ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа под номер 175 е Николай Майсторов и бесовете. От 11 октомври до 16 ноември в галерията на Шипка 6 в град Света София беше показана изложбата Пътят. Живописен цикъл по Евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоанн от художника Николай Майсторов. Тя беше разположена на два етажа на галерията. Там имаше петдесетина голямоформатни картини. Около 3 на 2 метра. Много големи картини. Отделно 100 цветни проекта към тях и отделно 65 подготовителни рисунки. Всичко това надлежно, ранкирано, под стъкло и показано. Всичко това по повод на 80 годишния юбилей на Николай Майсторов. Един вид зрелост, мащаб, мъдрост, житейска, въплътена в образи. Тази изложба като естетическо явление, само по себе си, нямаше да е предмет на специална беседа, ако не беше показателна като обществено явление. Показателна за една тежка деменция и още по-тежка безпътица, в която се намира нашето общество в областта на изобразителното изкуство.
Тя е показателна с това, че беше обект на почти единодушни хвалепствия. Авторът беше награден, изсърля се историческата псевдоинтелигенция там и с редки изключения отзивите бяха положителни, че това е нещо добро, че това е добро изкуство. разбира се, винаги е имало човеци, включително художници, които не разбират духовността, не разбират светостта, не разбират великата традиция в изобразителното изкуство, не разбират същността на християнството, на православието, не разбират Църквата. Дори може да кажем, че тези човеци са преобладаващата част от обществото. Българското изкуствознание, като цяло, в исторически план, няма собствени корени.
То възпроизвежда западното изкуствознание. Там са авторитетите. Те казват кое е важно, кое не е важно. Включително и съветската естетика, както авангарда през първата четвърт на 20-ти век, така и така наречения после социалистически реализъм, така и така нареченото дисидентско изкуство, руския авангард, полунелегален, полудисидентски, всичко това е филиал на западното изкуствознание, западния изкуствоведски светоглед. Още Петър Първи завладява, разбира се, върхушката в Русия, интелигенцията, аристокрацията. Това естетика, това изкуствознание, западоцентричното, е диаметрално противоположен на естетиката на иконата. На истинското светло духовно изкуство. Затова ние не можем много-много да се сърдим на нашите изкуствоведи, нашите критици, че са отразители на това, което Западът е казал по въпросите на изкуството и на естетиката. Това е даденост. Най-ярките имена в светогледа на българското изкуство, да кажем, Николай Райнов, той не разбира иконата. Неговият син, Богомил Райнов, който се отрече от баща си, пък после се отметна от отричането, добре, той играеше ролята нещо като сив кардинал, по време на Людмила Живкова и тоя период, априлските поколения. И той също нищо не разбира от иконата.
Атанас Бошков, който написа най-голямата и най-хубавата книга за иконата в България, по това време, по време на комунизма, изобщо не разбираше нищо от същността на иконата. Разбираше от някои повърхностни аспекти, дори беше специалист по някои от тях, но от същността не разбира се нищо. Не разбираше нищо и това важи за цялостното нашето изкуствознание. Защо? Защото българското изкуствознание работи в областта на душевното, не на духовното. Изобщо цялостната наша култура, с много-много редки изключения, дори не прави разлика между душевно и духовно. Затова ние не трябва много да се очудваме на начина по който
се отнесеха и към изложбата на Николай Майсторов, т.е. на пълното неразбиране на явлението само по себе си и на неговата референция към истинските измерения. Аз повтарям безброй пъти очевидната истина, че всяка творба на художника е преди всичко автопортрет и не може да е нещо друго, освен автопортрет. Картините на Николай Майсторов са, разбира се, негови автопортрети. Те показват
неговите бесове, неговите страхове. това е естествено и очевидно. И той има пълното право да го прави. Всеки художник има право да рисува себе си такъв, какъвто е. А ако е пълен с страхове, ще рисува страховете си. Ако е пълен с бесове, ще рисува бесовете си. Това е той. Не може да му се разсърдим. Легитимно е. След като е направил тези картини,
галеристи, меценати, колекционери, могат да ги купуват, могат да си окачват в къщи. Той може да прави изложби с тях. Аз лично тези бесове ги смятам за естетически неинтересни. смятам ги за банални. За вторични. Художество на вторични. Защото на времето, когато се е откривала тази
бесовска така психика на модерния човек, имам предвид още от времето на Гоя и така нататък, да не говорим за 20-ти век, която разцъфва експресионизма, така наречения експресионизъм, естетика на Грозното. Но това Грозното се вади отвътре. От препълнено сърце се вади тази Грознота, тази естетика на Грозното.
Но в началните представители, то винаги е така, първопроходците, там тази естетика на Грозното е някак си свежа. Тя е ярка, тя е нова. Преди имаше една галерейна такава патина, едно замазване, едно зализване на нещата от 19-ти век, класическите академични художници. Също срещу тях, разбира се,
тръгнаха импресионистите с излизането сред светлината и сред природата, но след това и редица други. Авангардисти, експресионисти и така нататък. И това се смяташе, че един вид
той е по-честен, докато не е замазвал греховете си с някакви блудкави такива маски, то този показва своята демонична същност. В този смисъл той е честен към себе си. Показва демоните, които го обитават.
това пак казвам на времето преди стотина години е било ярко, свежо. Вече преживянето на тази естетика нео-експресионизма няма онзи заряд на
първичната така честност на първооткривателите. не, че Николай Майсторов не рисува себе си такъв, какъвто е. Не рисува своите лични бесове, своите лични
страхове. Да, в това отношение може да му признаем тази честност. но, докато изявяваш мрака, който е в тебе и казваш това е мрака в мен
до там. Дотам ти си ти. Обаче, казано е още в античността, обущарю не по-високо от обувката. когато ти с тези бесове и с този мрак в себе си пристъпиш
към изобразяване на светлината, на Христа, на Света Богородица, на апостолите, това вече е недопустимо. автора заявява това е
Рождество Христово. Това е Христос. Той лъже, защото ние знаем Христа, знаем Божията майка, знаем светците. Познаваме ги от техните
икони. И това не са те. Това е лъжа. Те не са нито като образи, нито като същност, а точно противоположното.
Това са страховете и бесовете на Николай Майсторов. Така, че това е една лъжа. Той лъже първото нещо себе си. Че уж, който е навлязал в християнската тема.
Не. Той рециклира своите бесове. Той лъже публиката. Веднъж излагал себе си. Той става самоизмамник, творец и започва
да лъже около себе си. Посвещава десетилети от живота си на тази самоизмама. Той живее тази самоизмама. преподава, т.е. разпространява измамата.
Става съучастник заедно с критици, изкуствоведи, галеристи в утвърждаването на тази самоизмама в обществен план. И тогава вече въпросът въпросът
става обществен. Това е въпросът за подмяната на духовното с душевното. Дори може да уточним на светодуховното,
на Светия Дух се подмени с душевното. Защото без съработване с Светия Дух художника не може да изобразява Бога. Не може да изобразява
светците. Ти трябва да си съработник на Светия Дух. Ако не си съработник на Светия Дух, си съработник на лукавия дух. И като такъв можеш да изобразяваш себе си,
можеш да изобразяваш страховете и бесовете, но не можеш да изобразяваш светците и светостта и Господа. Това е граница, която ти не трябва да допускаш
в съзнанието си да прекрачиш. поначало подмената на духовното с душевното или неразбирането каква е разликата между фундаменталната разлика, антагонизма между духовното и
душевното, между свето-духовното и самодостатъчното душевно. това неразбиране е вроден недъг на българската псевдоинтелигенция и на всяка
самозвана псевдоинтелигенция. Защо казваме самозвана, защото понятието интелигенция включва, представа за някакъв интелект. интелекта, разума, ума е
средство за познание на всичко. Включително и за богопознание. При това положение ти, ако кажеш аз съм преподавател в висше учебно заведение, ти влизаше в тази роля
на знаещ, на носител на познанието. Ей, как си носител на познанието, когато не познава, разликата между душевно и духовно. Най-важната разлика в естетиката и в изкуството.
Казваме самозвана и псевдо интелигенция, защото те от една страна се наричат интелигенция чрез титлите, които имат, чрез работата, която вършат, преподавателска,
художническа, поетична и така нататък. човек, който показва на обществото как трябва да се възприема нещо, има какво да им покаже като пример. но
ако ти живееш в долния етаж, в етажа на душевното, нямате в етажа на духовното, но живееш в зона на комфорта, признавате, хваляте в медиите, хваляте критиците, потупват по рамото,
галеристите ти обръщат внимание, награждавате, ти си оставаш неспасяем в плачевния свят на бездуховното, на голото, душевно, лишено от горния етаж на духовността. Така че това е
и лична трагедия, но и обществена трагедия. И ние за това говорим. Личната трагедия на Николай Майсторов е, разбира се, плачевна, но обществената трагедия, която той емблематизира, е още по-плачевна. За да си представител на
интелигенцията, ти трябва да минеш един зрелостен изпит. И това може би трябва да се въведе. Значи във всички области на хуманитарните науки и изкуствата не трябва да им дават дипломи и не трябва да им дават право
да преподават, ако не знаят отговора на въпроса каква е разликата между духовното и душевното. Това е прагът на зрелостта. Зрелостен изпит не трябва да им дават. Гимназиален. Не говорим за така нареченото висше образование. Не знаеш ли разликата между духовно и душевно ти трябва да си на училище, а не да преподаваш.
Ти трябва да учиш, а не да получаваш. като знанието на тази разлика не е нищо. То е само първото стъпало. Оттам нататък започва истинското изкуствознание, истинското разбиране на литературата, на музиката, на всяко нещо. но поне да знаеш за какво става дума. Това е въпрос на А, Б. Не е някакво
висше откровение за избранници. Избранниците са много нагоре. Ние, по-обикновените хора, трябва да си вземем зрелостния изпит. Преди да си отваряме устата пред ученици, преди да излагаме нещо пред публиката, първо вземе зрелостния изпит. Каква е разликата между духовното и душевното? И, понеже, човек,
което не знае тази разлика, той живее в зоната на невежеството, в зоната на мрака, на заблудата. Той има нужда от просвета. Има нужда от някой, който да го изведе от това състояние, да го събуди. Защото душата сама по себе си е християнка. християнка. Но, тя е приспана от самоизмамите,
от невежеството. То може да бъде титуловано и фарисейско, и книжническо, невежеството. Но, невежество. И, поради тази причина, тя трябва да бъде пробудена. Тя трябва да бъде просветена.
ако Николай Майсторов има поне един истински приятел, той трябва да го разтърси за ревера и да му каже, братко, ти си на 80 години. Няма за кога да отлагаш матурата, зрелостния изпит. Продължаваш да си в мрак. Събуди се. Някой трябва да го
пробуди. А вместо това се получава точно обратното. Нека да чуем едно песнопение, след което ще продължим. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се.
Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се.
Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Събуди се. Въздуха, въздуха, въздуха. Въздуха, въздуха, въздуха, въздуха, въздуха. Това е наградата на висшата награда на културата Златен век Огърлие. Има и други значки. Там златна значка, сребърна значка, а това е Огърлието. Висшата форма на наградата Златен век и грамота за изключителен принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност. И по повод 1 ноември, Деня народните будители. И сред тези петима най-важни за тази година е Николай Майсторов. Ето как продължава формулировката. Защо му се дава тази награда?
Отличието му се връчва за цялостния му принос в живописта, за дългогодишната му отдадена преподавателска дейност, както и по повод мащабната му изложба Пътят или Страстите Христови по четирите Евангелия. Т.е. не е просто за цялостното му творчество, а специално за мащабната изложба Пътят или Страстите Христови по четирите Евангелия. Т.е. тази изложба е отличена, тя е наградена, тя е пример. Споменава се и неговата дългогодишна и отдадена преподавателска дейност. Министерството на културата, било каквото било, все пак е еманация на българската култура, на българската координатна система. Това не е някой мутра, нали, награждава своя там ласкател или лаке или нещо подобно. Не, това е официалната българска държавна институция. Тя представя тази изложба като нещо важно и я награждава с наградата "носеща името Златен век" и по повод на народните будители. Това означава, че министрът на културата лично и екипа му се намират в същото състояние на духовно невежество и помрачение, както и самият Николай Майсторов, както и галеристите, които препоръчват тази изложба, както и критиците изкуствоведите, които я хвалят. Всички те вкупом са болни от една и съща болест на съзнанието, едно и също помрачени. Каква е първопричината на това явление? Ние всички казваме, че 45 години комунизъм е това първопричината и до голяма степен е така. За това поколение специално на Николай Майсторов. Той е под егидата на така нареченото априлско поколение. Априлския пленум, 1956 година, взема своите решения за десталинизация.
Тук се получава една малко зрителна измама. Защо? Защото КП, в лицето на Хрущов, Сталин, Молотов, Берия и другите имала даден курс. Умира Сталин и изведнъж Хрущов десталинизира, а той му е бил най-близкия кръг. По подобен начин е във България, Тодор Живков, който е бил в кръга на управляващите по времето на Вълко Червенков, изведнъж взема нов курс и се опълча срещу култа към личността на Вълко Червенков. И срещу сталинизацията. И се десталинизираме добре. Но, този сталински вариант на комунизма, който в изкуството може да го наречем социалистически реализъм, особено в изобразителното изкуство, той остава малко като както сега си говорим за комунизма. Отдавна го няма, обаче продължаваме да се борим срещу него. И тогава е така. През 60-те години, разбира се, че сталинското изкуство, в кавички "сталинското", не е сталинско. Така го наричаме условно.
Защото Сталин, разбира от изкуство, е подпомагал доста талантливи и писатели, и драматурзи, и кинематографисти и т.н. Това не е било лично сталинско изкуство. Това е било цялата върхушка болшевишка, която е тласкала нещо повече. И тази болшевишка върхушка, много от тях не са били вчерашни, а са били доста наясно с изкуството. И те са поощрявали талантливото изкуство. Поощрявали са Айзенштайн, Илф и Петров и т.н. Талантливото изкуство. Тарковски по-късно. И в България е така. Те нареченият социалистически реализъм, аз лично не мога да спомня нито една картина от този социалистически реализъм. Не, че ги е нямало, напротив, имало ги е. Но винаги са били посредствени, винаги са били втора класа и никой никога не ги е харесвал. Те са били нещо като убежища на бездарници. Тези, които нямат истински талант, решават да правят някаква идеология чрез изкуството, да рисуват някакви тематични сюжети и по този начин да се издигнат в иерархията и до някъде това успява. Но никога тези картини не са били харесвани от никога и всички са знаели кой е добри, кой е талантлив и кой не е.
В този смисъл, примерно майстора, представител ли е на социалистически реализъм, като рисуват там селяни работещи, ми не разбира се. Или Йордан Радичков, представител ли е, ми не разбира се. Ама те са били лоялни към комунистическия режим. Разбира се, одобрявали са го, да и много други. Но в творчеството си, примерно Георги Дюлгеров, кинематографиста, който прави двата най-добри български филма. Но мера, според мен, мера социалистически реализъм ли, ми не е, разбира се. Нищо общо няма с социалистически реализъм. Да, социалистически реализъм беше нещо като имагинерен враг, който нас ни превръщаше в заговор на добрите, на талантливите. Ние се борихме срещу тези сталински норми, които изобщо не съществуваха по времето, като аз спомня. Това е в 70-те, 80-те години. Тези, те наречени сталински норми или социалистически реализъм, бяха отдавна в витошарския отдел. Центъра се владееше от талантливи художници, талантливи писатели, талантливи кинематографисти. Много от тях съвестни, с интересни творби и така нататък. Да, част от номенклатурата им създаваше проблеми, те се бореха, имаше една такава реална тръпка, но в общи линии те си бяха престижните, те си бяха водещите в всяко едно отношение. И към този илюзорен социалистически реализъм, който беше по-скоро маргинален, реално, когато нещо му се противопоставяше, то беше добро.
Примерно да кажа, ние, нашето поколение в музиката, който слушахме изцяло англо-саксонска музика, поне в моя кръг, нищо друго не се слушаше, дори италянска не се слушаше, да не говорим за френска, да не говорим за немска, която не знам кога представлява изобщо, говорим за рок-музиката. Ако някой е слушал рок-група немска, тя пее на английски задължително. В тази англо-саксонска музика имаше маса демонизъм, маса бесове. Примерно, Ролинг Стоунс си имаха една песен "Симпатия към дявола", знаменита. Имаха цял албъм, който се казваше: "Тяхните сатанически величества искат", така се казваше. Ами, групата "Black Sabbath", нали? Тя си заявяваше на повърхността, а не е прикрито. Сатанизъм, така "Черното", "Черната магия", "Judas Priest" имаше една група. Самата рок-опера, за която сме говорили в предишна беседа, "Jesus Christ Superstar", си беше едно светотатствена, едно еретична, на места кощунствена. Коса, знаменития мюзикъл, проповядваше грях, блуд. Но, за нас всичко това беше против хартиения тигър на социалистически реализъм. Един вид - ние сме ордена на готините, ордена на интелигенцията и не искаме да служим на този идол - социалистически реализъм. Неизвестно какво съществува общо в музиката, там не е много ясно как може да направиш опера или в идеологичен план, да кажем симфония, социалистически реализъм. Не беше ясно как може да се направи, но имаше такава теория дори и в музиката. Това бяха едни псевдо-битки.
Всъщност, никой, когото аз познавам, никога не е чул една социалистическа песен реалистична. Не е слушал на своя магнитофон, касетофон, грамофон и какво ще да е. Не се е интересувал, вероятно са съществували, сигурно, но нулево битие в нашите среди. И ние безкритично възприемахме това, което не се вписваше в този въображаем тъп модел. Който съществуваше като боксова круша едва ли не, колкото да му се противопоставяме, чул — съществува. И какво се оказа? Че тази аура на противопоставане срещу на тоталитаризма, липсата на свобода и прочие, покриваше много бесовски, греховни и безобразни неща. И даваше една аура, бих казал, незаслужена. Примерно Христофор Събев до 79-та година, борец срещу на тоталитаризма, борец за църквата, борец срещу мракобесието. Да, пада комунизма и какво става с Христофор Събев? Какво добро извърши той след това, кой се оказа, че е и какъв е той днес, същия той Христофор? Ако беше умрял 90-та година, всички щеяхме да полагаме венци на паметника му до ден днешен. Светла личност. Защото живееш в тази илюзия, че съпротивата срещу комунизма те прави смислен, качествен, добър, ненепременно. Ти може да се противопоставиш на комунизма и да си червив, да не те бива, да си бездуховен, да си антицърковен, да си токсичен за обществото. Нещо подобно се случи и с Николай Майсторов.
До 89-та година, понеже правише все същите нео-експрессионистични, грозни, естетизирани фигури, тогава те имаха една друга аура. Тогава те минаваха за освобождаване от сталинизма, социалистически реализъм и прочие, догмите и така нататък. Добре, но когато паднаха догмите, когато падна социалистически реализъм и имаме свобода да бъдем такива каквито сме до голяма степен. Имахме, сега напослед за да се така отново възражда една такава цензура доста твърда. Но това е друго. Говорим за целият този период от 30 и няколко години, че Николай Майсторов продължи разбира се да прави още от същото. Той това си прави, но той вече няма аурата. Вече не се бориш срещу комунизма. Комунизъм го няма. Няма го социалистически реализъм. И тогава тази грозота, която ти естетизираш, кого ползва. И по-лошото всеки художник, всеки творец
рано или късно трябва да се изправи пред най-голямата тема на всички времена. И на всички изкуства. Темата за Христос. ако не се съпоставиш с тази тема, ти няма да избереш кой си. И художниците от това поколение по един или по друг начин решиха да се съпоставят с тази тема. и още затова се провалиха. Повечето. Те и преди това се съпоставиха прием на Теофан Сокеров
в Велико Търново в Патриаршията. до 89-та година плюс-минус неговите стенописи минаваха за въвеждане на християнската тематика. Той беше от добрите. В момента в който падна комунизма се оказа, че това е кощунство, което той е направил в храма и че той не е от добрите. Той не е духовен, той е душевен. Той не е църковен. Той не е в Светия Дух. Ами като не си в Светия Дух, какво търсиш в храма? Т.е. неговото изкуство преди това минаваше за дисидентско почти, за дисидентско да не казвам, защото това е официална поръчка на официалното място, платена и ръкопляскана. Но минаваше за един от готините.
от момента в който се спука балона на комунизма, това оправдание вече го нямаме. Не сме от готините. и явяваме се такива, каквито сме. Т.е. кощунственото стенописване на Патриаршията в Търново изобличава Теофан Сокеров. Та, ако Николай Майсторов не беше се съпоставил с християнската тематика по този начин, а беше рисувал, най-общо казано, бесовете си под собственото им название. Всяка от тези картини спокойно може да носи названието "Моите бесове", цикъл "Моите бесове". първа, втора, трета, пета. И това ще бъде абсолютно честно. Тогава, вероятно, нямаше да говорим по този въпрос. Нямаше да има кощунство, нямаше да има богоизмамничество, нямаше да има самоизмамничество. Щеше да има едно тъпчещо на едно място само признание. без следващия етап, но все пак само признание. Но от момента, в който ти се съпоставиш с Христовата тема, хванеш се с нея и продължаваш да бълваш този мрак от себе си, тези страхове, тези бесове, под името Христос, под името Евангелие, тогава вече, както с Христофор Събев, изведнъж балона се спуква,
изведнъж маската пада, полезват тези, които не са се маскирали. Защото балът с маски продължава, поколението не си е отишло нещо повече, това поколение се възпроизвежда. Ние казваме априлско поколение, те не са си отишли. Не, защото има комунизъм, комунизъм няма. Не, защото има цензура, няма цензура, но светогледа от учител към ученик, от приятел към приятел, от кръг към кръг, кръг, изкустоветски, галерийски, приятелски, то е зараза. И този светоглед на богоизмамничество, той прониква, той е вирус, заразителен и се оформя цялостен, цялостна екосистема на богоизмамничество и самоизмамничество. С галеристи, с министи на културата, с художници, с критици, с всичко. Пълна екосистема на душевното подменило духовното, на богоизмамничеството, претендиращо за християнство и за евангелие. Ето това е тежката диагноза на почти цялостната художествена действителност в България през последните десетилетия. Нямаше покаяние, защото покаянието, ако беше извършено поне от един ярък представител, така емблематичен, който ще е да е. Не, че нямаше тук таме някои опити за лично покаяние и съотнасяне към голямата тема. Мисля, че Георги Трифонов, художника, беше на прав път, може би не до край, но все пак беше направил добър проект за изписване на един храм. И други също имаха някакви добри намерения, някои, може би, постижения тук таме, но нямаше общо покаяние, нито изкуствовед, нито художник, нито някакъв друг фактор, стожерен фактор, важен фактор, който да го чуват. И да покаже пътя на това покаяние, как се покайваме ние, жертвите на априлската самоизмама, на псевдоинтелигенцията във България като псевдо-духовност, нито един не извърши това деяние, да даде пример. И за това цялата група вкупом, така, по течението плават и взаимно се хвалят, тупат по рамото, окуражават, лицемерничат. Те усещат, че нещо не е в ред, защото нямаме истинско изкуство, нямаме вълнуващо изкуство. Тези творби на Николай Майсторов, тези бесове на Николай Майсторов, тези страхове, те действат малко като заместители.
Като на времето, примерно, там, Френсис Бейкънън или Ван Гог или някой друг, нали, някакви такива аналогии ни си правим и казваме, ага, този сигурно е като онова. Ама колко ли беше първото. Мунк, нали, викът на Мунк, нали, първият, който го направи, така, имаше смисъл това, което прави. И освен това, там нямаше подмяна на Христа. И от Ван Гог, и от Гоя, и от Мунк, и от всичките тези, които са честните експресионисти, те показват бесовете или своите ли на ближните си, което горе-долу усещат. Но не намесват светлината, не намесват Христос. Като тема на експресионизма. Колчем се опитат да го направят, толкоз пъти си става кощунство. Френсис Бейкън нарисуваше папата, нали, по този карикатурно-бесовски начин, и това въздейсваше. Но, нарисуваше Христос по този начин, е съвсем друго. И тази екосистема продължава да дрейфува по течението. И следствие от това, разбира се, са такива аномалии, като хвалепствата на тази изложба, като наградата, Огърлието и така нататъка. И то точно за народни будители, които знаем, че начал им е сложен Свети Паисий. Нека да чуем едно песнопение, след което ще продължим. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих.
Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих.
Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих.
Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Блажен мъж, иже не иде на съвет нечестивих. Слава Отцу и Сину и Святому Духу. Алилуия, Алилуия, Алилуия. Алилуия, Алилуия, Алилуия. Алилуия, Алилуия, Алилуия, Алилуия. Алилуия, Алилуия, Алилуия, Алилуия, Алилуия, Алилуия, Слава Тебе, Боже. Алилуия, Алилуия, Алилуия, Алилуия, Алилуия, Слава Тебе, Боже. Алилуия, Алилуия, Алилуия, Алилуия, Алилуия, Слава Тебе, Боже.
Слава Тебе, Боже. За Николай Майсторов се казва и се повтаря. Той е вярващ, но не е религиозен. Той самия го казва. Аз казва съм вярващ, но не е религиозен. Тази формула сме ли чували безброй пъти. Тя е изключително погрешна и лукава. показва духовно невежество. Защото първо, ние имаме в Съборното послание на апостол Яков. Ясно разграничаване. Вярваш, казва добре правиш. Ама и бесовете вярват. И бесовете вярват и треперят. Така че Сатаната ли не вярва, че Господ съществува? Естествено, че вярва. Това само по себе си не е достатъчно.
Да, сравнение с невярващите, сигурно е нещо. Ама няма какво да се сравняваме с умрялото куче на социалистски реализъм, на атеизма и т.н. Не е по-добро. Това е друг вид мрак. Това лукаво вярване. А и думата религиозен тук е заместител на думата въцърковен. Аз не съм въцърковен. Аз не признавам авторитета на Българско-православна църква. Не участвам в тайнствата. Не участвам в литургичния енорийския живот на църквата. А сам, чета Евангелието, сам се оправим с Бога. Не съм член на църквата. Защо обаче аз не съм член на църквата? Пита се. Вярващ, но не религиозен. Ами много просто.
Защото съм по-добър от църквата. Тя просто е недостойна за мен. Тя е покварена, а аз не толкова. Тя е лукава, лицемерна, а аз не толкова. Това е логиката на израза вярващ, но не религиозен. Вярващ, но не църковен. "Имам си свой бог, на комото, не този на когото свещи палят православните скотове", както казва поета. Това е залегнало от отвечера в съзнанието на българската псевдоинтелигенция. И е голяма бариера. Препъни камък. Защото художника, поета, интелектуалеца, краката му не могат да се обърнат и да тръгнат към църквата, към изповедта, към причастието. Много трудно всеки случай. Там е излишния посредник. Мен не ми трябва посредник. Аз, директно с Бога.
Аз, казва Николай Майсторов, чета и препрочитам Евангелието. Това е много лошо. Защото, какво казва Господ? "Да бяхте били слепи, не щяхте да имате грех. Но сега казвате, че виждате. За това грехът ви остава." "Да не беше чар Евангелието, Николай Майсторов, нямаше да има грех. Но сега казваш, че го четеш. За това грехът ти остава." Защото Евангелието не е книга в вакуума, а е книга в църквата. Светият Дух не е напразно основал църквата на Педесетница. Господ не е напразно основал църковната общност с общността на апостолите. Църквата е необходимост, тя не е приложение, тя не е лукс или украса. Тя е пътя към Бога, единствения път към Бога. Ако ти не си във църковен, ако ти сам се оправиш с Евангелието, какво се случва?
Защо Евангелието не стига? Защото ние никога не сме сами. Лукавия присъства и действа. Имаме помисли, имаме грех в самия себе си. Грехът деформира човешкото мислене. Ти с пов редения чип на своя ум не можеш да възприемеш онази светодуховна дълбочина, която е заложена в Евангелието. Думите са едни и същи, но смисъла ти го разбираш по друг начин. И затова ние се нуждаем от църквата, която включва Христос, включва апостолите, включва светителите и всички те ни помагат да прочетем Евангелието. И не само Евангелието. имаме и свещеното предание, нещо повече. Имаме свещено предание чрез образ. Имаме свещената живопис, иконописта. а художник, който да говори за Христос без Светия Дух, създателя на иконата,
с Христос ли говори той? или си мисли, че говори с него без посредник? Там е белята, че има посредник. и то какъв рогат и опашат и много по умен от всички нас. Ако мислим, че ние ще излъжем посредника, невидимия посредник, по-скоро ще се получи обратното и винаги се получава обратното. И затова тази вяра без църква е класическия опиум за интелектуалеца. Класическия. И какво се получава? Имаме един човек. Добронамерен. Николай Майсторов не е лукав, не е хитрец, не е пройдоха, не е актьор.
Той се опитва, доколкото може, да се съпостави с вечните теми. Прави някакви картини, някои хора ги харесват, хвалят ги, награждават ги. Купуват ги. И така нататък. И той започва да си вярва, че е точно това. Аз се справям. Аз постигам нещо обществено полезно и тук става най-лошото. Той става преподавател. Той става учител на други. Както е казано в Евангелието, когато слепец води слепеца и давата падат в ямата. Николай Майсторов е преподавател от 50 години. За половин век той преподава своята самоизмама и разпространява тази парадигма, тази стилистика, този пример житейски на десетки, десетки и стотици. Тогавашните ученици в момента са на позиции, властови и така нататък. Те го хвалят, награждават. Тоест екосистемата продължава своят дрейф въвъв времето.
От 1972 до 1973 година той преподава в художествената гимназия в София преди повече от 50 години. После става преподавател в ВИАЗ на архитектите. След това става в 1993 година главен художествен ръковител на първа частна художествена академия Жул Паскин в София. До самото понятие "първа частна художествена академия Жул Паскин" Всички тези думички, всяка една по-отделно, са много показателни. Първа частна художествена академия Жул Паскин. Само по себе си изяснява всичко. През 1997 година основава ателие 19 в София. През 1998-1999 е преподавал в Славянски университет. От 2001 в Великотърновски университет. От 2007 година е професор в Нов Български университет. А от 2013 година, предишния си юбилей на 70-годишнината, е обявен за почетен професор в Нов Български университет. Т.е. неговата лична заблуда, неговата лична самоизмама, метастазира. И безброй млади хора, които вече не са млади, 50 години са ми от първите му ученици. Т.е. те са вече на 60 няколко години хора.
в презряла възраст. И явлението е обществено. Така че ние трябва да се очудваме, че това, което той прави, се одобрява. Защото само тези ученици, които приберем, те са в съвет на изкуството. Те са един немалък процент. И вероятно, не само от уважение към учителя, което разбираемо, но и от светогледна съпричастност. И те мислят до голяма степен като него. И те одобряват това, което той прави. А не само от кортуазия към учителя. Т.е. явлението е още по-опасно, отколкото собствено художническата му продукция. Какво преподава той? Знания. Но откъде идват тези знания? От себе си. И от себеподобни.
А не от първоизвора. Не от църквата. Не от Христос. Апостолите. Отците. Т.е. Меродавните учители, които са носители на истинската учителна власт. Никой няма право да преподава, ако не се основава на преподаденото от Бога. Пряко по време на земния му живот или не пряко чрез апостолите, след това техният живот, светите отци и прочие. Но това е меродавното преподаване на истината. Всичко друго от себе си е обратното на истината. За това ние трябва да препоръчаме на Николай Майсторов във времето, което му остава. Никой не знае колко е, може да е много, може да е малко, да преусмисли радикално това, което прави през последните десетилетия. Това богоизмамничество, в което е вложил толкова енергия, толкова време, толкова усилия и е получил толкова обратна връзка. чрез хвалепствия, речи, на откриванията, интервюта, нито един критик не е казал лоша дума за него.
Това е една трагедия. Трагедия на цяло поколение. Това е поколението на Людмила Живкова, на Светлин Русев, Богомил Райнов. Друг път, може би, специално трябва да поговорим за трагедията на това поколение. Те търсиха духовното, но не го намериха. Та Николай Майсторов трябва да намери сили, като разбойника на кръста, в последния момент да се отрече от тези самовъзбуждения, да се покая и, което е много важно, да доведе до знание това покаяние до всички. Свои ученици, Свои почитатели, Свои хвалители и да им каже: "Братя и сестри, това беше една житейска самоизмама.
Една поколенческа самоизмама. Ние вкупом съгрешихме", както казваше Благовест Сендов, перифразирайки Свещеното писание. Това движение вкупом между другото е много опасно. Защото едни други си помагат в богоизмамничеството. И в самоизмамничеството, което е едно и също. Нека да пожелаем на този немлад художник наистина да има смелост и доблест. Не да се бори срещу призрака на комунизма, който никъде го няма. Да се бори срещу реалния враг. Срещу истинския проблем. И да се пребори успешно.
И вече, когато, дай Боже, успее да пребори своето его, да пребори своите бесове, Без Божия помощ, той трябва да може да отиде едно поклонение. На поклонничеството, да кажем при един велик светец, например Свети Йоан Руски, в остров Евбея. Да прочете неговото житие. Да отиде на поклонение при мощите му.
Да разбере смисъла на подвига на този величайший светец. пример за всички нас. Нещо, което трябва да направи. И вече, връщайки се от това покаяние, това преображение, да се опита да от висотата на годините си да въздейства малко от малко
просветителски, малко от малко спрямо легиона на другите самоизмамници от това нещастно поколение. Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. на този