Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед. Новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността. С богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е Фенер като псевдо-Константинопол, част 2. Когато говорим за текущите падения на Цареградската Патриаршия, много важно е да сверяваме нашето мислене с светите отци. И за нас е огромен дар, че разполагаме с думите на Свети Юстин Попович от преди 44 години. Прекланям се пред вековните заслуги на тази Патриаршия, пред Великата Христова Константинополска църква, както и пред днешния й кръст, който е и голям и не лек, и който по своето естество е кръст и на цялата църква. Според думите на светия апостол, че когато страда един член, страда и цялото тяло. Също така признавам каноническия ред и първото по чест място на Константинопол, между всички равночестни и равноправни поместни православни църкви.
Но би било нарушаване на евангелските принципи, ако на Константинопол, поради трудното положение, в което се намира сега, му бъде позволено да докара цялото православие до ръба на пропаста, като канонически и догматически озакони, определени исторически форми, които в един момент, вместо да служат като криле на църквата, могат да се превърнат в окови за нея и за нейното преобразяващо присъствие в света. Трябва да бъдем откровени. Поведението на представителите на Константинополската патриаршия през последните десетилетия показва такова нездраво безпокойство и болезнено духовно настроение, каквото през XV век доведе църквата до флорентийската измяна и позор. Но в наши дни положението е много по-опасно, казва Св. Юстин, защото в онези времена Константинопол е бил жив организъм, обхващащ милиони верни, които бързо преодолели нанесената им отвън криза и отхвърлили изкушението да пожертват вярата и Царството Божие заради земното царство. А сега в Константинополската църква влизат митрополите без народ, епископи, които няма от кого да ръководят. Тоест липсват епископии, но които в качеството си на такива биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата църква. Край на цитата. Тези думи, ако вникнем в тях, са страшни. Свети Юстин, великият Свети Юстин, в 1977 година, говори, че не бива да бъде позволяно на Константинопол да докара цялото православие до ръба на пропаста. Цялото православие до ръба на пропаста. Разбира се, става дума за заплахата на икуменизма, въвеждането на икуменизма, който отрича православността на православието и приравнява православието към всички съществуващи, тъй наречени християнски деноминации. Така че, Свети Юстин говори за ръба на пропаста и казва, че едни форми, които в един момент, вместо да служат като криле на църквата, могат да се превърнат в окови за нея. Такава е била опасността в 1977 година. Такава е, разбира се, и сега такава беше и в Крит.
И ако казва, по време на Флорентийската уния, върхушката е извършила и измяна, но народът е бил силен и е отхвърлил тази измяна, това богоотстъпничество, то сега Константинопол няма народ. Това се казва митрополите без народ. Епископи, които няма кого да ръководят. Но които в качеството се на такива, т.е. носейки тези славни, някога титли, отдавна изчезнали от действителността пергамски, ефески и така нататък. Митрополития там няма паство. И те сега, позовявайки се на своите титли, както и на Константинополски, разбира се, там също не е останало значимо паство, което да бъде гарант за православността на самата църква. И сега тези изпразнени от съдържание титли, тези чучела на титли, някога славни, се опитват да дъжат, както казва Свети Юстин, в ръцете си съдбините на цялата църква. Всички тези злокачествени процеси, за които говори Свети Юстин, понастоящем са се задълбочили значително. И ясно е защо. Защото Светския дух през тези 44 години
само се е разраствал във земната църква. Само се е усилвал. Или ако имаме някакво завръщане специално в някогашния соц. лагер имаме безспорно завръщане към църковността, което по времето на Свети Юстин го е нямало. но вземена на това общото изтиване, ентропичното изтиване на всички нас, които сме от сутрин до вечер бомбардирани от Светския дух, чрез всички канали, чрез всички медии, чрез всички мрежи. така че по настояще на положението, разбира се, е много по-тежко. ние трябва да си представим колко тежко е положението на Константинополския кукловод. Той играе ролята на такъв, какъвто не е, на столичния, великия Константинопол, а отдавна не съществува.
Това е една много трудна и неблагодарна роля. Всички очакват от тебе все нещо, а ти не разполагаш с нищо или почти нищо. Така че никой от нас не би желал да бъде в тази роля. Да носиш име, че си жив, а да си мъртв, както се казва в Апокалипсиса. Но в това изказване, Свети Юстин, преди да каже горчивата истина, която е повода за изказването и за цялото му послание, той казва едни думи на очитивост, можем да кажем, добри думи за Цареградската патриаршия.
Прекланям се, казва той, пред вековните заслуги на тази патриаршия. Защо го казва това? До голяма степен, защото след това ще каже горчивите истини. Свети Юстин много добре знае, че в миналото на Цареградската патриаршия съвсем нямаме един непрекъснат духовен изповеднически православен процес.
Имаме многобройни падания, многобройни ереси, многобройни богоотстъпничества, извършени от Цареградските патриарши. до такава степен, че Цареградската патриаршия измежду всички православни църкви е извършила най-много богоотстъпничества. Най-много ереси са били носени от Цареградски патриарши.
Константинопол е родина на множество ереси, докато в повечето от останалите поместни църкви не се е родила нито една ерес. Да, разбира се, винаги, когато стане дума за Константинопол, се цитират
великите Цареградски патриарши, архиепископи. Свети Григорий Богослов е бил на Цареградската катедра. Свети Йоан Златоуст, Свети Фотий Велики. Това са стълбове на православието. Четвърти век, Пети век, Девети век. Обаче нека да видим как стоят нещата в действителност,
да не се самозалъгваме от фалшива любезност. Защото и Свети Григорий, това са тримата най-велики Цареградски патриарши. Свети Григорий Богослов, Свети Йоан Златоуст, Свети Фотий Велики. И тримата биват изгонени. И Свети Григорий Богослов на Втория Вселенски събор, и Свети Йоан Златоуст
е пратен в изгнание, където умира, и Свети Фоти също е пратен в изгнание. Истината за Цареградската катедра е доста сложна. И ние, когато отдаваме почет и чест на тази велика църква, и тя наистина е велика, и наистина е дала много на православието, заедно с това трябва да знаем, че тя е и най-падъщата измежду всички велики катедри,
които някога са съществували. И тези падения са от самото начало до ден днешен. Още в четвърти век се поедават Цареградски патриарси ересици до края на столичния период на Константинопол, до 15-те, когато пада под властта на турците, в последния момент, когато армиите на Мехмет
Фатих влизат в Константинопол, Константинопол е в Ерес, той е в Уния. до ден днешен продължава това отстъпничество. И ако се върнем към историята, ще видим, че над 20 цари градски патриарси са били ересици. Евсевий, Македоний,
Евдоксий, Демофил, Несторий, Сергий I, Пир, Петър, Анастасий, Константин II, Никита I, Теодот I, Антоний I, Йоан VII, Йоан XI, Йосиф II, той е българин,
Митрофан II, Григорий трети, мама, Мелетий IV, Метаксакис, Атинагор, Димитрий и днешния Вартоломей. повече от 20 патриарси са носители на един или друг вид отстъпничество от православието. От
носители на един или друг вид ерес. няма такова явление, разбира се, в нито една друга проместна православна църква. Защо обаче е така? Защо чакто окова ересици нямаме в другите църкви? Отговорът е много прост и много
естествен. Защото всеки един от тези патриарси ересици с много редки изключения, не стори и може би едно от изключенията, но почти всички от останалите са били поставеници на владетели-ересици. Идва на власт владетел-еретик, пременно Арианин
или Иконоборец и си поставя патриарх Арианин, Иконоборец или Уният и така нататък. Именно защото е царстваш град Константинопол, патриарсите са силно зависими от императора,
от владетеля и императора е толкова властен, че той не толкова влияе върху патриарха за да стане и той еретик, колкото поставя на престола
свой човек еретик. Разбира се, казваме поставя, назначава, това е точно, но се минава през телодвиженията на изборите. Разбира се, че митрополитите избират
патриарха, но нямаме случай те да не изберат човека на императора. когато император каже, това е моят човек, това е моят човек, митрополитите правят струват, накрая го избират. така, така че,
тази схема, тази схема на влияние на светското, може да кажем, на светския дух, върху църквата и конкретно върху цареградската патриаршия, тази схема от четвърти век до ден днешен действа. Колчем на престола, колчем властта се вземе от
властелин еретик, толкова пъти след това идва на престола патриарх еретик, свой човек на хегемона, свой човек на царя. През османския период е интересно, че почти нямаме
патриарси, ересици, докато преди това редовно. Турския султан, започвахи от Мехмед II, завоевателя, турския султан като правило не се меси в вътрешно църковните дела от гледна точка на учението,
т.е. от гледна точка на ереси, православие и т.н. Той може да се меси персонално, може да се меси финансово, да сменя патриарсите, за да получи средства, да се избере нов патриарх и т.н. Това да.
Но по отношение на ереси, като правило, турските султани не се занимават с тая работа и не натрапват свое учение в църквата. Това е било добре за църквата, защото тя се съхранява като православна,
може да кажем, почти при целият османски период. Имаме едно много опасно изключение в 1872 година. До година се навършва 150 годишнина от това важно събитие и специално ще направим цял
цикъл беседи, за да изясним как тогава не точно султана, макар, че разбира се и той, но великите везири, една поредица от блестящи велики везири, успяват
да се намесят в, можем да кажем, в учението, в догматиката на църквата. Това става в 1872 година. Тогава на власт закратко е Митхат Паша, това е първото му везирство и тогава
можем да кажем, че е една от редките намеси, много успешни, на турските султани, на турските властници в православната църква. с пагубни последици за България и за православието до ден днешен. Друга голяма тема, но нека да оставим за до година,
защото ще имаме по-откръгвата годишнина. Като правило не се намесват, но идва първата световна война. Османската империя е победена. Султана вече няма власт в Константинопол.
Властта е от други. у кого? Великобритания и Франция. Малко Италия. Но Хегемонът е Великобритания. Британската империя. И така да се каже, имаме нов цар. Не
Василевса, както преди. Не Султана. Този път е английския крал. Номинално е той. Джордж Пети. Де факто управлява, разбира се, кабинета. Правителството. Краля е само фасада. Но така или иначе,
ако ги обединим в едно краля и правителството, можем да кажем, че Британската империя е владетеля. И както до тогашните владетели ересици, ариани, иконоборци
и прочие, така и сегашният владетел еретик, защото Джордж Пети, както и правителството, са протестанти. И те поставят свой човек на престола. Това е
Мелети Метаксакис. И той не случайно веднага започва да прави реформи в посока на англиканството. точно както е поправи старата схема. Император
иконоборец, патриарх иконоборец. Император арианин, патриарх арианин. Император уният, патриарх уният. Император в случая на Британската империя
крал. Англиканин, патриарх англиканстващ. Мелети Метаксаки е англиканстващ. Той прави сериозни стъпки за това да се обедини
православието с англиканството, взаимно се признават като ръкоположение и така нататък, като причастие. Тоест, ние сме на една крачка от голямото
богоотстъпничество, което времето не е стигнал на Мелети и Метаксакис и на неговия началник Британската империя, за да извършат тази грандиозна
подмяна в православието. Това е било съвсем реална опасност. Но Ататюрк идва и слага край на този почин. Така че в традициите на
четвърти век и на осми век и на петнайсети век, големите отстъпници измежду хегемоните в Цариград тогашните Василевси отстъпници
сега имаме също хегемон в Цариград който поставя свой човек който изповядва разбира се същата ере същото лъжи учени. Когато
в 48-а година е поставен в буквалния смисъл на думата на престола американския гражданин патриах Атинагор хегемона е разбира се
американския президент. Той е царя. Той е новия еретик който поставя свой човек. Каква е ереста на американския естаблишмент? Протестантството естествено.
Труман макар и масон все пак е номинално протестант. Разбира се и Айзенхауър след това. Така, че хегемона е протестант и те поставят
на царя-гражданския престол свой човек, който е най-близък до протестантството. А кое е това крило в православната църква, което е
най-близо до протестантството? Това е, разбира се, икуменическото крило. Така, че те поставят икуменист с цел каква? Да се обедини православната
църква с неправославието, с протестантството. т.е. същата еретична схема. И разбира се, че Атинагор с това и се занимава пред цялото време на своето управление с
икуменизъм, с опити да се отнеме православието на православната църква и да се обедини тя с неправославните църкви,
като се представи всичко това за един положителен обединителен процес. всички да бъдат едно, както Христос е заповядал в Евангелието.
Но да бъдат едно в истината, е казал Христос, а не да бъдат едно в компромиса, в истина плюс лъжа, взети заедно и обединили се
под общ знаменател. Има един принцип на латински звучи така Куиус регио еюс религио. На когато е царството, негова е религията. Става дума,
разбира се, на държавата. Този израз е бил много актуален в XVI век по време на религиозните войни между протестанти и римокатолици. но
този принцип е много стар фактически. Виждаме как императорите, ересици си слагат своя господстваща религия. Примерно Констанций II, сина на
св. Константин Великий, който е бил арианин, почти успява да наложи арианството върху цялата империя. можем да кажем, че тогава се избъдна от това, което казва
св. Юстин по друг повод, че православието е било на ръба на пропаста. Пропаста е била арианството. И Констанций II с огромни усилия, впрочем убеден, че работи за единството на църквата, всички да бъдат едно, това е била неговата идея.
Да убедени всички, всички сме се карали да се прегърдим, да се обичаме и е търсил компромис така нечното полу-арианство и е смятал чистосърдечно, че чрез този компромис ще обедини църквата и ще се прекрита тези
лоши разделения между братия. Той е радетел за обединение, за братство. Същата отровна идеология, като и куменизма. Послана с добри наверения и водеща към ада.
така, че това не е нещо ново да се обединим под най-малкия обзнаменател. Това нещо е знамето на арианстващия император Констанций II срещу когато почти не имало кой да се опълчи. По такава степен
е била склонна църквата да се съгласи на този компромис. Можем да кажем, че единици като св. Атанаси и Велики той е бил най-яркият стожер на православието по това време безкомпромисен
и отстояват. Разбира се, има бъде и други, Иларий Пиктавийски и така нататък, но в крайна сметка те са били единици, до голяма степен невидими, защото са били изгонени от своите катедри, криели се във св. Светият Атанаси
отива при монасите в пустината, Иларий, Пиктавийски е в изгнание изпратен, така че можем да кажем, почти е успял императора Арианин. слава Богу, Бог не допуска това нещо
и тъй както всички бяха на път да станат Ариани, след това постепенно се възвърсят към православието и самотния по това време Атанаси, говорим за висшият клир, разбира се, с него са били
почти цялото мунашество на Египет и така нататък. Той не е бил самотен в духовно отношение, но в така висшата иерархия повечето са били отстъпили. Та, още тогава виждаме принципа
на когото е царството негове е религията. Той налага и това от четвърти век въжи и до ден въжи. Ако погледнем дори нашата българска история най-ново време предочитени същия принцип. Когато на власт
дойде Седесе след промените 89-та година си появи една синя църква оглавявана от дядо Пимен бивше тогава неврокопски митрополит
обявил си чак за патриарх. Каква беше идеята? На когато е царството негова е религията. Тоест новата власт Седесе ще направи СДС-арска църква. Това разбира се е повърхностно и неправилно
и глупаво. Грешка беше на СДС. Епох късно си я признаха и я разбраха. Но десет години българския народ беше раздиран от този разкол единствено
защото властващия искаше да си има своя църква. Разбира се, после се разбра, че и тримата митрополити, които бяха оглавили разкола, са с досията
от Дължавна сигурност. Тоест никакви борци не са били за демокрация, за свобода, равенство, братство и така нататък. Не е. Но ние говорим
за повтарящия се синдром на властващия да постави свой поставеник за патриарх. С пагубни последици разбира се за църквата.
И ако се замислим е добре, а кой е властващия момента в световен план? Защото говорим за вселенска църква. Православната църква е вселенска. Кой е властващия
тук на земята? В политическо отношение това е разбира се Съединените щати. Все още. В духовно отношение обаче можем да кажем, че съвсем
отчетливо властва светския дух. Така, че Съединените щати като политическия хегемон, който владее цареградска патриарше от 1948 година,
естествено, че ще поставя свой човек на този престол, за да го владея и контролира. Но кой владея и контролира Съединените щати? Светския
дух. Така, че ние не трябва да спираме на политическата действителност и там да намираме последните отговори от последна инстанция. За политическата действителност
стои духовна. говорим за светския дух като проявление на лукавия дух. Тъй като лукавия дух, който е
враг на Христа и на човешкото спасение, той действа по всички направления. И като арианство, и като иконоборство, и като комунизъм,
и като съдесарство, и като американско влияние. Всички тези проявления и като гръцки национализъм, всички тези проявления са
проявления на светския дух. Тоест на лукавия дух. Но в отделни периоди на преден план излиза определено
проявление на този дух. Дали ще бъде арианство, което е все пак някакво духовно учение, погрешно, дали ще бъде
воинстващия атеизъм на Маркс, Ленин, Сталин, дали ще бъде демократичната утопия. Винаги имаме светски дух в различни
разновидности и ние трябва да го разпознаваме. В нашия конкретен случай, когато говорим за Фенер, в новите времена, след 1948 година, хегемона е Съединените
щати и Фенер е ръководен от поставеници, говорим за цари гадските патриарси, са поставеници на Съединените
щати. Сега, виждаме, че Свети Юстин, който познава тази ситуация след 1948 година, той го познава отвътре, преживял е,
можем да кажем, че от следто му кръв е капала, когато е виждал всички тези събития, да не говорим, че той преживява, разбира се, и победата на комунизма в Югославия, пращат го заточение,
в манастира Челие. Всичко му е било напълно ясно. И нека да се върнем как пак към към неговите думи. Би било нарушаване на евангелските принципи, ако на
Константинопол, поради трудното положение, в което се намира сега, му бъде позволено да докара цялото православие до ръба на пропаста, като канонически и догматически узакони
определени исторически форми, които в един момент, вместо да служат като криле на църквата, могат да се превърнат в окови за нея. Говорим за 1977 година. Константинопол казва да не бива да му се позволява да докара цялото православие
на ръба на пропаста. тук не говорим за комунизма, той говори за Константинопол, който не не говори за Москва, София, Белград, Букурещ и прочие, а говори за Константинопол. А докара цялото
православие до ръба на пропаста. И каква е опасността? Опасността е да се свика Вселенски събор, на който източните православни църкви да играят второстепенна роля, поради това, че са бити от
собствените си режими, една са се измъкнали и нямат самочувствие, нямат на какво отгоре да пределяват претенции към цареградската патриарши
или другите патриарши и ако този лъже Вселенски събор единодушно приеме някакви погрешни решения, вместо казва да бъдат криле на църквата,
защото Вселенския събор, когато е свикан от православен хегемон, е крилон на църквата. Църквата лети след всеки такъв Вселенски събор. Обратно, това може да се превърне
в окови за църквата, казва Св. Юстин. Това е много страшно, когато хегемона на въпросния събор е светския дух и проведе съборно
и единодушно да не дава Господ тези решения да влязат в съборни решения на църквата. Тук има една тънкост важна, изключително важна, за която друг пъщ ще говорим. в тази тънкост
се съдържа вярата в непогрешимостта на църквата. Можем да кажем, че няма погрешна православна догматика и не може да има. Там, където в догматиката се вкара лъжеучение,
то не влиза в православната догматика. То е ерес. ама за него гласували 50 митрополити, 10 патриарси. Няма значение. Няма значение кой
гласува за него. Ако той е истина и никой да не гласува, това е Божията истина. Ако той е лъжа, тоест ерес и всички
ние да гласуваме, единодушно да не промият мозъците, като зомбирани, да гласуваме, това не става част от православната догматика. Това си остава ерес, а православната догматика остава чиста
и непогрешима. Така, че няма опасност, някои се опасяват, да не би това да влезе в догматиката на църквата. Никога лъжата не може да влезе в догматиката на истинската църква. Там, където лъжата влезе, това вече
не е истинска църква. Това е църква, която е прияла ерес. И тези, които приемат тази ерес, можем да кажем, че отпадат от православието по собствен избор. Те могат да се наричат православни,
но де-факто отпадат от православието. Но, не дай си Боже, ако се полъжат участниците в един такъв събор, както имало неведнъж примери в църквата, големи събори на стотици епископи да тръгват
в посока на ерес, тъй ако се полъжат участниците, особено ръководствата на православните църкви и единодушно приемат някаква ерес като съборно решение, това е голяма съблазън
за целият народ. Не, че истината ще пострада. Истината не може да пострада. истината си остава истина. ние страдаме, че вече се объркваме коя е истината. И това може да бъде огромна съблазън за Божия народ,
тъй като досегашната догматика, досегашното учение на църквата е така или иначе достояние на всички православни. това е учението на святите отци, в които всички ние признаваме.
Това е учението на вселенските събори, които всички ние признаваме. И в този смисъл, каквито и да сме ние по-отделно, изкушени, поляризирани, грешни и така нататъка, но църковното учение се остава непокътнато,
истиноносно, истинотворно, божествено. Така че църквата понастоящем, православната църква, е съхранила през тези 2000 години, почти, истинното учение за всеки, който иска да го възприеме.
От сега нататъка, ако се вкара нещо в догматиката, което е чуждо тяло, което е ерес, то е с лъжа, спрямо в Бога, тогава да му мислят тези, които ще го възприемат това в лъжа учение. Тези, които няма да го възприемат,
си остават в истината. Остават си с Бога. Така че изкушение ще има, но не отменене на истината. Истината, Божията истина, ще остане до края на времената. Догматиката на истинската църква ще бъде непокътната до края на времената.
Няма опасност църквата като истинска да пропадне. Тя ще доживее до страшния съд и до края на времената. Но въпросът е ние дали ще бъдем в нея или ще тръгнем с изкусилите се. Това е големия проблем,
за който говори св. Юстин. това е ръба на пропаста. Не, че истината ще се провали. Не, че догматиката ще се провали. Не, че църквата ще се провали. Но мнозина членови на църквата може да тръгнат в страни от истината, в страни от догматиката,
в страни от църквата. В някакви фиктивни църкви, фиктивни учения и така нататък. Така че това е много важен въпрос, който някой ден специално ще му обърнем внимание. Какво представлява догматиката?
Какво представлява учението на църквата и как то е непоклатимо вечно? Ние сме поклатимите. Ние сме тези, които можем да сбъркаме и да се заразим от вируса на светския дух, на лукавия дух
и така нататък. Това страховито изобличение на Константинополската патриаршия, направено от св. Юстин, е направено с голяма болка. защото това е нашата църква.
Църквата е една. Българска, руска, сръбска, гръцка, една е църквата. Нас ни боли това, че Константинопол отстъпва. Нас ни боли това, че цареградския патриарх
е пленник на неправославни сили. Поставяне от тях, можем да кажем, че зомбиране от тях и наречно управление по поведението му съдим.
но това е болка за нас, защото цареградския патриархия е част от църквата. Тя не е отстъпническа. Тя се изкушава. Тя е радетел за богоотстъпничество,
но не го е извършила като меродавно действие. Всички тези решения, включително на проваление крит, слава Богу, се провалиха. Те не са меродавни. Да не забравяме,
че Римската църква, когато приема филиокове, това е един много дълъг процес. Това е процес, който трябва векове. И можем да кажем, въприливи и отливи, някои патриарци
се противопоставят на филиокове, други го приемат, други пак се противопоставят. Така че не можем да кажем, че еднократното приемане на дадено лъжи учение автоматично
превръща една църква в еретична. Не! това е дълъг процес и за това и ние сега не можем да кажем, че тази църква е паднала или този патриарх е еретик,
защото е привържен на дайното учение. Не! Това е дълъг процес и тежките обвинения в Ерес са за крайния случай вече, когато той можем да кажем, че упорства
в Ереста вече разобличена, вече богословски разобличена и той упорства, тогава вече няма как той трябва да бъде низвергнат. Но до там има още време. По-настоящен
Константинопол е наша братска църква, както и разбира се и Атина, както и всички останали и Кипър, които бяха единодушни в Кипър, в Крит. Всички заедно разбира се имаха много
сериозни възражения и от Еладската църква, и от Кипърската, и от други, но така или иначе се поддадоха на светския дух, който искаше да ги командва и тогава десете присъстващи
там църкви по някакъв начин се обединиха около едни неверни в догматическо отношение принципи. Макар, че остъплението в интерес наистината беше малко. То беше съвсем малко, то беше тънката страна
на клина, която влиза в самото начало. И до там спря клина не може да продължи своята така разцепваща роля. Така, че трябва, докато не е закостеняло това
лъжеучение, то няма да закостенее на този етап. Разочарването беше фундаментално след крит и мятам, че на всички участници им се скърши така радостното лицемерие, в което съучастваха.
ушки им, че нещо се случва. Те знаеха много добре, че нищо не стана. За сега тази опасност поне беше избегната. но ние се връщаме към темата за фенер. Какво представлява фенер? Казахме, че понастоящем фенер е
поставеник на Съединените щати след Втората Ситовна война. Знаем, че тази хегемония на светския дух има много по-стари корени
и точно за да разберем преемствеността на тези стари корени. Можем да се върнем към историята на цареградската патриаршия. Тя след като пада под властта на турците, казахме, че тя пада като униатска,
т.е. като еретична в 1653-та година. униатството е една много особена ерес. Тя е, може да кажем, всички останали ереси, малко или много, са някакви убеждения. А униатството е
малодушие. Ито един от тези, които станали унияти, не са били убедени, че римо-католицизма е правилното учение. А са били слаби и малодушни. И от малодушие, всъщност, се прекланят колене пред римския папа. Така, че тя е една
особена ерес униатството. това е една от редките ереси на малодушието. На чистото малодушие, разбира се. Тъм пада Константинопол под властта на турците и минава около
един век, докато мине шок от тази велика трагедия в православните среди. Специално в Цариград и в територията на някогашната Румейска империя.
Сто години по-късно обаче започват отделни представители на говорим за гръцкия етнос в момента започват да се въздигат можем да кажем първите милионери се появяват. Един от тях
порочваме от Поморие по прякор Шейтан Олу Дяволския син. Тъй става голям богаташ после да бе са султана го екзекутира, но все едно той дава пример как можеш да станеш бъснословно богат така, че не си
мусиломанин, а си православен християнин. И към края на 16 век, началото на 17, вече има такива многобройни фамилии, няколко видни фамилии цареградски, които забогатяват.
А междувременно цареградската патриаршия, която е сменила своето седалище в града от една църква в друга, накрая се нанася в квартал фенер,
където е по-настояща. Фенер на гръцки фанари е един от кварталите на цареград, много далече от историческия център, от царския дворец,
от света София и така нататък. Той е на брега на Златния Рок. И когато цареградската патриаршия се нанасят там, понеже е било престижно
да си свързан с патриаршията, там започват да се нанасят и тези новоблагаташи гръцки. Ето какво казва, как описва този процес големия историк Стивън Рънсиман. Той има една много хуба книга,
Великата църква в Плен, така се казва книгата, и той описва този процес за тези нови богати семейства. Цитирам. Тези богати семейства били честолюбиви, а авторитетът у гръците бил
в ръцете на патриарха. Следователно, тяхната задача била да контролират патриаршията. Като наричат себе си архонти на гръцкия народ, те строили своите домове в Фенер, квартала на
Константинопол, прилежащ към зданията на патриаршията. Те осигурявали на своите синове служби при патриаршият двор, една след друга висшите длъжности на Великата църква преминали в ръцете
на мирени. Самите представители на тези фамилии не ставали църковно служители, считало се, че това е по-техното достоинство, епископите и патриархът по-старамо произхождали основно измежду
талантливите младежи от нищите класи на населението, които се издигали благодарение на своя ум и способности. Но към край на 17 век семействата на фанариотите, както обичайно ги наричали, преобладавали в централната
организация на църквата. Край на цитата. Кое е важното? Това са светски лица, много богаташи. Те искат да, както казва Рънсима, да контролират патриаршията. И към края на 17 век семействата
на фанариотите преобладавали в централната организация на църквата. Това е много, много важно. Защото това е власт на светския дух. това са светски лица, които стоят
на ключовите лостове, определящи политиката на цариградската патриарши. Разбира се, те са били православни християни. Светския дух е влизал най-вече по линия
на парите, на службите, на кого ще назначат, дали ще от моята фамилия, дали ще от другата фамилия, това е светския дух. Лека по лека този светския дух обсебва патриаршията
и той самия започва да се трансформира. Това е изключително важен процес. защото в XVI век той е аполитичен, но и в XVII век,
когато се появява в XVI век тази тенденция и в XVII век, когато обсебва лостовете на патриаршията, но в XVIII век кристализира политическата идея, за така начината мегали идея,
великата идея, за възстановяване на някогашната империя като национална гръцка държава. Това е много важно, че става дума за национална гръцка държава. Тоест,
имаме един чисто светски принцип, който се просмуква в костния мозък и в ДНК-то на цареградската патриарша и тя вече става национална гръцка църква.
Това е триумф на светския дух. Той в началото е завладя чрез парите и така нататък без да има политическа програма. След това тя се появи, тя обсеби умовете и сърцата
и в XVIII век вече цареградската патриаршия е секуларизирана. Тя става инструмент за налагане на както са ги разбирали тогава
националните политическите тоест светските интереси на гръцкия народ. Разбира се тези интереси в негакъв случай не са изключвали православието. Напротив,
включвали се го. Трудно е било да се различи докъде е православната кауза и откъде започва политическата. Но имало е контаминация,
заразяване на едната с другата, т.е. чисто православната кауза е била заразена с светски дух, с политика и това го виждаме главно
по отношение на българите. Там вече политизацията става отявлена. Така, че този дух на гръцкия национализъм, който след това се проява
като елинофилетизъм, това е всъщност велика измама на гръцкия народ, който съсипва своята история, защото иска да обсеби
духовното като политическо, да го принизи великото призвание на православната вселенска цъква да я направи обслужваща политическите и
економически разбира се интереси на гръцката нация. Това е подмяна всъщността на църквата, принизяване на духовното към светското и
на практика можем да кажем, че гръцкия народ проваля своята история. Вероятно, ако той беше гледал православно на православната
църква днес Гърция ще бъде в много по-добро политическо и геополитическо положение. Да не забравяме, че след Първата естонна война гръците получават голяма част
от Мала Азия и можеха и до ден днешен. Това са древни гръцки земи, славните метрополии на Иония, но те губят това следствие именно от този
шовинизм, който в един момент им замайва главите. Това е друга голяма тема, не можем да изчерпим тука. Само да се върнем на Фенер, на съвременната царегазка патриарща,
която нарича себе си Константинополска и което название ние можем да толерираме, спорно, защото то е древно историческо, но всъщността е друга
и това явление Фенер вместо истинския Константинопол лъже Константинопол е едно ново явление в историята на църквата. Този двойник
на някогашния имперски Константинопол къде е проблема му? Проблема му, че иска да играе ролята, да изпълни със съдържание, това, което вече няма съдържание. Константинопол
го няма. А ти искаш по някакъв начин да запълниш имперския, столичния характер на Константинопол с нещо. Е, с какво ще го запълниш? С каква власт ще го запълниш? Естествено,
че единствената власт, която може да запълни вакуума на отсъстващата вече Византийска империя е властта на сегашния хегемон на Съединените щати. И цареградска патриаршия се опитва
с властта на Съединените щати да излъже Бога. Еми, няма как да стане това. Точно обратното става. Хегемоната използва за да излъже православието. И ние се намерим точно в този много интересен момент исторически, когато хегемона
се опита да обсеби властта чрез критския лъжесъбор и да превърне първенството по чест на Константинопол в първенство по власт. Това е мечтата на светския дух и мечтата на хегемона. Цареградския патриарх да стане
пръв по власт, а вече когато стане пръв по власт, този, който го държи в плен, ще властва върху православната църква. Това е целта. Това е точно това, за което говореше св. Юстин, да докараш цялото православие
до ръба на пропаста. Този проект на Фенер като псевдо-Константинопол, като претендент за източен папа, като претендент за власт върху цялата
православна църква. Това явление безпредседентно в историята можем да кажем, че ние виждаме началото на неговия край. Всъщност, Крит беше началото на края
на този отровен двойник, на този кукловод, на този чучело. Как ще се развият нещата за напред, никой не знае тук на земята. Но ние знаем, че
Провалът в Крит ни придаде дълги години да си живеем в наследеното положение на вселенски събори, догматика, канони и прочее от времената на светите отци. Още години
имаме и още и още провали се генералния опит за подмяна в 2016 година в Крит. Следващия опит няма да е скоро.
така, че ние в момента се намираме в период на преосмислене и е много важно това преосмислене да покрие цялата история на църквата. църквата стои недопрочетена от съвременното
богословие, от съвременната православна историография. Ние тепърва трябва да преосмислим десетки ключови събития от последните няколко стотин години и за това можем да кажем, че имаме време
да извършим тази нелека духовна и заедно с това умствена работа.