Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. >> Здравейте. Темата на днешната беседа е мирът на Христа и мирът на антихриста. В светлите дни около празника на Христовото Рождество, най-често повтаряме всяка година евангелския стих на ангелската песен. Слава във висините Богу и на земята мир между човеците благоволение. и добре правим.
Наистина какво по-хубаво от това да славим Бога във висините, да има мир на земята и между човеците благоволение. Но ето, че в Евангелието от Матея Христос казва на своите ученици в 10-та глава: "Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята. Не мир дойдох да донеса, а меч, защото дойдох да разлъча човек от баща му и дъщеря от майка ѝ и снаха от свекърва ѝ и така нататък. Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята. Не мир дойдох да донеса, а меч. Излиза, че Господ Иисус Христос
казва нещо, което сякаш противоречи на ангелската песен. Как да го разбираме това нещо? Не е кой знае колко сложно да разберем, че противоречие няма, но нека да прочетем а какво казва свети Йоан Златоуст, когато тълкува именно този стих от глава 10-та на Евангелието от Матея. Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята. Не мир дойдох да донеса, но меч. Ето какво казва свети Йоан Златоуст. Заради това, че мир се въдворява, особено тогава, когато заразеното от
болестта се отсича, когато враждебното се отделя. Само по такъв начин е възможно небето да се съедини със земята и по-нататък. Така било и при стълпотворението. Лошият мир е разрушен от доброто несъгласие и мирът е въдворен. И по-нататък. Единомислието не винаги бива нещо добро и разбойниците биват съгласни. И по-нататък. И тъй не се смущавайте от това, като че ли тези войни, че тази война възникнала неочаквано. Аз дойдох именно затова да предизвикам война. Такава е моята воля, казва Господ. И тъй
не се смущавайте от това, че на земята ще има войни и злодейства. Когато лошото бъде отсечено, тогава с доброто ще се съедини небето. Виждаме, че свети Йоан Златоуст, а чрез него, разбира се, говорят и мнозина други свети отци преди него, с него по съгласни мнозина след него. се прави една разлика между двата вида мир. Условно можем да ги наречем така, хоризонтален и вертикален. Хоризонталният мир е мирът, светският мир. Мирът между човеците,
между държавите не воюват помежду си. Вертикалният мир е мирът на човека с Бога, тоест съотношението, при което човекът признава Бога за меродавен за всичко. Признава Бог за своя център на миродавност по всички въпроси. Съгласява се с Бога, покорява му се, става негов раб. Това единение на човека с Бога е въпросният мир, защото в Евангелието от Йоана Господ казва на своите ученици: "Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз ви давам не тъй, както светът дава.
Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши. Тоест, той казва, "Моят мир ви давам, аз ви давам не тъй, както светът дава." Явно става дума за мир, който светът дава. Хоризонталния мир, който светът дава. Не, той казва, "Аз не ви давам този мир. Аз ви давам вертикалния мир. В хоризонталния свят вас ще ви гонят." И затова им казва"Да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши. Тоест вие няма да се плашите от това, че човеци ще воюват срещу вас, както впрочем воюват срещу Христа. Той ли не беше мир, но воюваха срещу него и то кои воюваха?
Много интересно. Кои воюват срещу него? Срещу него не воюва народът. Народът и в Галилея, и в Йерусалим го посреща с любов. с отворени обятия, следва го, разбира се, иска от него излечение и така нататък, но народът го приема и го възхвалява. Не го приемат първосвещениците, книжниците, фарисеите, богословския и богослужебния елит на избрания народ на Израиля. Тоест, а ръководителите, ръководителите, религиозните ръководители не го приемат
и то на избрания народ, тоест на тогавашните православни. Тогава на света е имало едно православно учение. Един народ, който е приел това учение за своя мярка за всички неща чрез Моисеевото законодателство. И този народ е бил Израиля. В този народ единственият на цялата земя, никъде другаде не се почита истинският Бог, освен в Израиля. Това са тогавашните православни. И измежду тези православни има водачи, богослужебните водачи, богословските водачи. Едните са първосвещениците,
другите са книжниците и едните и другите водят война срещу Христос, хоризонтална война тука и накрая побеждават в тази война. Убиват го, осъждат го и го убиват. Така че няма мир между тях и него, между първосвещениците и книжниците и самия Господ Иисус Христос. Напротив, те той не воював не той воюва със сатаната, разбира се, той не воюва срещу човеци, но те воюват с него и те воюват и с неговите последователи, апостолите. Затова той ги предупреждава, че моя мир ви давам, аз ви давам не тъй,
както светът дава, да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши. Тоест, когато настъпи войната на света срещу вас, да не се смущавате, да не се плашите, защото имате мир с мене. Той е истинският мир, вертикалния, а хоризонталният зависи от другите. Ако те искат да враждуват с вас, ако те искат да воюват срещу вас, вие не можете да ги разубедите, не можете да ги умиротворите. Не те не успяват. Апостолите всички те биват гонени. Почти всички биват убити.
Без нито един от тях, това е много важно, нито един от тях не е вдигнал оръжие, не е вдигнал бунт. срещу очевидни богоборци, езичници, но те не воюват с тях. Апостолите не воюват, нали, Свети Петър, Свети Павел не воюват с езичника Нерон, отвратителния император Нерон, когото ненавиждат мнозина от неговите поданици, също езичници, но те го виждат, че е зъл, че е а злотворен, но именно светите Петър и Павел, които биват убити от Нерон, не вдигат ръка срещу него. Те не водят война срещу него, но Нерон води война
срещу тях и ги убива, привидно ги побеждава. Та затова ние не бива да смятаме, че а мирът, за който говорят ангелите, е нещо еднакво с мира, за който говорят различни видове човеци. Различните видове човеци говорят за различен мир. И тук е много важно да имаме предвид, че мирът, хоризонталният мир, той, разбира се, никога не е съществувал. Той не се сбъдва никога. Винаги е имало войни между човеците и до ден днешен. И ще ги има до края на
времената. Но в края на времената може би по всичко личи, че ще има край на тези хоризонтални войни и ще настане хоризонтален мир. И този мир ще бъде мирът на антихриста. И този мир ще има мнозина поддръжници, мнозина миротворци. Миротворци, които ще се смятат за блажени съгласно блаженствата. Блажени миротворците и мнозина самоизмамници ще ни повтарят: "Ами блажени миротворците."
Говорим за хоризонталния мир, разбира се, през цялото време. Но този мир ще бъде постигнат. от антихриста. Това ще бъде мирът на антихриста. Не всеки мир е от антихриста, разбира се, но този окончателният мир преди неговото сваляне на маската. Значи антихристът, както казват, както учат светите отци, свети Ефрем Сирин, а и Кирил Александрийски и много други, той няма да дойде на власт с война, няма да дойде на власт с насилие. Той ще дойде на власт доброволно
за човеците. Човеците доброволно ще се поставят в негова власт. Това е най-голямото лукавство на антихриста, че ще дойде като проповедник на добродетели, на добри неща и най-вече на мира, на хоризонталния мир. Ще кажа всички стигна толкова войни, толкова жертви, а такива агресии. Не, ние трябва да сложим мир, да умиротворим. Той ще вземе Нобеловата награда за мир, дето се казва, с овации. Не говорим за Тръмп, който вероятно ще я вземе, ако изобщо я вземе, но той ще я вземе насред насмешки,
противоречия, оспорвания и така нататък, докато вероятно антихристът ще бъде приветстван от огромното мнозинство като миротворец, като най-сетне миротворец. Край на войните. Започва нова ера в историята на човечеството. Ера на благоденствие, на мир и благоденствие. Та тези Христови думи за а аз ви давам не тъй както светът дава имат наред с другото и есхатологичен характер. Ние по-нататък ще говорим за други библейски слова отнасящи се до
есхатологичния мир или по-точно казано пред есхатологичния мир в предпоследните времена. Вече в най-последните времена, когато антихристът свали маската, вече ще бъде ясно, че неговият мир е бил точно този, за който Христос е предупредил своите апостоли. Аз ви давам мир не тъй, както светът дава, защото светът, тоест князът на тоя свят, лукавия, иска мир със себе си. Той иска любов със себе си. Всички християнски добродетели,
вярата, надеждата, любовта, мира, всичко това има свой отровен двойник. Вярата в Христа има за отровен двойник вярата в антихриста. Любовта към Христа има за свой отровен двойник любовта към антихриста. Да, антихристът ще бъде обичан. Нещо повече, а в обратната посока любовта на Христос към нас ще има свой отровен двойник в любовта на антихриста към нас. Антихристът ще ни обича. Той ще обича всички човеци.
Това е, между другото, а най-страшното нещо, едно от най-страшните неща, но не най-страшното е да те мрази антихриста. Страшно е. Ние да не дава Господ да сме подложени на тази омраза. На тази омраза ще бъдат подложени Илия, Енох и другите праведници в най-последните времена. То ще бъде страховито. Омразата на антихриста е нещо страшно, когато той се възцари. Но още по-лошото, най-лошото е любовта на антихриста, защото тази любов тя е като обичта на антихриста е както обичта на
вълка към агнето. Той неслучайно ще бъде вълк в овча кожа, защото а вълкът обича агнето. Вълкът няма съмнение, но той го обича по друг начин, а не както неговата майка овцата. Овцата също обича своето агне. Но имаме два коренно противоположни вида обич. Едната е обич даване. Овцата дава на агнето от млякото си, а другата е обич, тотално вземане. Вълкът иска да вземе не всичко от агнето, иска да вземе самото агне, да го погълне
изцяло. Та тази всепоглъщаща обич на антихриста към човека и към човечеството е нещо страховито. И Господ затова предупреждава своите ученици, а чрез тях и всички нас, да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши, защото той ни дава своя мир, неговия мир. Когато ние Той не ни казва вие ще имате мир тука на земята, хоризонталния мир не ни го обещава и нито един от апостолите не е живял в такъв мир. От първия ден до последния. дори свети Йоан Богослов, който умира в дълбока старост и той цял живот е бил
подложен на гонение и то много тежки гонения, изтезания и така нататък, но така или иначе доживява до дълбока старост. Той е изповедник на вярата, докато другите са си мъченици. Та те са били предупредени и са очаквали това и не са се плашили поне от момента, в който те в началото се плашат. Когато Христос бива заловен, осъден и разпнат, те се уплашват. Те
не слушат неговите думи да не се смущава сърцето, нито да се плаши. Точно обратното. Смущават се и се плашат. И Петър трикратно се отрича от Христа. Дотолкова е уплашен и то се уплашва от някаква женица, която му казва:"Абе, ти си бил от онези, нали? Това не е инквизицията да го хванат, да му покажат инструментите за изтезание. Това е някаква приказка там до огъня, нали? Някой казал нещо и той вече бърза." Не познавам човека. Толкова силна е била тази уплаха. А Господ съвсем наскоро го е предупредил да не се плашите, но те се плашат. След
Петдесетница вече, когато Светият Дух укрепва вярата им, разбира се, след възкресението преди това, когато те виждат, че се сбъдват неговите думи за неговата смърт и за неговото възкресение, това, разбира се, е тотален прелом в тяхното мислене, в техния светоглед, защото когато те се уплашват, те от какво се уплашват? Че техният прекрасен и велик учител, съвършеният учител бива съден, бива осъден, бива убит, умира, бива погребан.
Това е един вид най-лошото, което може да му се случи. Уплашват се страхотно. Но пък когато той възкръсва и те го виждат и обядват с него, говорят си, пипат го в слагат пръст в раните му, естествено, че в тях започва едно преображение вътрешно. Те се окуражават. Значи казват истина е това, което ни каза, а не просто красиви думи, които може да не ни спасят от нищо. Но виждаме, че той се спаси от смъртта. Той победи смъртта възкръсвайки. Значи и ние можем да победим смъртта, дори и ако ни
убият по най-жалък и позорен начин, както него го убиха. Та това преживяване естествено, че ги е направило много смели, много неустрашими и вече на Петдесетница, когато и Светият Дух слиза върху тях, допълнително те почват да разбират и смисъла на Христовия живот, и смисъла на думите, които им е казал, и разбира се смисълът на собствения си живот. Те изведнъж стават духоносни, носят Светия Дух в себе си. Не безпогрешни човеци, разбира се, някои от тях правят грешки, но
смисълът на техния живот вече е ясен за самите тях. И когато идва времето да отстояват до смърт Христовия мир, тоест а единодушието с Христа, тогава те отиват на смърт с радост, че това ще бъде придобивка за тях. Те ще се съединят във вечността с Христос Спасителя. А тука на земята, разбира се, привидно и временно ще триумфира антихриста, ще триумфира врага на Христа. Не оня антихрист с главна буква, който ще дойде в последните времена, а временните антихристи,
борците срещу Христа и срещу апостолите и срещу християнството, срещу православието. Такива, разбира се, винаги е имало от 2000 години. И а апостолите в хоризонтален план стават жертва на тези претечи на антихриста от последните времена. Нека да чуем едно песнопение, след което ще продължим. Слава Отцу и Сину и Святому Духу. и ныне и присно и во веки веков. Амин. Слава отцу
и сину и святому духу. И ныне и присно и во веки веков. амин. Слава Отцу и Сину и Святому Духу. И присно и во веки веков. амин. Нека да прочетем още един библейски откъс от книгата на пророк Даниил в осма глава. Той има едно видение. И а
ето какъв е самият текст, как Бог чрез пророка говори. А към края на царството им, кога отстъпниците изпълнят мярката на своите беззакония, ще се издигне един цар безсрамен и изкусен в коварство. Неговата мощ ще укрепне, макар и не с неговата сила. Той ще върши чудни опустошения и ще успява, ще действа и ще погубва юнаците и народа на светиите. При неговия ум и коварство и коварството ще има успех в ръката му. Със сърцето си ще се възгордее и в сред мир ще погуби мнозина. Той ще възстане против
владетеля на владетелите, но ще бъде съкрушен не с ръка. Това е пророчество за последните времена, когато отстъпниците изпълнят мярката на своите беззакония. Значи става дума за последните времена. Ще се издигне един цар безсрамен и изкусен в коварство. Неговата мощ ще укрепне, макар и не с неговата сила. Мощта на антихриста ще се укрепи със силата на лукавия, а не със силата на самия антихрист. Антихристът няма да бъде въплътеният Сатана, но чрез силата на лукавия, тоест
чрез силата на греха. Лукавия чрез греха придобива огромна сила в човечеството. И чрез тази сила антихристът ще неговата мощ ще се укрепява. При неговия ум и коварството ще има успех в ръката му. Със сърцето си ще се възгордее и сред мир ще погуби мнозина. Ето отново тука стигаме до думичката мир. Сега тази дума мир в синодалния превод е интересна с това, че привидно не е съвсем точен превод на гръцкия а текст от превода на 70-те и не е точен
превод на еврейския така наречения масоретски текст. А в еврейската книга на пророк Даниил, а гръцката дума е евтиния, която означава не точно мир, а по-скоро спокойствие, благоденствие, просперитет. Може би просперитет, изобилие, нещо такова. Сега, а в библейския еврейски а думичката е шалва, бе шалва, а е изразът в спокойствие, в сигурност, в благоденствие, нали. Така че, а гръцкият превод е
доста верен спрямо еврейския оригинал, докато българският превод а не е казано сред просперитет или благоденствие или спокойствие, а е казано мир. Въпросът е, че този превод, който нюансово се различава от гръцкия и от еврейския, всъщност никак не е а неоснователен, защото той ни препраща именно към това, което Христос ни казва, нали? Моя мир ви давам, а не а мира, нали, на света, не както светът дава. А не този привиден мир. Моя мир ви давам, аз ви давам не тъй, както светът дава. Ако беше думичката просперитет, да
кажем, или благоденствие, ние по-трудно ще направим а връзката с Христовите думи, докато тука чрез тази думичка мир ние веднага правим тази връзка, че има два вида мир. Мирът на Христа и мира на антихриста. И именно, понеже тука този пасаж е есхатологичен, става дума за последните времена, за времената на антихриста, за времената на властта на антихриста, то точно тогава тази думичка мир е камбанката. Та е римата, която ни свързва с Христовите думи. И преводачите на български са наблегнали на м тази връзка. Ако беше
думата просперитет или благоденствие или нещо подобно, а спокойствие, нямаше да направим тази връзка или щеше да бъде по-косвена. И по същия начин тази връзка се усеща в първото послание на светия апостол Павел до Солуняни в глава пета, който казва така на солунските християни. А за времената и годините, братя, няма нужда да ви се пише, защото сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй като крадец нощем, защото кога рекат мир и безопасност, тогава
внезапно ще ги постигне гибел. Ето тука отново имаме тези понятия мир и безопасност. пак в същия контекст и то много важно в контекст есхатологичен, защото за времената и годините, нали, а денят Господен става дума, разбира се, за последните времена. Денят Господен това е страшният съд, денят, в който Христос прави второто си пришествие. А преди това, нали, явно кога рекат мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел. Този мир и тази безопасност, туй, което преди това беше евтиния,
нали, спокойствие, благоденствие, изобилие, просперитет, е същото това, което свети Павел каза, нарича мир и безопасност. Това ще бъдат времената на антихриста, началните времена на антихриста, след което, когато той свали маската, разбира се, ще стане страшно, но ще стане страшно само за светиите. за тези, които са в мир с Христа. А тези, които са в мир с антихриста, може би дори няма да разберат повечето от тях какво точно става. Те ще кажат: "Ми тези, които ги гонят, ми те са злодеи, бе. Те са някакви терористи. Те са
врагове на на мира. Те са войнолюбци, те са агресори, те са талибани. А със сигурност ще има такива клевети и хули срещу тези, които са в мир с Христа, но огромното мнозинство ще бъде в мир с антихриста и де факто ще съдейства за неговата власт и за неговата война, която води с Бога, защото антихристът и неговия покровител а Лукавия от първия ден на падението на сатаната от първия ден до ден днешен са в
непрестанна война срещу Христа. Те не са в мир. Във вертикалата войната не е прекъснала и няма да прекъсне. Това е непрестанна война, защото естествено Лукавия не може да измами Бога. Няма как да се Той може да измами почти всички човеци, но не всички, разбира се, но почти всички може да измами. Огромното мнозинство може да измами за известно време, за последните времена, но Бога не може да измами. И затова той води война с него. И разбира се, Бог също воюва срещу сатаната, не срещу плът и
кръв, не срещу човеци. Бог не воюва срещу човеци, той воюва срещу сатаната. Но тази война, която се води в сърцата на човеците, ние трябва да я приемаме, че а един вид състезание между Бога и лукавия на на бойното поле. Не, а бойното поле е сърцето на човека, както казва Достоевски. А не е бойното поле на Вселената. На бойното поле на Вселената
тази война ще приключи за един миг, защото Бог е несравнимо по-могъщ от Лукавия. Той ще го убие. Но ние го наричаме това последните времена, защото ние живеем във времето. Бог, който е извън времето, ще го убие извън времето. в мига схватката. Схватката ще продължи един миг за Бога, а за нас, разбира се, тя се разгръща във времето в хилядолетия, но това е в човешки план много време. За Бога това не е А тоест схватката
протича във времето в нашите сърца, в а сърцето на всеки човек. И Бог се бори за нас, но ни дава свобода. дава ни свобода ние сами да победим греха с Божията помощ, с помощта на светците и на ангелите и така нататък, нашите ангели, хранители и прочие, но ние имаме свободата и да се отречем от Бога, да се отречем от ангелите, да се отречем от светостта, както и става. Адам го прави, Ева го прави и мнозина го правим и до ден днешен в греха. Всеки път, когато избираме греха пред добродетелта, ние естествено, че
избираме лукавия пред Бога. И тази постоянна битка, която всеки човек води, тя разбира се никога няма да престане. Ние никога няма да сме в мир с лукавия. Не дай си Боже, ако сме в мир с лукавия, разбира се, Господ да не го допуска, тъй като имаме винаги съвест. Тя малко или много от време на време се събужда, ако не е будна през цялото време, от време на време се събужда и има някакви угризения. Така че битката клокочи някъде, дори под повърхността. А за повечето от нас тя си е самоочевидна. Ние виждаме тази битка в сърцето ни и
знаем, че ние сме в непрестанна война. Мир няма нито една секунда. И сега как това се отнася към нашето съвремие? Говорим за църквата, не говорим за отделния човек. За отделния човек е ясно. Там всичко е казано. Там нищо ново под слънцето. Всичко е кристално, ясно казано от самия Господ Иисус Христос и от апостолите. Разбира се, след това е разтълкувано от светите отци в дълбочина, като за човеци да се интерпретира това, което Господ ни е казал. Неговата дълбочина Божията е безкрайна, но ние не можем да отидем до пълната дълбочина,
защото до време до донякъде разбираме, знаем. Като отидем в царството Божие, ще знаем как са нещата в действителност. Тука донякъде познаваме нещата, но това донякъде има свои дълбочини. По-плитко, по-дълбоко, най-дълбоко. И светите отци, които живеят Христа, живеят богообщението, те стигат по-дълбоко от нас и там ни свидетелстват. А какво трябва да правим? Как да тълкуваме Христовите слова по-дълбоко, отколкото ние ги тълкуваме? По-повърхностни сме ние. Те са по-дълбоки, а Христос е още по-дълбок.
Най-дълбоките истини са недостъпни и за светците дори. Самият Павел го казва. Ние казва донякъде знаем. А той е бил грабнат на третото небе. Та донякъде знаем. по-дълбоко го знаят светците, на нас ни е по-плитко, но в крайна сметка ние сме предупредени и нещата са ясни за личната наша битка и който поиска да го знае как да я води, има постоянно към кого да се обърне и в светите отци, и в живи старци и така нататък. Не точно така стои въпросът в общоцърковните дела. Общоцърковните дела, да ги наречем
църковната политика са специфични. Те се подчиняват на Божиите принципи, на Божиите закони, на Божиите заповеди. Но заедно с това имат своя времева специфика. И затова ние, ако искаме да видим а в църковно отношение, в взаимоотношенията вътре в църквата, има ли опасности, има ли капани, има ли пропасти, в които може да хлътне една поместна църква? Ще видим, че през всички векове
много високопоставени духо духовници, епископи, архиепископи, патриарси, папи, като казвам патриарси, всички патриарси, и александрийски, и антиохийски, и Цариградски, и йерусалимски, навсякъде е имало и отстъпници в църковните дела. Ние в личните дела не знаем кой какъв е, как е починал, как се е изповядал, как се е покаял, не знаем. Бог знае. Но в техните хоризонтални църковни дела на всички тези престоли,
а изключително авторитетни, където са сияли какви ли не светци, е имало и отстъпници и то не един и не двама, а десетки. Особено на Цариградския престол. Много пъти сме говорили поради какви причини, но все едно имало ги е. Те ли не са знаели Евангелието? Те ли не са знаели Стария завет? Те ли не са знаели светоотеческите писания? Разбира се, че са ги знаели и не по-зле от нас, а може би и по-добре от нас. най-малко в тяхната така в хоризонталната в хоризонталния смисъл, в хоризонталното измерение.
Цитирали са ги, а научавали са ги на изуст. Ние сме по-малко запознати и въпреки това десетки патриарси са вземали погрешни решения и стотици епископи са вземали погрешни църковни решения, поради което имаме ереси, поради което имаме разколи. Някои от тях продължават десетилетия, столетия. И затова ние, за да се ориентираме а понастоящем в
църковната ситуация, трябва да направим паралели с историята на църквата, с църковната история, къде, как Ситуацията, в която ние сега се намираме, е имала подобни измерения и как при тези измерения са се отнасяли светците към тая ситуация, как самата църква се е
отнасяла. Това ще ни ориентира, разбира се, и за сегашната ситуация, защото ние малко го забравяме това нещо, че времената, в които ние живеем, не са а както в пети век, 10 век, 15 век, 16- 17- и 18-ти. Много белези свидетелстват, че ние живеем в предпоследни времена. Тоест за нас започват да важат тези есхатологични предсказания, пророчества,
които са били изказани и от Господ Иисус Христос, и от свети Павел преди това, разбира се, от пророците в книгата Апокалипсис и така нататък. Всички тези къде образи, къде предобрази, къде видение, къде в прав текст изказвания, те са важали принципно през цялото време, но конкретно придобиват актуалност в предпоследните и последните времена. И ние, ако се огледаме в нашата съвременна църковна действителност, ще видим, че наистина белезите на предпоследните времена са
все повече видими и следователно ние трябва да очакваме с нас да се случат тези събития, за които Господ ни е предупредил, за които Светият Дух чрез пророците ще ни е предупредил и за които имаме и така примери в историята на църквата. Нека да чуем едно песнопение, след което ще видим какви са тези примери от историята на църквата. Господи помилуй. Господи помилуй. Господи
помилуй Помилуй. Помилуй. И така, нека да видим няколко показателни примера от църковната история. Първият е по времето на свети Атанасий Велики и времето на император Констанций. Арианството поначало е класическата ерес, нещо като образцовата ерес. И понеже то много дълго време бушува, вилнее в църквата и почти се възцарява в един момент, поради тази причина е много а нагледно кое как се случва и как ние да се
ориентираме спрямо аналогична ситуация. А именно имаме император Констанций II, който от един момент нататък става единовластник върху цялата империя. Тоест, той е светският хегемон, той е владетелят, тоест той е властта. И той вижда, че в църквата има разделение ариани срещу православни. Те, разбира се, арианите не са се признавали за неправославни. Те са смятали, че един вид православните са еретици
и Констанци решава да обедини църквата. Това е първото стремеж да се преодолеят разколите в църквата и да се обедини тази църква. При това искрен стремеж. Констанций II е бил християнин, кръстен, отраснал с християнството под егидата на баща си, разбира се, и много е искал да обедини църквата, да направи едно велико добро за църквата и за човечеството, да обедини църквата, която се раздира. А Христос какво ни е казал? Да бъдем едно.
Ами дай да изпълним тази Христова заповед. Любовта да победи раздора. А да бъдем едно, както Христос и Бог Отец са едно. Това е заповед в първосвещеническата молитва на Христос. Една прекрасна цел да се обедини църквата. Как? Ами понеже и двете страни не се отказват от своите учения, трябва да се намери компромис. Чрез компромис. Това е пътят, по който тръгва Констанций II. И мнозина епископи, разбира се, под силния натиск на Констанций се съгласяват и фактически партията на
компромиса, така нареченото полуарианство, това е много интересно, че крайни ариани вече няма, а се появява компромисната фигура на полуарианите. Та тези полуариани са хора на мира. Те искат мир в църквата, искат любов, братска любов между епископите, между патриарсите. Да се спре с това пагубно деление. Ми дай да се споразумеем. И лека-полека под мощния натиск на Хегемона Констанций II, еретика Констанций II, полуарианинът.
Повечето епископи скланят глава и се съгласяват с прекрасната идея за единство. Встрани остава някакъв Атанасий александрийски, бивш александрийски, смъкнат от престола, позорно избягал. И след като е избягал, значи е съвсем жалък човек. И този Атанасий всъщност очевидно е един фанатик, един човек, който не не разбира любовта, не разбира мира. Той не си поставя за цел мира. Той е някакъв
егоцентрик, мегаломан. и изобщо лош човек. И под егидата на император Констанций лека-полека мирът в църквата се установява, братолюбието побеждава и такива като Констанций и други подобни, малцината, които са останали на твърди православни позиции, са маргинализирани. Та ето това е точно аналогия с нашето време. В нашето време ние имаме една така наречена разделена църква. Сега какво означава така наречена разделена
църква, както и тогава означава, че мнозина са се съблазнили с неправославни учения, че чак в Констанциево време мнозинството, огромното мнозинство от епископата се прекланят на едно неправославно учение. Нещо повече, това неправославно учение в последствие е заклеймено от всички следващи събори. Няма нито един събор или отделен а епископ, патриарх, който да казва не, не, те бяха прави полуарианите. Не беше прав Атанасий,
горделивия Атанасий, който заради своята правота искаше да жертва цялата църква, не беше прав. Ако бяха се обединили под един такъв символ на вярата компромисен, ми щяхме да имаме една обединена църква. Колко добре щеше да бъде това? Никой не го казва. Всички казват и до ден днешен Атанасий е велик. Той беше 13-ти апостол. Той беше стълбът на православието. Той чрез Божията сила спаси църквата от арианската мерзост. Всички в момента хвалим Атанасий и го облажаваме като фар, като пътеводна звезда, образец за църквата. А
по негово време, по време на гоненията при Констанций, когато прости всички вече станаха полуариани, той беше най-оплювания, най-гонения. Та прехвърляйки това върху нашето съвремие, ние трябва да знаем, че и там имаше идея за мир и любов. И там имаше желание у Хегемона. Разбира се, Констанций II ние не трябва да го извеждаме извън въздействията на лукавия. Той, разбира се, че в крайна сметка изпълнява
волята на лукавия чрез своите минуси, чрез своите капани, чрез своето надценяване и така нататък. Това е много интересно да го проучим като човек, като личност. Този много интересен А ние имаме много интересни свидетелства за него, но за тях друг път ще говорим. Да разберем психологията на този мини антихрист. който иска мир и благоденствие за цялата църква под егидата на Лукавия. Какви са неговите психологически движещи мотиви? Защото имаме тук-там свидетелства за
личностно неговото отношение, отделно за начина, по който той действа в писанията на писанията на свети Атанасий Велики. Оттам можем да извлечем портрета на Констанций II и разбира се и от някои историци много интересни. А сведения имаме за личността, за психологията на Констанций II. Но кое е важното? Кое е общото с нашето време? Че отново се говори за мир и любов. Отново се говори за единство на църквата чрез компромис, както беше тогава при Констанций. Следващият пример е
Свети Максим Изповедник. който а по времето на император Ираклий се оказва в същата ситуация. При това той дори не е и патриарх, не е епископ. Та император Иракли след голямото разделение между православни и монофизити, по същия начин той решава да въведе едно полумонофизичество, така нареченото монотеличество компромисно. Той решава да постигне мир и любов в църквата чрез компромис. И този компромис се явява именно монотелитството.
полумонофизистството, както беше преди това полуарианството. И до голяма степен той успява, защото чрез неговия авторитет, чрез неговата власт и Цариградския патриарх Сергий и Александрийския патриарх Кир и Антиохийския патриарх, пък дори римския папа Онорий се съгласяват с този компромис. къде изрично и активно, както Сергий Константинополски, нали, Великата Цариградска катедра, новия Рим с целия авторитет, нали, това е катедрата на Йоан Златоуст, на Григорий Богослов
и така нататък. Великата Константинополска катедра начело със Сергий I. Та той е най-така убеденият монотелит. Римският папа Хонорий не толкова е бил убеден, но по-скоро от така безхарактерност, може би от малодушие приема тази работа. Антиохийците също така от липса на храброст, от липса на характер приемат. А единствено йерусалимският патриарх Софроний е категоричен противник на този компромис. Но ситуацията е пак същата. Хегемона иска мир.
Водещи църковници, почти всички, както беше при Констанций II, казват: "Стига, нали, разделение, дай се обединим, защото те, ако се обединят с монотелиството, де факто и монофизиството ще намери мост. Тоест ще се обединят отново и арменците, и сирийците яковити, и коптите и така нататък. Всичко това ще се убеди, ще бъдем пак една църква, както Христос е казал. Да бъдете едно. Прекрасно. И идва някой си Максим философ някакъв, много учен, голям полемист във всички спорове,
убеждава своите противници в тяхната неправота. Но кой е той? С какво право той разваля хубавия мир в църквата? Какъв е тоя талибан? Какъв е този враг на мира, враг на единството? Той е разколник. Той е а радетел на разкола, идеолог на разкола, лош човек. Разбира се, както Атанасий са го гонили на смърт, така и Максим го гонят на смърт. Дефакто те го почти убиват. Той нали знаем как умира, отрязват му ръката, езика и така нататък. Много жестоки а наказания.
Та пак сме в тази ситуация на стремеж към обединение на принципа на компромиса без покаяние на отклонилите се чрез компромис и отново единици успяват да се противопоставят на от една страна властта на императора, от друга страна проповедта за единство и любов. Мир. Мир искаме ние, казват всички отстъпници, монотелити. Мир искаме. И ето, че на шестия вселенски събор монотелиството е отхвърлено, анатемосано и разбира се и папа Хонорий и другите, нали, са осъдени посмъртно. повечето от
тях. Така че църквата от тогава, това е седми век досега, а ги осъжда и няма да престане да ги осъжда. По подобен начин няма да влизаме в подробности. Ситуацията се повтаря в 15 век, когато имаме флорентинската уния. И отново десетки епископи подписват унията. Цариградският патриарх казват, аз лично се съмнявам, може да е било
така, може да не е било така, малко съмнителни са обстоятелствата, при които той подписва и след това умира. Кой ще докаже, че подписът му не е фалшифициран и да са го убили? Не знаем. Но приемаме, че традиционно се смята, че той, а той наистина е бил за унията, но вероятно е поставил някакви условия, които са били неприемливи за папата и затова може би са го натиснали да подпише или може би са го подписали Ужким. Това не знаем, но така или иначе всички всички единодушно са за мир, любов и единение. Единствено свети Марк Ефески е категорично против.
Единствен очевидно враг на любовта, очевидно враг на мира. Той е против мира. А Христос искаше мир да имаме помежду си. Но ето той е досаден Марк Ефески. Може би, ако беше той подписал, ами щеше да има мир, щеше да има прегръдки между православието и римокатолицизма. Кое е интересното? Че всички тези отхвърлени маргинални Атанасии, Максим, а Марк сега са светци
и цялата църква ги възхвалява в календара и и честваме. Пеем техните тропари, смятаме ги за стълбове на православието, но правим обратното. В днешно време имаме абсолютно същата ситуация. Отново стремеж към любов, мир и единство. Отново да бъдете едно, както ние с Отца. Този лайтмотив се повтаря за енти път. Отново пътят е компромис, не покаяние, а компромис, защото как иначе може да съчетаеш двете неща? Или едното трябва да се откаже от отклонението си и да, тоест да се покае
и по тоя начин естествено да се съедини с другото или да се потърси нещо средно, полу както се казва, полуарианство, полумонофизиство, нали, някаква такава формула на компромиса. В единия случай, когато имаш покаяние, тогава то е естествено умиротворение на църквата. Но когато имаш компромис, както беше по времето на Констанций, по времето на Иракли, по времето на флорентинската уния, тогава този мир в кавички е мирът на лукавия. Той е противен на Христовия мир. Христо,
защото ние човеците чрез компромиса с лъжата правим компромис със сатаната и той е бащата на лъжата. И при този компромис ние му предаваме крепостта на православието. Това е троянският кон на компромиса, който влиза в крепостта на православието. един прекрасен дар знаем, той е прочут цитат Тимео Данаос е донаферентес, нали? Боя се от данайците, дори когато дават дарове. Та този велик дар на данайците към троянците, троянския кон, всъщност е това, което ще превземе крепостта. И
вкарването на този троянски кон на компромиса, на м лъжливия мир, на лъжливата любов, това нещо е темата на нашето съвремие в църковно отношение, повтаряща се до очевидност. Тука нямаме някакви някакви много сложни и непонятни. Например по времето на свети Атанасий. Това е било нещо ново. За пръв път се появява опит за мир чрез компромис, тоест чрез богоотстъпничество. Било е по-трудно. Не е имало прецедент. Сега имаме такива ярки прецеденти. Атанасий ли не е велик.
Максим изповедник не е велик. А Марк Ефески ли не е велик и все признат? Някой да го е отрекъл, някой да е казал, че той е неправилно? Не. Та при тази признатост как ние в момента правим обратното на Атанасий, на Марк и на а Максим и на много други, разбира се, патриарх Софроний Иерусалимски и прочие, папа Мартин римски, който става също жертва на гонение от императора в името на православието. Та при такива ярки примери ние сега да падаме в същия капан, да търсим компромиса
по принципни въпроси с отклонилите се в ерес и в разкол. Та тази политика винаги е била богопротивна. Това го доказват светците, които са били против тази политика, които са на практика не воювали а с сила физическа, но със словото си всички те са воювали срещу тази лъжа, срещу тази полуистина. То това е интересното, че тя не е чиста лъжа, както е било арианството, а е полуистина, както е било полуарианството, както е монотелитството, униатството и така нататък. И сега в лицето на икуменизма
ние имаме точно такъв образцов кристално по учебник пример на полуистина, на а компромис, на компромис с неистината. Така че този мир е мирът на антихриста, мирът на компромиса с истината, тоест с лъжата. компромис в името на Бога, в името на любовта, мира и така нататък. И ние трябва да сме много внимателни в нашите предпоследни времена, защото тези исторически примери, които може би в примерно 18 век не са били на дневен ред, а може би са били, разбира се, някъде конкретно са били, но тука да кажем не.
Може би в 19- век не са били на дневен ред, но в 20 век стават на дневен ред със създаването на икуменизма, с защото ние, когато по време на патриарх Йеремия II имаме мост между протестантите и православните опит за диалог, той се провежда този диалог и патриарх Йеремия много правилно го провежда. Любезно, миролюбиво. Той обяснява на протестантите точно къде са разминаванията им и те също така любезно, интелигентно казват: "Не сме съгласни." И той казва: "Ами щом не
съгласни, ние не можем иначе." Така че прекратяват по-нататъшните безсмислени размени на послания. Та имало е такива опити за някакво сближение, но на безпринципна основа, нали? И той не се е съгласил. Та така или иначе в някои векове тази тема не е била актуална. Е, в наше време тази тема е може би най-важната в църковен смисъл, не в личен план. Личната борба срещу греха, тя си е вечна. Но църковната борба срещу полуистината от време на време става особено актуална и нашето време е точно такова. Ние
трябва да я разпознаваме и да вървим по пътя на светците, по пътя на Христовия мир, който е мир с Бога, мир с истината, а не по пътя на компромиса с неистината, който всъщност е вражда с Бога. >> Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров.