласност и перестройка. Перестройка означава разбира се преустройство, но тези думи и гласност и перестройка в цял свят се цитират без превод, като емблеми на големите реформи, които Михаил Горбачов предприема в СССР. Нека да чуем още едно песнопение, след което да продължим нашата беседа. И така, нека да се поставим на мястото на Михаил Горбачов, човек с реформаторски идеи, който става генерален секретар на КП през 1985 година. Пред него стои задачата да преустрои системата. Как? Как да се преустрои съветската система?
Ние нямаме нито една цялостна програма за преустройство на така наречния комунизъм. Примерно да кажем, ако някой от българските диссиденти, примерно Доктор Желев, беше направил една такава програма и беше оставав чехмеджето си. Нали? За да не го убият. Хубаво. И след това я изважда и казва: "Ето, това беше програмата. Така трябваше да се направи." Или в СССР или където ще да е. Как се преустройва СССР? Няма такава програма. Не е написана. Не е осмислена. Немало кой да го направи. Но, възможно ли е било, ние знаем горе-долу как минаха нещата при Горбачов. Възможно ли е било да се осъщи някаква друга програма, друг план? Не само, че е било възможно, но тогава е бил във ход такъв план.
Това е планът на Дън Сяопин в Китай. Китайска система разбира се е много различна, но в никакъв случай не е по-лесна за преустройване от СССР. Като имаме предвид мал до каква степен съсипва държавата Китай, тя е на много по-ниско равнище от СССР във всяко отношение, без изключение. Като стандарт на живот, като култура, като индустрия, като технология, като селско стопанство, като въоръжение, като всичко. Китай е една съсипана страна, която наследява Дън Сяопин след смъртта на Мао. И той успява от 1978 година, това са 7 години преди да започне перестройката на Горбачов, той започва да преустроива китайската система и от една изключително съсипана държава, я довежда до най-динамично развиващата се държава във света. И в края на своя живот. на своя живот. Интересното е, че ние, които се спомням о това време, нито един от нас не си спомня тогава някой да е обсъждал китайския опит. Някой да е казал: "А бе, знаете ли, приемно, вълберския послание в Китай да напиша една книжка, както имаше една книга на Марко Семов за Япония, някой да напиша една книжка за Китай. Пърдело то Марко Семов, който и да е. Да напиша една книжка за това, как Китай преустройва така наречения комунизъм. Самия Горбачов явно, че не е оценявал това, което прави Дън Селпин и не е приложил нито един от неговите, вече проработили успешно проекти, модели. Защото Дън Селпин е прагматик. Той не е теоретик. Но какво се състои неговия теоретичен принос? Че той първо, това не е малък теоретичен принос - да се откажеш от теорието. Ние, като теоретици, не знаем какво и как да направим. Нямаме 50 годишен план или 30 годишен план. Ние се занимаваме с текущи задачи и търсим текущи решения. Най-добрите за ситуацията. Това само по себе си е много важен теоретичен скок от псевдотеорията.
Тук е много важно, че в Китай през цялото време и до ден днешен са под власт на КП и идеите на МАО не са отхвърлени. И на Маркс и така нататък. Ленин. Всички са си окей. Но всички знаят, че те са отменени. Те са суспендирани. Те са извън действителността. Да, имало големи мислители - Маркс, Енгълс, Ленин. МАО. Те имат своите приноси. Но както казва Дън за МАО, той беше казва 30% лош, 70% добър. И за всяко едно от нещата, като МАО е правил, може да кажа, че това е от лошото. Това е от 30%. Така че този прагматизъм на Дън Сяопин е изключително важен теоретичен скок. Съветското високомерие, че те са първата в комуницистическа страна в света, най-развитата, първи в космоса и така нататък, прави така, че те не се учат от китайския опит, не търсят положително от китайския опит и ние, които бяхме до голяма степен течение на съветската мисъл, през този период, тази петирател. През тази петилетка от 85-та до 90-та година, в България най-много се четеше именно съветска преса, дори имаше един такъв много хубав вид, много показателен. Два приятели си говорят по телефон. Един я казва: "Абе, четири посредната статия в списание комунист!" Един другия казва: "Ме, не съм е чел!" "За какво става дома?" И първия казва: "Нека Кайкацем ще кажа, не е за по телефона!" Един вид са послушвал тайните служби, статия публикувана в списание "Комунист". Това беше и точно така си беше в една време в България специално.
Перестройката на Горбачов се привестваше на всички нива и от Тодор Живков и от всички останали, но с едно наум. от една точка на върхушката, защото те не искаха много-много да клатат лодката, защото можеха да паднат от вас както и стана. Връщайки се към опита на Дън Сяопин, т.е. дали е имало някаква альтернатива за демонтаж на комунистическата система. Без съмнение е имало такава альтернатива и китайският пример показва нагледно: Китай в момента е даристата държава в света, в много области, особено в индустрията, в транспорта и т.н. Мисълта ми е, че такава альтернатива е съществувала и този прагматизъм на Дън Сяопин, но Дън Сяопин да не забравяме, че каква е разликата между него и Горбачов, между него и Хрущов, между него и Брежнев. Тън Сяопин първо живее няколко години в Франция като младеж, аз ще отива там към 20-та и стои там до 26-та година. И там той бачка, той си вади хляба, той не е номенклатурщик, той не прави кариера по консумолско партийна линия както Горбачов и както Хрущов. Номенклатурата е паразитна класа, тя не работи, тя само управлява, само държи властта. Това е формулата на катастрофата по Тойн Би, когато управляващата класа е самоуправляваща, но не и творческа, тя не твори. Така че Дън Сяопин познава живота от към базата, от към основата. След това познава западноевропейския начин на мислене, култура, цивилизация, преса, парламент, всичко това той го и виждал. Второ, след като приключва Франция, той отива в СССР в 26-та година, там около година и нещо прекарва в СССР. Вижда и тамошната система. И той вижда с един вече стереоскопичен поглед, познавайки и китайската действителност, изостанала и така нататък, и западноевропейската. Вижда и СССР, съпоставяйки я с едната и с другата и с третата.
Горбачов, който не знае чужди язици, който не е живял в чужбина. Той посещава те стерео вече като номенклатурщик, като човек на паразитната класа. И затова той не вижда живия живот, не познава живия живот. Това е една от големите му трагедии и затова той не е такава ярка личност. Макар, че има безспорно историческо значение, може би най-важният политик в света през последната четварта на ХХ век. Много по-важно от Тача, от Рейган, всички останали, той е най-важният. Той променя света. Но той като фигура, като дарби, като интелект е на ниско равнище. От него има много, много по-добри. Той просто се случва на съответното място, на ключовото място. И това е много интересно. Как един човек със средни дарби, попадайки в тази ситуация, как в един момент събитията го изпреварват. Той в началото кръководи процеса 85-та, 6-та, 7-та до към 8-та година. Някъде към 88-та година процеса вече го задминава. В 89-та година вече всичко е извън контрол.
Той не може да контролира нищо и съответно системата се разпада пред очите му. Така че тук е много интересно да проследим неговия път, като човек с дадени властови възможности. Актуални и душевни. Как той попада в тази ситуация и как ситуацията в един момент започва да диктува събития, които вече са против неговите първоначални планове. Можем да кажем, че съсипват до голяма степен онова, което той е искал да постигне. Естествено, че темата за Горбачов и историята е доста голяма. За това ние ще я продължим в следващата беседа. Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров.