Китайското чудо и ние — Светоглед с Георги Тодоров

Пълна транскрипция

Абзац:

Китайско чудо и Ние В началото на един цикъл беседи за Китай, за китайската цивилизация, история. Ще започнем с таз годишния парад в Пекин на 3 септември, когато се честваше 80 годишната от края на Втората световна война. Това беше голям военен парад на една от държавите победителки в Втората световна война. Аз не бях на площада Тянънмън, но бях в Китай по това време и в хотела гледах на огромна плазма, парада, който беше предназначен да впечатли света и успя да го впечатли. Това е повод, тази 80 годишния, е повод да направим равносметка на най-новата история на Китай. Тя се дели на две части. Едната е управлението на Мао Цзедун до смъртта му в 1976 година. Разбира се, преди това има 4 години гражданска война от победата над японците. 45-та година след това има гражданска война до 49-та, когато в общи линии приключва войната. Тя продължава още малко, но в основното тя е приключила в 49-та година и Мао Цзедун обявява създаването на Китайската народна република, комунистическия Китай, който продължава да съществува и до днес. Китайското чудо всъщност е това, което става с Китай след смъртта на Мао,

след 1976-та година, близо 50-ти летия от тогава. Това икономическо чудо никога не се е случвало в нито една икономика в историята на човечеството, както по отношение на мащаба, количеството, така и по отношение на продължителността. Примерно, ако говорим за икономическото чудо на Германия по време на Хитлер, то продължава 6-7-8 години. От 33-та до 39-та година започва войната. ние ако го разтеглим още малко до 41-та максимум, защото след това, да, Германия продължава да произвежда много неща, но така или иначе, ние икономика е подложена на бомбардировки, на разгроми по бойните полета в крайна сметка и към 45-та година, 12-та година след това е в руини. Другите след войни чудеса на Япония, после Корея, на другите тигри и така нататъка са в много по-малък мащаб от Китай. И можем да кажем, че траяха по-кратко време. Приминаха през няколко кризи, докато Китай за сега продължава да е във възход,

макар и с по-бавни темпове, естествено. Но защо изобщо изследваме това явление, китайското чудо? Поради няколко причини. Първо, китайското чудо през последните 4-5 десетилетия напълно опровергава господстващя историко-икономически наратив и идеологически, съответно, наратив, в който ние живеем. Второ, това чудо не е само икономическо. Това има много измерения. Технологично, културно, естетическо и прочее. Трето, Китай е водещата световна икономика. Изпревариха Съединените щати. И няма никакъв начин Китай да изчезне от картата, да изчезне от света, да изчезне от състезанието. Той ще продължава да съществува и да бъде водеща световна икономика.

Ще има ключова роля в бъдещия свят и като имаме предвид на къде върви света, очевидно, че Китай ще бъде един от големите играчи до края на света, до края на времената. И ако искаме да разберем света в предпоследните времена, ние непременно трябва да включим в уравнението и Китай. Без Китай ние не можем да разберем света в предпоследните времена, в които живеем. Едно по едно. Първото нещо. Китайското чудо опровергава

господстващия идеологически, историко- икономически наратив, в който ние живеем. Какъв е този наратив? Ние живеем в наратива, продължаваме да живеем, според който Комунизма в СССР и в СССР източна Европа рухна поради железни икономически причини. Той се оказа, комунизма се оказа неспособен

да издържи на конкуренцията на Запада, изгуби състезанието. И този наратив за нас дълго време беше наука. Обективна наука. Факт. Факт ли е, че СССР рухна, че Източна Европа рухна икономически, че през цялото време, не само, че рухна икономически, но през цялото време

с много редки изключения, отстъпваше на Запада по качеството и количеството на своите производства. Там произвеждаха по-добре, по-качествено, всичко. Изключвам 5-6 такива супер пробива на

советската наука и техника. Първият спъртник в космоса, първият човек в космоса, първата атомна електроцентрала и други такива. Няколко такива световни премьери, да, значителни, големи, но това някакси беше в сфера на

теоретични разработки, висша технология, докато в ежедневния живот никой не виждаше полза от тези разработки и в крайна сметка и за слепите беше ясно, че на Запад всичко се прави по-добре. Изводите бяха, че

многопартийната либерална демокрация решава възникващите пред обществото предизвикателства по-добре, че пазарната икономика е по-силна от плановата, дирижираната отгоре

икономика, че частната собственност е по-ефективна от държавната. Това за нас е абсолютно наука и то нека да отбележим в скоби, наука марксическа, защото Маркс точно на това

пред цялото време набляга на научната закономерност, на историческата, икономическата закономерност. за Маркс икономиката е священата крава, за товато и смяташе, че прави безупречна

обществена наука, защото това са обективни икономически фактори и те диктуват смяната на системите, смяната на епохите, робовладелчески, феодализъм, капитализъм,

комунизъм, всичко това е обективно, според Маркс. И ние по подобен марксически начин си обяснявахме, че всъщност комунизъм е един неуспешен експеримент, а капитализма, добрия стар капитализъм, е естествената форма на

решаване на икономическите задачи във света и тя ги решава най-добре. А комунизма е една волонтаристична система, една идеология, която само пречи на честният частник да произвежда, да се състезава, а именно в състезанието

се ражда прогреса и това за нас беше, и не само за нас, за целият Запад беше светая светих. Безспорен исторически факт. Още от 70-те години, разбира се. Аз помня този период, 70-80-те години,

всички го виждаха това нещо, и комунистите, и управленците много добре знаеха, че Мерцедес е по-добър от Трабанта, или от москвича. И се возиха в Мерцедесе, не в москвичи. Така, че рухването на комунизма

беше обективно закономерно, то, разбира се, изненада всички, макар и уж закономерно, всички бяхме изненадани, включително най-големите врагове на комунизма, не можаха да го изчислят. Кога ще дойде,

малко изпревари събитията, това е интересно, защо се получи, но това е друга тема. Но, така или иначе, като падна комунизма, ние всички се убедихме, че да, то разбира се, то очевидно, нямаше как да не падне при такава икономика,

при такава икономика тя си имаше и такова въоръжение, и такава наука, и такава технология, и крайна сметка си обрече. И тук на сцената влиза Китай, с неговият опит през последните

40-50 години, и този опит доказва точно обратното, защото в Китай и до сега имаме комунистически монополна властта, фактически еднопартийна система, планова икономика, и при все това китайската икономика е

първата в света. Китай е водещ практически във всички технологии, включително най-авангардните, при това в условия на непрестанна икономическа война с Запада и с Съединените

Штати, особено през последните дезистина 20 години, да не говорим за Трамп, какви ли не тарифи, мита 100%, 200%, какви ли не опити да задушат

китайската икономика при все пак останки от монопол. Да, щатите вече не са монопол, но те са един свиващ монопол, но тръгвайки

от монополно положение преди, да кажем, 30 години, 35 години, към 90-та година те си бяха монопол, като рухна с отслагера, те станаха монопол и до ден днешен

са политически хегемон до голяма степен идеологически и така нататъка, да при това положение Китай, вървейки също хегемона, успява да го надмине в почти всичко и за това има полно основание да говорим

за китайско чудо. И пита се, какво стана с закономерността? Оказа се, че нашата самоговереност, че ужки сме разбрали историята, осмислили с ния, историята на комунистическия блок, всъщност

ние не сме я осмислили, а сме я приспособили към случилото се. Все едно, че случилото се е закономерност, а не обратно, да има закономерност, в която да се впише случилото се. Китай е по-голям от съветския блок. Тоест,

не може да бъде само да кажеш изключение от правилото, ама изключението е по-голямо от правилото. това е първият много важен извод, че наратива за конструктивния дефект на планата икономика, който изглеждаше дълго време самоочевиден, закономерен,

знаем, в кояма, нали, края на историята, но, но, той не е би уверен. няма такъв конструктивен дефект. имаме в момента комунизъм, който бие капитализма по всичко. Икономическо има предвид,

а в някои отношения и в културата. макар, че там има известно изоставане, но то се наваксва. Този извод е много важен, защото сме свиквани да приемаме дадени исторически и идеологически наративи, дадени причинно-следствени връзки за дадености, а истината е съвсем друга. Тоест ние живеем в лъжа, живеем в самоизмама.

Това е важно, че китайското чудо пробива балона. и ние разбираме, че това, което сме си говорили помежду си, сме били убедени, че системата е била обречена. Аз бях убеден в това и го видях, когато работих в Йордания, видях как системата не работи. Но, тук трябва да правим разлика между системата

и човекците, които осъществяват тая система. Не едно и също. И така, крахът на комунистическия блок не се е дължал на неизбежни марксически, исторически, икономически закономерности. Сега ние ще говорим доста за икономика, за технологии. Нека да направим голямото

така заявление, голямата оговорка, че икономиката, технологиите не са смисъл на живота. Тук ние не говорим за смисъл. Смисъл на живота е Христос. Най-ценното нещо е Христос, християнството, православието, което в Китай го нямат. Ние не говорим за това. Ние говорим за другото. Защо обаче е важно да говорим за другото? За секуларното,

за хоризонталното, не за вертикалното. Вертикалното ние го имаме в България, православното християнство. Никой ни пречи да сме православни християни и да се спасяваме. Но, ако един святиво е Арилски в пещерата, може да кажа, мен не ме интересуват технологиите. Не ме интересува стандарта на живота. Не ме интересува икономиката.

Ама изобщо не ме интересува. мен не интересува да отида в царството Божие. Не ме говорите за другите, защото те са смъртни. И икономиката е смъртна, и технологите са смъртни. Ме ме интересува вечния живот. Точно така е. И това е безспорна и съвършена истина. Но, повечето от нас живеем в света. И, щем не щем,

общуваме с секуларни идеи, практики, критерии, и те ни оказват влияние. Оказват влияние върху духовните ни практики. Мощно влияние оказват. Върху начините на живот, върху житейските ни избори. ние, ако бяхме земни ангели, като съществува Ариуски, нямаше да си говорим за икономика и за технологии.

И за кой е номер едно в света. Но, грешния секуларен човек, сито, силно се влияе от кой е в момента на върха на технологиите, кой се справя по-добре с предизвикателствата, природни, икономически, всякакви. има голяма опасност ни да се подлъжим по мними очевидности, мними закономерности,

да живеем в балони, които са приспособени към дадеността ни сега и тук, направени за да я оправдаят, направени от власт и мъщите, за да оправдаят своята власт и своята координатна система и за това такива размисли могат да бъдат полезни, за да спукаме балона, в който ни живеем. Балона на измамите и на неистините. Защото в крайна сметка,

и това е много важно, в хоризонталното измерение, там където са историята, икономиката, технологиите, изкуствата, културата, и така нататък. Тези измерения, в тези измерения също има истина и неистина. И също истината е от Бога, а не истината е от лукавия. А в тези измерения много вирее

самоизмамата и измамата. Тоест неистината от лукавия. Но ние не я разпознаваме. Ние трябва да се освободим от нея. и колчем, изпаднем в такива фиктивни, лъжовни, понятийни структури, а те са взаимно много добре. Всяка, нали, миния единия лъж, миния другия маже.

Така беше по време на комунизма. Всичко се самодоказваше в един затворен кръг. сега при либералната демокрация също всяка погрешна идеология вътрешно е непротиворечива. Тя е противоречива, когато я сравниш с истината. Но вътрешно в рамките на своите камари от лъжи всичко доказва всичко. Защото тя за това е създадена. Тези лъжи за това са създадени. Тези измами и самоизмами са създадени,

за да може вътре в балона всичко да е непротиворечиво и ти да си убеден, че това е закономерено, че това е истина, а то не е. Така че ние трябва да търсим истината във всичко. И в биологията, и в астрономията, и в икономиката, и в историята, във всичко. В литературата, разбира се. Защото там, където е истината,

там е Христос или отражението на Христовите вертикални истини в хоризонталното измерение. Има такова отражение и за това ние трябва да се занимаваме с тази проблематика. И така казахме, че новата история на Китай от 3 септември 1945 година до сега се дели на две части, на два големи периода. Пак да кажа, изключвам гражданската война,

която в крайна сметка завършва с победа на Мао и 49-та година обявява Народната република и продължава да бъде неоспорован лидер и водач на Китай, Велик Кормчия, в течение на 30-летия до смъртта си в 76-та година. след смъртта му започва въпросния период, който сега ни интересува, но нека да кажем, че по времето на Мао,

тук ще направим едни опростявания исторически, но те са много близки до истината. По време на Мао всичко в Китай вървеше надолу. Икономиката, идеологията, технологиите, пълен провал, сълско стопанство провал, индустрията провал, политиката провал,

всичко провал. По време на Мао. и идва следващия период, който сега ни интересува, китайското чудо. Там пък всичко върви на към успехи. Успехи в сълско стопанство, в индустрията, в науката, в технологиите, в политиката, в експанзията световната,

в относителния дел на Китай, във всички области. Той расте, айде не кажем, експоненциално, но в пъти. Във всички области на живота, говорим за светския живот, разбира се, за духовне ще споменем нещо, във всички тези областей. Във всички тези области, дялът на Китай в света се е увеличил

многократно, от времето на Мао, и за това целия свят обръща внимание на Китай. Всички се интересуват какво става там, защо и как става. идеолога на китайското чудо, бащата и основателя, първо основателя

на това чудо е, разбира се, Дън Сяопин, знаменития китайски политик, след Мао. Той е толкова важен, че аз бих си позволил така да направя едно малко смело изказване, че в цялата история на Китай,

да кажем от 3000 години, той е, може би, третия по важност държавник в цялата тази 3000-летна китайска история. Първите двама са преди него са Конфуций в 6-5 век преди Христа и

първия император Цин Шъхуан, той пък е в 3-ти век преди Христа. Е, тези двамата са по-важни от Дън Сяопин, макар че някой ще каже, че Конфуций не е собствено държавник, че той е философ, мислител. Да,

той е такъв. Той е философ и мислител, какъвто е, да кажем и Лао Дзъ. Но Лао Дзъ не е държавник, а Конфуций е философ, мислител, държавник. И той до голяма степен определя държавническия живот

в Китай през цялото това време. айде да кажем не от времето, когато е живял, малко по-късно и не по времето на Първият императур. Първият императур е гонил конфуцианците, но когато се сменя династията с следващата

династия Хан, конфуцианството става държавно ръководство за целия Китай. ако го наричат религия, можем да го наричам и религия, но конфуцианците не е собствено религиозен мислител.

Той е нравствен, обществен мислител, политически мислител и в този смисъл той е изключително важна фигура. Третия по-важно сказвам е Дън Сяопин,

по-важен от Мао, не че мал няма така епохално значение, има, но Мао разваля, а Дън създава. Така, че естествено, че създателя Дън

е по-важен, отколкото рушителя Мао, макар, че мал без него Дън нямаше да дойде. Той е естествено. Той е член на Коммунистическата партия Дън Сяопин от 24-та година. Той е

роден в 1904-та. На 20 години става член на Компартията партията и си умира като член на Компартията. И той не се отрича от Мао, но това е друга тема. Ние някой ден ще направим специална беседа за бащата на реформите,

за Дън Сяопин. Той е голяма тема сам по себе си и тема, бих казал, почти несъществуваща, айде не кажем, нали, толкова, грубо, но почти несъществуваща в самия Китай. там той е на заден план. На преден план е сегашния лидер

Си Цзинпин и Мао Цзедун. Мао Цзедун е емблематичната фигура върху всички банкноти на площада Тянънмън, мавзолеемо, огромен и безкрайни опашки чакат да влезат вътре. Та Дън някакси се изплъзва, но това му изплъзване

всъщност то не е случайно. Но Дън е друга отделна тема. Се едно, той е бащата на реформите, техния осъществител и той извършва три исторически подвиги, които се оказаха непосилни за нито един комунистически реформатор в историята на комунизма. Първият подвиг.

Той осмисля какво трябва да се направи при наличието на неработищата по негово време система. По времето на Мао. Системата не работи и той успява да разбере защо не работи и какво трябва да се направи. Второ. Той успява да вземе властта при много неблагоприятни условия. В много сложна политическа шахматна партия успява да

надиграе всички играчи, тръгвайки от задна позиция. Постепенно, постепенно излиза напред. овладява властта, става върховен водач, върховен лидер. Това нещо е един исторически подвиг. И третия е осъществява реформите на практика. Защото едно е да теоретизираш в кабинета, да ги измислиш нещата.

Не, че тук в България някой ги е измислил или в СССР, или някъде другаде, мисля, че никой не ги измисли. Но, така или иначе, едно е да ги измислиш, съвсем друго е да ги осъществиш на практика. Той ги осъществи на практика и то здравата. Нека да си починим с едно православно песнопение и след това ще продължим с тази иначе светска тематика.

Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването.

Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Дън Сяопин е прагматик. Противник на идеологическите клишета. Поради което, впрочем, изпада в немилост. Не веднъж, по време на Мао. Принуден да си прави самокритика. Униждават го.

Бил е в най-вищите ешелони на властта. И, по време на културната революция, е изпратен в една глуха провинция, в тракторна фабрика, да работи като обикновен работник. Станал човека. управлявал някаква машина. Струг. Стругар май е бил. Там прекарва 4 години в фабриката за трактори. и тези 4 години, всъщност, изглежда са времето, в което е имал време да осмисли какво трябва да се направи. Всъщност, това изобщо не са били загубени години. докато е въртял

на струга детайлите за тракторите, той е мислил какво и как трябва да се направи. и го измисля. Излизал там с стратегия. След смъртта на Мао, започва една смъртоносна игра. От една страна са вдовицата на Мао и тримата ключови идеолози, така начината банда на четиримата.

било много възможно те да вземат властта и Китай да тръгне по пътя на Северна Корея. Ким Ир Сен. Това не става. Противниците на този избор успяват да се преборят. Айвече Хуа Гофън. Той става, де факто, наследник на Мао. наследник на Мао. Бандата на четиримата са осъдени.

Но Хуа Гофън се оказва човек без идеи и като няма идеи той решава да продължи линията на Мао. елиза с един такъв лозунг за двете всичко. Всичко, което Мао каза е правилно. Това е първото всичко. Всичко, което направи, трябва ние да го следваме. мислите му са правилни и делата са правилни. мнозина обаче не споделят

тази визия за двете всичко. и другаря Хуа Гофън лека по лека бива изтласкан благодарение на дребничкия и много свит скромен Дън Сяопин. Дън Сяопин се оказва по-голям играч. Макар, че Хуа Гофън дъжи цялата власт и партийна и държавна, обаче също себе си има мъдър дълновиден играч.

успява да оплете една мрежа от връзки в армията, в партийния апарат и в крайна сметка в 1978 година, две години след смъртта на Мао, започват реалните реформи, а другаря Хуа Гофън започва да губи постове. Нито го убиват, нито го осъждат, но лека по лека го лишават от власт, докато накрая съвсем лишават от власт и реално цялата власт

минава в ръцете на Дън Сяопин, който така и не заема ролята на формален водач, нито става Велик Кърмчия, нито става третия, а от втора линия команда, но всички го признават за реален лидер, безспорен лидер на Китай в течение на дълъг период от време, всъщност до края на живота си.

Интересното е, че визията на Дън Сяопин, която той формулира в 79-та година, съдържа понятието Сяокан, което означава "умерено същно общество". Това е целта. Това, между другото, и до сега продължава да е същата. Тук ключовата дума е "умерено" за "можно". Това е един малко далечен превод от китайски.

На китайски кой знае какво точно означава. Но идеята е да няма недоимък и да няма разкош. Това е "умерено" за "можно" общество. "умерено" за "можно" общество. Един и средна класа. Без недоимък, но и без разкош. Излишен разкош. Възоснова на четирите модернизации. На селското панство, на индустрията, на науката и на воръжените сили. Дън започва

да отваря Китай към света. Създава тъй начините специални икономически зони. Привича инвестиции отвън към. Създава специалните икономически зони. Първоначално четири. И чрез тези специални икономически зони той въвежда капиталистически порядки в рамките на комунистическия строй. значи строя си остава комунистически. Партията остава монопол. Пет годишните планове продължават да са в сила.

Но частната инициатива се проверява как работи в тези рамки. Нещо като НЕПа на Ленин. Същата история подобна. и новата икономическа политика на Ленин. И този НЕП обаче първо, че не е отменен. И досега. Малко е видоизменен, но не е отменен. И второ, че е проведен много плавно с експеримент. Значи първо четири икономически зони.

Да ни се получат такви деформации. Някакъв провал да стане. не работят тези зони. После ги увеличават. После започва тези зони, като така локомотиви, започват да движат цялата икономика. И лека по лека се реформира. Селското стопанство, индустрията. Прави се съвсем лека политическа либерализация. Против бюрокрацията. Това е нещо потом да се опита да направи

несръчно Горбачов. Но Горбачов имаше една перестройка и една гласност. При него гласността работеше доста добре. Докато перестройката не знаеше какво да направи. Тя като цел, реформи. говорят реформи, ама какви? Как ето това? Горбачов не може да го измисли. И се получи една приватизация, груба, с олигарси и така нататък, което в крайна сметка не доведе до

така стабилна система. почнаха криминалните банди да се разстрелят и не дори както беше и в България. И не само в България, и в Грузия, и къде ли не. е един такъв много развръщаващ период. Най-вражното е развръщаващ. Това, че са се разстрелили там някакви мутри един друг, това е едната страна, едното зло, а по-голямото зло е, че обществото като цяло се мутризира, се разврати. И това нещо се случи и в СССР и на други места. Та, в Китай не се случи.

Всичко се направи внимателно, без да се клати лодката, без да се разглажда в системата, и гласността беше доста ограничена. Тя е по-голяма критика на бюрокрацията и прочее, но в крайна сметка без разклащане на държавата. Това е най-важното. Държавата не се разклати. И, когато в 1989 г. на площад Тянънмън излязаха протестиращи и така нататъка, Дън Сяопин и защото китайската върхушка не допусна никакви... Разбира се, те стояха там доста време, но в крайна сметка разгроми протестите. това се случва и в Штатите, и в Париж, и къде ли не тези големи протести с Окупай, Уолл Стрит и какво ли не, но в крайна сметка много от тях бяха разгромени от държавата с силовите служби, къде армия, къде национална гвардия, къде жандармерия. Това направиха и китайците. Разбира се, доста силово, с няколко стотин жертви, някой говорят за хиляда, някой говорят за две хиляди, не се знае колко са.

Но така едина, че тази криза приключи, 89-та година през проекта и се получи малко така неувереност какво правим сега. Ако продължаваме реформите, няма ли да се разпадне държавата. Това беше големия страх в Китай и започна да спират реформите. Така че, 1991 година едно спиране на реформите и 1992 година Дън Сяопин прави своето турне в Южен Китай, своята обиколка в Южен Китай. И много интересно, че тази обиколка, значи това навсякъде минава и гледа как работят фабрики, това са свободните икономически зони най-вече, но не само. И се оказва, че тази обиколка в Южен Китай дава рестарт на реформите и от 1992 година до сега те продължават непрестанно, без никакво забавене. Сега, само ще прочита през 90-те години какъв е растежа на брутния вътрешен продукт в Китай. 90-та година 3,9%. Това е точно след Тянънмън, че чуят кога да правят спират реформите. 3,9% растеж. 91-та – 9,3% растеж. 92-та – 14,2%. 93-та – 13,9%. 94-та – 13,1%. 13% годишен растеж на тази огромна икономика.

95-та – 10,9%. 96-та – 10%. 97-та – 9,3%. 98-та – 7,8%. 99-та – 7,6%. Средно за 90-те години – 10% годишно. Това нещо нито една друга икономика го няма през 90-те години. Далеч го нямат. Да не говорим за мащаба на цялото. Защото една малка икономика, дори да ги прави тези проценти, какво от това? А тази макроикономика с милиарди 300-400 милиона души? Естествено, че тези проценти са главозамайващи. Така, че Китай след 92-та година вече окончателно стъпва на пътя на интензивното развитие във всички сфери. Планомерно, без кризи, вече са намерили разковничето. На Дън Сяопин се дължат и големи международни успехи, а именно връщането на Хонконг и Макао.

Това става в 94-та година. Се подписват съответните споразумения. И тези две колонии, фактически, Хонконг е британска, Макао е португалска, се връщат към Китай. Някой ще каже, има тези малки мини държавици. Мини държавици обаче, да кажем, за тази година Хонконг има брутен вътрешен продукт 407 милиарда долара. България има 117, значи Хонконг сам е 4 пъти колкото България, а Макао, който е миниатюрно, все пак има 50 милиарда брутен вътрешен продукт, което е, да кажем, 3 пъти повече от колкото нашата съседка Македония. Северна Македония, така наречена. Така, че не са никак нищожни тези две придобивки, Хонконг и Макао, които се връщат към Китай. И сега нека да правя една малка скоба, че през 90-те години, когато България беше в разруха, разврат и мутраджиство, на нашите пазари се появиха китайски стоки. Ние между време разпродавахме всичко в България, губихме суверенитет и нашия пазар беше заряд от ефтини китайски стоки. И българина, сега не говорим за единици, а говорим за средния българин, който ни беше стъпвал в Китай, говореше надменно, че това са китайските буклуци. И съвсем доскоро, да не кажа, че някои хора до доден днешен живеят в балона, че китайските стоки са некачествени. Дори да беше така, дори да приемем, че са некачествени, факта, че са залили българския пазар, който изобщо не е приоритет за Китай и е много далечо от Китай, означава едно нещо. Те са залили целия свят. Да залееш целия свят с стоки.

Ефтини да, но целият свят, това означава най-малко, че си овладял количеството. А ти като овладееш количеството, вече от нататък имаш база, за да почнеш да овладяваш качеството, както и станат впрочем. А България през това време, в 90-те години, какво мечтаеше? Пътя към Европа. Това беше така пътеводната звезда за почти всички българи, че ние трябва да се присъединим към водещата в културно, в икономическо отношение система. Това е Европа, Европейския съюз, мечтаното най-доброто место на света, градината на света. Това беше мечтата на целокупния българският пътя към Европа. А точно тогава, за пръв път от пет века, Европа изгуби своето привилегировано място в света. Тя постепенно го губи. След първата стояна война, икономически, щатите излизат на преден план. След втората стояна война, и политически, и икономически. Стават хегемон. Но Европа все пак, след войната, макар и разрушена, се възстановява и възвръща своята стара слаба. И икономическа, и културна, и всякаква. И вече с той проект, динамичен Европейския съюз, привлекателен с падането на комунистическата система, на желязната завеса.

Така, Европа изведнъж стана тема за целия свят, и то положителна тема, ето, обединителни процеси, развитие, перспектива. А то се оказа, че било точно обратното. Че точно тогава Европа е тръгнала незабележимо, разбира се, към застой, към регрес. И сега вече това е забележимо за всички. Сега вече няма човек, който да смята, че Европа има някакво светло бъдеще. Но, ние във България сме, може би, един от последните. Предполагам заедно с някои албанци, да знам, македонци, той е род такъв, бошнаци. Още ние гоним европейската мечта, гоним пътеводната звезда, която отдавне е огаснала. Ние виждаме някакво светлина, но самата звезда вече я няма. Тя бавно пътува насам и ние в момента сме един от последните вярващи в тази неистина. Нека да чуем едно приснопение и след това ще продължим. Преподобне Отче, глас Евангелия Господня послушав. Преподобне Отче, глас Евангелия Господня послушав. Мир оставиле си богатство и славо, ниво, что живме нив. Мир оставиле си богатство и славо, ниво, что живме нив.

Ото нуду же всем возопиле си. Возлюбите бога и обрящете благодат вечною. Возлюбите бога и обрящете благодат. Возлюбите бога и обрящете благодат. Возлюбите бога и обрящете благодат. Возлюбите бога и обрящете благодат. Возлюбите бога и обрящете благодат. Возлюбите бога и обрящете благодат. и обрящете благодат. Возлюбите бога и обрящете благодат. и обрящете благодат. Возлюбите бога и обрящете благодат. и обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат.

И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат.

И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. Джан Имоу. който България почти не го знае. Той има няколко филма, с които е печелил международни награди. Печелил е Гран при в Кан. Златен лъв в Венеция, Златна мечка в Берлин, номинации за Оскари.

Какво ли не, всички големи фестивали са му свалили шапка. Смята се за световен класик. Още преди му филм, "Червено сорго", 1987 година. Печели Златна мечка в Берлин. После има други много успешни филми, "Да живееш". "Нито един по-малко". "Герои". "Домът на летящите кинжали" и така нататък. Само той да беше, защото киното е синтетичен жанр. Там имаме много изкуства. Не можеш да бъдеш само добър в едно от тях. Там имаме режисура, имаме операторско майсторство, имаме декори, имаме сценарии, разбира се, имаме актьорска игра. Много неща са включени в киното. И когато виждаме един мащаб, да кажем, филма Герой,

който е една супер продукция. в този филм са вплетени толкова много нишки. Самия режисер, Джан Имоу, е роден в град Сиан, столицата на древен Китай. Там, където е бил първият император. Е, историята в филма Герой е точно историята за първият император. Опит за убийство на първият император. Той, деца казва, от своите корени вади тези теми. Те не са просто четени в книжките. Това е неговия град. Там е теракотената армия. Армията на първият император. Така че всичко това е оплетено. Той самия по време на режисера, по време на културната еволюция е бил доста тежко гонен, като син на човек на Чан Кайши. Пратен е в село там да работи.

Заточен е някъде в някакво затънтено село и прочее. Т.е. в неговия личен опит, имаме и корените от 3-ти век преди Христа. От император Цинша Хуан. След това столицата Сиан, някога Чанан, където е тръгал пътя на Коприната. И до ден днешен един невероятен град. С тръхотни паметници. и после новата история, това страдание, това смирение, когато ти си гонен и си никой, ти наста и всичко друго и се смиряваш. Така че китайския народ е много смирен. Благодаря на Мао, благодаря на тази супер диктатура, той ме смачкал фасона на китайците. И те вече не че преди това не са били смирени.

Били са. Но още повече. Така че това е една интересна съдба, която ги прави много жилави. оценява това, което има. Макар, че, когато ги попиташ, нали, аз ги питам, добре, де, ви кога така усетихте голямата промяна в Китай? че Китай от една бедна страна стана съд това е номер едно. Казаха в 2008 година, на Олимпийските игри, която бяха тук. Между другото, Джан Имоу е режисьор на Олимпийските игри в 2008 година. Тогава те изведнъж са усетили, че Китай е световна свръхсила.

Във всяко отношение. Преди това някакси в ежедневието не са разбирали. Да, виждат промяната, но не ги разбират. И когато ги питам, добре, да ви как си обяснявате? Как така Китай, който беше на нулата преди Мао, във всички области, допотопен, жалък, абсурден, как така се измъкна от черната дубка, измъкна се от спиралата, която го водеше надолу?

И сега е не достижим. и е много, много важен отговор, който ми дават. Отговор е не знам. Ние в България той отговор с изтезание не могат да го изтръгнат от българина, не знам. българина знае всичко. Той ще обясни. Това иерархично съзнание на китайца,

че не му е дадено да знае. Аз съм си тук и си изпълняв моята работа. Не ме питай за неща, които не са на моето ниво. на по-високото ниво те знаят. аз не знам. И това е точно така. Разбира се. Дън Сяопин не знаел какво иска. И кръга около него. Той не е бил сам, разбира се.

Около него имало доста умни хора. Но народа в полето или в фабриката не е знал какво става. Казва му се, утре искам това от тебе, други дни искам това, до година това. и от година на година, от ден на ден,

нещата изнъж вървят, вървят, вървят, вървят. Изнъж осъмваме Китай като световна сцена, на която са ми най-добрите. Това в рамките на един човешкият живот е станало и наистина китайците са били смаяни от събитията. Между другото, много постепенно, дори аз не знам

дали е имало формален акт, но конфуцианството се завръща в Китай. Значи, Китай са конфуцианска партия на теория не е религиозна. Тя вярва в марксизма. Ама, защо пък конфуцианството

да е против марксизма? Нищо няма в конфуцианството против марксизма. Нула. Конфуцианството преподава уважение към бащата, уважение на съпругата към съпруга, уважение на поданика към държавника, към императора, към

политическия водач. Добронамереност трябва да бъде добронамерен към хората. Това е нещо като техния еквивалент на любовта. Наключово понятие в конфуцианството. Благонамереността. Тя трябва да бъде благонамерен

към всички. Конфуцианството, което изобщо не е религия, първоначално, а е учение социално-политическо и етическо, то в момента се явява нещо като неофициална религия на китайската

държава. И това не е случайно, защото Китай е цивилизация. Цивилизация означава религия. Религията на комунизма не е много религиозна. е религия, но от атеистичен тип.

То и будизма, и атеизм, ако е въпроса, и конфуцианството не се занимава точно с метафизичните въпроси. Но така или иначе, конфуцианството в момента е

на почет в Китай и което най-важно се прилага, включително и чрез терминологията на партийните документи. Това е умереното, благосъстояние, всичко това е

конфуцианска терминология. И това са знаци. Когато председателя на партията използва тази терминология, означава, че конфуцианството трябва да се спазва и да се прилага. И това се разбира,

разбира се и в произведението на изкуството, и в ежедневие живот и така. използвава. Та. Изводите какви са от всичко това? Китай в момента е единствената страна,

която има собствена космическа орбитална станция. Те са първата страна, която кацна на обратната страна на Луната. С, разбира се, автоматичен апарат. но, така или иначе, до сега нямаше такъв прецедент. Нито руснаците, нито

американците. Микрочиповете. Доскоро се смяташе, че Китай с 10-15 години изостава спрямо щатите тире Холандия тире Тайван. Този трегълни, който правеше микрочиповете 3 нанометра. В момента

китайците са преодолели това изоставане и се говори за китайски чипове 2 нанометра и 1 нанометър и то с някаква принципно нова технология, която заобикаля

някои от затрудненията на предишната технология. Т.е. те в момента излизат и в тази сфера като номер 1, отделно някакви нови оперативни системи за компютери, които се оказват

по-ефективни от досегашните. Т.е. вече не остана област, в която те да изостават в технологии, те говорим. В идеологията, в продажбата на лъжи не могат да разберат Съедините щати. Там е главата

фабрика на лъжи, Холивод и не само Холивод, огромна система на производство на лъжи, така че долара най-голямата от тези от тези продукти, от всички тези продукти, които са експорт на лъжата, най-големия продукт

долара или един от най-големите продукти, това Китай скоро няма да надмине нито Холивод, нито колкото и режисьори да направят, онова е друго, онова е плетено в една много по-широка

и много по-глобална система, но това е друга тема. Та, нека направим изводите. Първи извод е, че във България нашето мислене е европоцентрично, т.е. провинциално изостанало с десетилетия спрямо развитието на света.

Европа отдавна вече не е критерия за света. А нашия понятиен апарат е останал с няколко десетилетия назад. Той още е европоцентричен. Второ. Комунистическата еднопартийна планова

икономика в съчетание с частната инициатива и пазара дава възможност за върхово технологично и икономическо развитие. Напълно дава тая възможност. по-настоящем тази система превъзхожда

западната либерална демокрация в икономиката и технологиите, макар че тръгва от много по-неблагоприятна стартова в началната точка преди 40-50 години. Трето. Успеха на Китай и лично на Дън Сяопин

доказва, че провалът на съветския модел се дължи не на някакви обективни причини, а на слабо ръководство. Провал на държавниците, провал на властниците. Оказва се, че

по рейцата Брежнев, Горбачов, Елцин, а може да кажем и преди това Хрущов, са слаби държавници. Те не са се справили с предизвикателство. По той им би. имаш предизвикателство или се справиш и продължаваш или не се справиш

и изчезват. Те не се справиха и изчезнаха. Дън се справи и продължи. Просто двете крила на комунизма се справиха по различен начин. Нашето крило не се справи. Умствено не се справи. Личностно не се справи. Сега.

Умствено. Не можахме да го измислим. Не е въпросът да имахме някаква идея кое и как ще стане. Някакъв трактат. Не, че не е имало опити там Бухарин и прочие, но в крайна сметка ние нямаме една

нереализирана проекто-програма. Дубчек. Не. Това бяха някакви такива по-скоро емоционални проекти отколкото реални. Може да е имало някакви, но те, така или иначе,

не са били формулирани и се свеждат до нула в крайна сметка. Така, че умственото несправене е едното. Другото е личностното несправене. Сега, за личностното

несправене тук и ни в България имаме много дълга традиция от освобождението до сега. Ако сложим един реален критерий за личностно справяне на българските държавници, почти никой не минава летвата.

Това са провалени държавници, които провалят България, разбира се. Александър Батенберг, Стамболов, Фердинанд, Борис, Стамболийски, Червенков, Живков, Луканов, Виденов,

Костов, Бойко, царя. Нито един няма успех. Нито един. Някой е по-зле от другите, някой по-малко зле, но така иначе те са от катастрофален тип. Може би единствения е Иван Евстратиев Гешов,

който е така добър пример, но Фердинанд го проваля и след това разбира се историците го избякват, за да не се карат с Фердинанд и с Борис и той остапа кумнистите, пък не го обича, защото е милионер

и накрая се оказва, че Иван Евстратиев Гешов нямаше кой да го осмисли като добрият държавник в българската история, изключението в българската история. Така, че личността на държавника е решаваща. това е един много важен извод.

Исторически мащаб е разликата. Сега, китайският пример не е изключение, защото в советския блок в 89-та година живеят общо 400 милиона души. В Китай са 1 милиард 145 милиона

и ако добавим Виетнам стават милиарди 200. Т.е. три пъти повече комунисти, комунистически управления. 2-та примера са напълно равностойни и валидни. Единият

три пъти по-голям, но по-малко на прой страни. Тук се провалиха повече страни. Но в крайна сметка решаваща беше СССР. Там провала беше принципния. Другите нямаше как да мърдат много. Сега

съотношението е още по в тяхна полза. Страните от бившият светски блок сега сме си пак 400 милиона. 35 години по-късно сме пак 400 милиона общо взето. А Китай

е 1400 милиона. Виетнам е 100 милиона. Така че общо правят милиард и 500 милиона. са много повече от 3 пъти. 3 по 4 пъти 12 и те са 15. Така че близо 4 пъти

са повече Китай с Виетнам. Тук не говорим за Корея. Разбира се която е друг случай. Не говорим за други такива страни. Говорим за само

така чисто комуниститските режими Китай и Виетнам. И виждаме, че те са в голям възход. Виетнам също между другото е в голям възход, но Китай

е принципния случай. така че при комуниститската система, която е пирамидална, личните недостатъци на държавника се отрезяват по-пагубно върху развитието на страта, отколкото при капиталистическата.

Това е вярно. Примерно Мао, Хрущов, Брежнев, Евер, Ходжа, Чаушеску и така. И накрая трябва отново да се върнем към много важната забележка,

че икономическото развитие, технологичното развитие, жизненият стандарт и прочее не са надежни критерии за доброто на едно общество.

Хитлер имаше голямо икономическо чудо, макар и къдкотрайно, и милитаризирано. Това е много важно. При Китай не е така. Основата не е милитаристичка.

Не е това, което локомотива на китайска икономика. Точно обратното. консумацията. Консумацията е главния култин. В света, разбира се, и в самия Китай. икономическото развитие

не е критерий за добрия живот, за доброто общество. Ние робуваме на това марксическо, неправилно, хоризонтално, безбожно, секуларно понятие за стандарт.

Там живота е по-добър стандарт. Това е убийствено. Особено за страна като България. Не казвам, че Китай е пример за добро общество. В никакъв случай

България не трябва да се стреми към Китай. Но и Западна Европа в никакъв случай не е добро общество. България не трябва да се стреми към Западна Европа. Това са съвършенно погрешни, неадекватни неща.

Да се стремиш към нещо, което не си и което не е добро само по себе си. Ние трябва да се стремим към Христа. Към православието. Към нашите корени. Китайците се върнахам, комунисти

се върнаха към конфуцианството. А ние върнахме ли се към православието? Не. Ние хукнахме към не православна Европа, което е на предателство. Това е на предателство. Наистината. Место да гледаме

истината и да се справяме около нея с хвото можем технология, икономика и така нататъка, но централното да бъде Христос и истината, ние хукнахме да гоним пътя към Европа,

да бягаме от България, 2 милиона е колко българи избягаха от България, да търсят някакъв стандарт извън православието, извън Христа. това е пагубно за тях, пагубно и за България, защото те изгуби 2 милиона и повече,

може би някакви казват 3 милиона, 2 милиона и половина умове, сърца, таланти, които се изгубиха в океана на световните икономики, търсики икономическо реализиране

и в крайна сметка България се обезкърви, обезличи и стигна до това жалко състояние, в което се намира по-настоящем. Китайското чудо отваря очи. Това е най-важното.

Това е научен експеримент, при който е проведката е целия свят. И този ключов научен експеримент доказва, че ние в България живеем в балон от изтърбушени самоизмами, не разбираме

света, в който живеем, стремим се към мъртви цели, към цели, които са по-зле в основното от нас, в нравствено отношение са по-зле от нас, в духовно отношение са по-зле от нас, а в икономическо отношение тъкно започнаха

да се провалят, когато ние хукнахме към тях. Така че китайското чудо ни отваря очите и ние трябва наистина да се огледаме и да видим обективната истина в хоризонталното, която ще ни

върне към голямата истина в вертикалното.

Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Съществува на къзването. Дън Сяопин е прагматик. Противник на идеологическите клишета. Поради което, впрочем, изпада в немилост. Не веднъж, по време на Мао. Принуден да си прави самокритика. Униждават го.

И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. И обрящете благодат. Джан Имоу. който България почти не го знае. Той има няколко филма, с които е печелил международни награди. Печелил е Гран при в Кан. Златен лъв в Венеция, Златна мечка в Берлин, номинации за Оскари.

върне към голямата истина в вертикалното.