СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зора Здравейте! Темата на днешната беседа е Християнството и комунистите Имам предвид не комунистите въобще, а комунистите в България и не в някакъв, кой знае какъв, исторически голям период, а след 10 ноември 1989 година. Може би още на първата коледа след преврата на 10 ноември се появиха комунистически партийни величия в храмовете.
И можем да кажем, че всенародно те бяха Охулени, окарикатурени, един вид лицемери, фарисеи, политикани, до вчера хулехте църквата, а днеска първи се наредихте в храма. Един вид Разбойниците в храма Това отношение е антихристиянско. То е дълбоко самоизмамно, т.е. самоубийствено. То отрови нашата църковна действителност след 1989 година. И до ден днешен. Подобни чувства
доведоха до пагубния токсичен разкол. Съсипаха въцърковяването на българския народ, който имаше стремеж към църквата по това време, но тръгна в посоката, постлана с благи намерения към Ада, посоката на Христофор Събев, Разколния Синод и т.н. Това изтощи ентусиазма. Можем да кажем, че пресече ентусиазма и в десетина години разкол и
взаимно омерзително охулване и боричкане доведаха до отлив на българския народ от църквата, който и без това никак не беше нито вярващ, нито църковен, нито изобщо разбираше за какво става дума. И аз, разбира се, бях
част от тези, които нищо не разбирахме относно църковния живот. Християни само по кръщелно свидетелство, а всъщност нищо неразбиращи за какво е църквата, какво представлява, какво означава християнин, какво означава да влезеш в храма. българския народ е един от най-безбожните. Слава Богу, че поне е православен
безбожник, но е безбожник в своето огромно мнозинство. и това много-много преди 1944 година, още от средата на 19 век. Сто години преди 1944 година започва секуларизацията на църковността в България. не дори на светския живот, а на
църковния живот. Той започва да се секуларизира, разбира се, под знамето на национализма. На фона на това тотално разцърковяване на българския народ и обезверяване, ако някой направи
една крачка към църквата, пък била тя и несигурна, била тя и до някъде лицемерна, била тя и до някъде политиканска, била тя и тактическа, била тя и всякаква. Но
този човечец е направил една крачка към храма, една крачка към Христа. Кои сме ние да го отхвърляме? Кои сме ние дълбоко вярващите? Нито един дълбоко вярващ
и дълбоко мислещ човек не би осъдил бившия комунист, който влезе в храма. Напротив, би го посрестнал с отворени обятия. Би му казал от кога те чаках, брате.
Благословен бъди, защото ти не знаеш какво правиш. Както преди това си гонил Христа и не си знаел какво правиш, така и сега не знаеш какво правиш, какво велико нещо правиш, когато влизаш
в храма. най-големия проповедник на християнството на всички времена и народи добре знаем е св. апостол Павел, който е бил убеден и яростен гонител на християнството
преди да тръгне по пътя към Дамаск и да ослепее и после да прогледне. Господ не случайно е призвал именно гонителя. Можеше да призове някой, който не е гонил християните,
не отраден. Не. Яростния и дълбоко убедения Савел, гонител на християнството е призван да стане най-вдъхновение, най-убедение разпространител и проповедник на християнството
в цялата история. Ето какво казва самия святия апостол Павел в първото послание до Тимотея. Първата глава. Благодаря на Христа и Иисус, нашия Господ, който ми даде сила, за дето ме призна
заверен, като отреди на служба мене, който по-рано бях холител, гонител и оскърбител, но бидох помилуван, защото, без да зная,
върших това в неверие. А с вяра и любов в Христа и Иисус се приумножи благодатта на нашия господ. Мене, който по-рано бях
холител, гонител и оскърбител, но бидох помилуван, защото, без да знае, върших това в неверие. Има ли някой, който да
бъде дълбоко убеден антихристиянин, дълбоко убеден атеист. Няма такъв човек и не може да има, защото атеизма е плитко учение. Атеизма
няма духовна тълбочина. Други лъже учения имат духовна тълбочина. Лъже учението на комунизма няма тълбочина
и не може да има, понеже е секуларно. декларирано светско, декларирано безбожно. Той заявява, че материята е първоосновата на всичко
и че духовните понятия, доколкото изобщо съществуват, са някаква надстройка. Така че няма дълбок атеист, няма дълбок
комунист в неговия атеистичен светоглед. и бидейки плитко мислещи, те наистина не знаят какво правят. Без да зная върших това в неверие,
казва си апостол Павел и признава, че е бил холител, гонител и оскърбител. така че ние, когато се опълчваме срещу мнимото
лицемерие на бившите комунисти или и настоящите комунисти, които влизат в храма, ние всъщност сме своего рода плитки безбожници,
които само си мислим, че сме някакви християни, а всъщност не сме. Не сме истински християни. нито един критик на това
влизане в храма на довчерашните холители и гонители не е истински християни. Това е дълбочина. Защо? Защото какво означава комунисти?
Какво означава комунизъм? И първо трябва да си отговорим на този въпрос. Не можем да отговорим на този въпрос. нямаме
сериозно изследване, което да отговори във света. Няма. Ни на запад, ни на изток. Имаме хиляди книги на тази тема, десетки хиляди, които
претакат, превъртат едни и същи повърхностни клишета. Във същност що е комунизъм? Ние не знаем. и виждаме как с времето
ние знаехме какво е комунизъм. В 1995-та година или в 90-та година. Много добре знаехме какво е комунизъм. Обаче вече не сме в 90-та
и не сме в 95-та. Вече не знаем. тогава сме работили с набор от повърхностни клишета. Този набор вече ни
не задоволява. Ние не искаме да се облъчваме с тази глупост, която са клишетата за
комунизма. Нещата са много по-сложни и искат време и искат усилие. Искат работа. По-настоящо никой не се занимава с тая
работа. Имаме разбира се жалки опити да се реабилитира комунизма. Те няма да доведат до нищо задълбочено. Имаме едно
успокоение о некомунистическото мислене, което един вид се е свършило работата, като е заклеймило комунизма, като едно погрешно учение, една утопия,
която разбира се е и много тоталитарна в своята историческа реалност. И до там е спряло мисленето и то вече се смята за азбушна истина
и никой не продължава да мисли оттам нататък. ни ни остава време. Имаме други по-важни занимания сякаш. Това е
голяма грешка, защото тези глупави повърхностни клишета, с които ние заместаме сериозното мислене. Те ни убиват. Всяко
повърхностно и невярно съждение, по който идея въпрос, не отслабва. То е от лукавия. То е пропукване на изувираната стена. Малка пукнатинка,
но още две, три, пет такива малки пукнатинки може да се появи голямата, след която всичко да рухне. Затова ние трябва да заявим най-важното. Ние знаем,
че не знаем. Да заявим своето незнание. Не знаем какво е комунизм. Боравим с клишета. От една страна, можем да кажем, че комунизма не е съществувал никъде. И никога.
нито за секунда. Никъде в света нямаме комунизм, ако приемем, че това е безкласово общество, без пари, в което всички получават според потребностите си, дават според талантите си и така нататък. Това нещо
не е съществувало. Така, че можем да го определим като някаква утопия. Някакъв проект. но дори този проект и той не съществувал като такъв. Къде е този проект? Ние на времето ние хората
от по-старото поколение сме се явявали на изпити по научен комунизм. Еми, тези учебници те са много интересни сега човек да ги прочете, защото първо се показва
тяхната ненаучност и второ се вижда, че те и тогава са били неубедени в собствената си правота. Ние нямаме произведение на който е да е от класиците Маркс,
Енгелс, Ленин, Сталин, Троцки, което произведение да обяснява що е то комунизм. Какво представлява учението за комунизм? Затова, ако кажем, че това е някаква идеология,
не. Това е няколко различни идеологии, ниту една, от които не е цялостна. Като почнем от марксизма, ленинизма, троцкизма, сталинизма,
маоизма, хрущовизма или живковизма, които никога не са били идеология. Хрущов не е идеолог, Тодор Живков също. Но това, което реализираха и това, което ние
де-факто сме живели в периода след десталинизацията, условно казано след 1956-та година, когато става големия прелом в Съветския съюз, 20-я конгрес на Комунистическата партия и съответно в България Априлският пленум,
от този момент нататък, което е лъвския пай на българския комунизъм от 1956-та до 1989-та, т.е наречения Априлски период, този период в никакъв случай не беше Сталинистски, в никакъв случай не беше Труцкистски,
в никакъв случай не беше Ленинистски, каквото е означава това, или пък Марксистски. Маркс няма учение за това, как ще протече в политиката и в историята комунизацията
на света. Има една критика на политическата икономия в Капитал, основото му произведение. Има няколко полемични произведения, писани с Енгелс. Манифеста, разбира се. Но те са, можем да кажем, журналистически
или публицистични жанрове, в които се обсъждат някакви далечни абстрактни категории, политико-футуристични, но никъде нямаме разработка и не можем да имаме на това какво е точно комунизма
и как ще се стигне до него от сегашното положение на нещата. Някаква мъглява революция ще се извърши според Маркс в развитите страни, колкото повече напред от производствените
отношения, толкова повече се увеличава пролетарията, но точно той пък няма властта и рано или късно ще поиска да я вземе и понеже той е единствената експлоатирана класа,
вземайки властта вече няма който експлоатира и по този начин ще се осъществи хармоничното общество по ръководството на просветените комунисти, които са стигнали до Марксовата супер идея. Това е марксическата схема.
Историята не тръгва по този път. Тя тръгва по пътя на революцията в изостанала в индустриално отношение Русия, където нямаме пролетариат,
който да заслужава такова внимание. Нямаме комуницистска партия, която да е щогоде масова. Имаме една кризисна ситуация, революционна, в която дисциплинираната и можем да кажем майсторски ръководената
от Ленин партия взема властта, която е въвбила в свободно падане. Така че ленинизма в никакъв случай не е някаква доктрина, някакво учение, това е
единствено една практика. Една практика политическа, едно лавиране, улавяне на момента, свързано с многобройни тактически остъпления, каквото е НЕП,
каквото е Брестския мир и много други. и този опортунизъм на Ленин в никакъв случай не е някаква доктрина, някакво учение, някаква теория, някаква визия
за обществото. Сталинизма, можем да кажем, че е продължение на ленинизма в една от възможностите. Троцкизма е бил, вероятно, другата, но тя е била още по-утопична. така че в крайна сметка
комунизъм в неговия последователен, логичен ред, осъществен, преминава се от дадено общество, капиталистическо, през някаква трансформация, революционна, и се стига до комунизъм. Такова нещо
ние нямаме. най-яркият пример в това отношение сбида се с СССР, но и съвременен Китай. Съвременен Китай, който се ръководи от комунистическата партия и на чието банкноти стои Мао-Дзедун
и на площата Тиенанмън над главната порта на забранения град стои образа на Мао, както и Мавзолея. Видно место по главната ос на площата Тиенанмън.
Въпреки тази фасада, въпреки този лозунг, на практика в Китай имаме един par excellence държавен капитализъм, който се оказа и в економическо отношение свръхуспешна. Така че там
нито имаме в комунизъм, нито имаме някаква тенденция към неговото установяване. Да се ликвидират парите, да се примине към заплащане, не заплащане, а удовлетворяне
на потребностите. Според потребностите без... Отидаш в магазина, вземеш това, което ти трябва и едеш. Друг е въпросът, че те нареченото консумативно общество, в което ние живеем, в двата му варианта, псевдокомунистически
в Китай и псевдолиберален в Западна Европа и в Щатите, и в двата варианта, ако ги разглеждаме като утопии, и западната утопия, и китайската утопия вървят като конвергенция в най-съща посока.
И тази посока е ужасяваща. Тя е нещо като Оруеловата антиутопия. Тя е за сигурност една антиутопия, в която колкото повече се развиват технологиите, толкова повече човеците стават излишни и толкова повече стигаме до това
цялата работа да се върши от роботите, а човеците да са ни консуматори. Едни амеби, които консумират всичко. Като се започне от храна, облекло и енергия и се стигне, разбира се, до
забавление. Така че тази мрачна утопия на всестранното задоволяване човек, тя е на хоризонта и на двете тъй наречени противоположни системи. Секуларни двете. И западното консумативно общество във всичките му варианти,
скандинавски, американски и прочее, на хоризонта е едно и също и в китайския псевдо комунизъм е едно и също. така че като идеология можем да кажем, че комунизма се разпада
на множество идеологии, нито една от които не е системно разработена. Въпреки, че, да не забравим, по времето на тъй наречения комунистически период в СССР и в
Източна Европа имаше цели научни институти, които с това се занимаваха, нищо качествено не можаха да произведат. Появяваха се едни анонимни книжки, учебници по
научен комунизъм и така нататък с многобройни автори, но без автор, без идеология, без творчество. Творческия период при Маркс, да кажем, е бил по-скоро критика на
тогавашния строй. Една много интересна критика прави Маркс на Западно европейско общество през XIX век. Оказва на различни негови язви. В това отношение той е приносен. Докато след като идват на власт
комунистите, нищо приносно не се появява. До ден днешен нямаме едно произведение, да кажем, ето на написано едно произведение, от който и да е мислител комунистически, след това,
което и до ден днешен да представлява един интерес. Изключен, разбира се, критиката на самия комунизъм от, да кажем, Михаил Восленски и така нататък, но той съвсем друго. Говорим за прокомунистическо, което да е
евристично, което да е новаторско. При това положение комунизма реално се сбъдна по-скоро като една политическа реалност, с една утопична идеология,
сложена на знамето, на фасадата, на лозунга и с една прагматична политическа реалност, основно съсредоточена около въпроса за властта. Това е Ленинско,
впрочем. Мало, разбира се, това отношение го следва. И Сталинско. Въпроса за властта. И понеже става дума за властта в една квази тоталитарна държава.
Поради тази причина от момента в който тази власт се установява и става легитимна, признавате всички и в ООН и така нататък скучват договори международни, знаем,
имаше конференции, хендерски процеси и прочее. Т.е. това беше една легитимна призната във света власт, на дадена партия, на даден начин на управление на обществото. При това положение отделният човек
знаем, че независимите човеки са едно на един милион, слабо зависимите са едно на хиляда, а всички останали са зависими.
повечето повечето са зависими от властта и съответно са малко и много конформисти. Тези, които не са конформисти,
обектуено са или в затворите, или клошари, или някакви комуни такива извън обществото. тези, които живеят в обществото, получават
пари, трябва да влезат в системата. Тоест, да се конформират по някакъв начин. И по време на комунизма мнозина конформисти станаха
комунисти, членове на Комунистическата партия, именно за да бъдат част от системата. Не заради убеждения, не заради идеология,
а за да участват в системата. която беше почти всевластна. Така, че може да ги наречем кариеристи по-активните или
конформисти по-пасивните, но те бяха огромното мнозинство. И когато падна системата, много от тях се озоваха в небрано лозе, защото
те искат да бъдат с властта. Те не искат да участват в Състовната революция. Те не искат да се лишават от собствеността и от парите. Най-малко. Искат
да участват в властта, да се ползват от системата. И когато тази система, тази власт рухна, защото тя
сама беше вкарала във ъгъла като несменяема, за разлика от западната псевдосменяема система, която винаги има две алтернативи. Привидно.
Системата е една и съща, но привидно имаме големи промени, за да остане системата на място. В комунизма това не се случва, ще тенаричния комунизъм и монопола
на властта също доведе до това, че когато тя рухна, беше проблем за конформистите, комунисти по партиен билет, но иначе
конформисти спрямо властта, хора, които не са достатъчно ярки, силни или достатъчно пострадали, за да бъдат против тая система и
те се оказаха именно в тази много неудобна ситуация. Тя изисква най-малкото време, за да се измъкнеш от нея година, две, пет, десет,
може би и повече, защото бил си член на Комунистическата партия. Така ли е, така е. Има ли си партиен билет? Има си. Ами тогава, какво ми говориш? Така, че една от големите
злоупотреби на тези, които не са били членове, беше да припишат на членовете на Комунистическата партия някаква принадлежност към идеологията или към властта. Не,
те не са били на власт. Те са се прислоняли към властта от конформизъм. И това го знаехме всички, че това е било от конформизъм, за да може да не ги пречат, да не ги маргинализират.
за това, когато те прекрачиха прага на храма, ние в никакъв случай не трябваше да им казваме а вие, щом сте били комунисти, щом сте били членове на тази атеистична партия, значи нямате право
да ставате християни. Има един почти пълен консенсус в съвременна България и в Европейския съюз, да кажем, че комунизма е зло. Почти пълен, има,
разбира се, може би, 5-10% е изключение, но над 90% може да кажа, че комунизмат е зло. Но защо комунизма е зло? Не заради концлагерите на Сталин. Без тях
нямаше ли да е зло? Комунизма е зло поради една единствена причина. Защото има Бог. ако нямаше Бог, комунизма ще бъде на масата, като една от алтернативите.
Комунизма е вид човекобожие. Но кое не е човекобожие? Ренесанса е човекобожие. Неговото чадо, френската революция, те наречения капиталистически строй,
е човекобожие. Хитлеризма е човекобожие. Съвременния трансхуманизъм е човекобожие. секуларизма е човекобожие. А господстващата през последните векове цивилизация е човекобожна. Нашата цивилизация, в която ние живеем,
не е християнска. Тя е антихристиянска, понеже е човекобожна. така, че комунизма е една от разновидностите на злото. А злото е
човекобожието. Човекобожието на светлите титани на Ренесанса. Човекобожието на демократите. Човекобожието на революционерите. всичко това са разновидности
на злото. Някои от тях красиви, другите грозни, но злото бива красиво. Кой не знае това? Така, че когато говорим за
комунизма, не трябва да го отделяме от другите отровни двойници на доброто. Те са зло. Те са човекобожие. някои
смятат, че комунистите на времето са направили грешка, че са тръгнали против църквата, защото нищо не им пречеше да развиват едно общество,
един вид безкласово, с цел на работниците и седените да са на власт и прочее, но нека си ходят на църква, които ходят, защото християнството не е
революционно. То няма да дигне бунт срещу комунистите. То е мирно, то обръща другата буза, то обича враговете си, в тоя смисъл
обича и комунистите. Така че то е безвредно в това отношение. Ето нам, примерно сега в Китай, имаме едно толериране, да не кажем, че стимулиране
на конфуцианството като квазирелигия в Китай. Конфуцианските принципи. Самото конфуцианство не е чиста религия в истинския смисъл. тя до някъде се имплантира върху
съществуващите в Китай религиозни практики, но тя е едно социално-философско- етическо учение. И като такова не е религия в истинския си вид. Но
квазирелигия е. В съвременен Китай тази квазирелигия се толерира. Тя се съединява някакси с комунистическата квазирелигия. Да,
един вид. Не можеше ли така и православието, което знаем, че е било в добри отношения с византийските императори, било е в добри отношения и с турските султани, какво пречеше и на комунистическите владетели
на обществото да поддържат едно добро отношение с християнство от самото начало и дори да го подкрепят. тогава и християнство ще же ги подкрепя.
Какво като вярват в човека и хубаво сега не са достигнали до нещо повече, ама защо пък да не се един вид взаимно да се толерират. грешката в
тази конструкция, която впрочем е възможна, теоретично, сега на практика, можем да кажем, че във България няма такива условия, понеже Българство общество е било невярващо,
имало едно натрупано антихристиянско отношение още от възраждането, още от Лазо, Ботев, Левски, Хаджи, Димитър и всички останали, оста,
проклина цяла вселена и прочее, всичко това отхвърля православните скотове, отхвърля манастира Тесен за моята душа, отхвърля расото и така нататък. Един вид лозето не ще молитва,
а мутика. и за това в България на практика може би това не е било възможно или нямало да доведе до кой знае какви резултати, но тук е въпросът не е за българската действителност,
а за принципа. Принципа е, че те са две противоположности. Едното е човекобожие, а другото е богоцентричност. При комунизма имаме човекоцентричност, един от вариантите на човекоцентричността при православието
имаме христоцентричност, богоцентричност. Аксиомите са фундаментално различни. При комунистическото, атеистично мислене мислене за света, той се е зародил
от безкрайно много сблъскания на атоми, фотони, протони, неутрони и от много блъсканица се е получило човечеството. А при христоцентричното
ние имаме Бог, който е съществувал, а света е творение в неговата безкрайна сложност. Е творение Божие. Така че аксиомите са фундаментално различни.
Можело е да има тактическо толериране взаимно и за православните християни това е напълно естествено състояние на нещата. Както св. Павел
не е дигал възвание срещу императора, който му реже главата. Както Господ Иисус Христос не е дигал възстание срещу римското
владичество на Пилат Монтийски, който ще го распне. Не е дигал възстание и срещу книжниците и фарисеите, които ще доведат до смъртната му присъда.
Ще извият ръцете на Пилат за да го усели на смърт. Не. Християнството е смирено учение. То се насочва към вътрешното
зло и смята, че това е царския път на борба срещу злото, борбата срещу вътрешното зло вътре в човека, градата в твоето око, а не
сламката в окото на ближния. Така че в това отношение християнството не би било особено активно срещу комунизма, както виждаме,
че не е било активно и спрямо нито една друга власт. Която в крайна сметка е продукт на нашите сърца. Да не забравяме това. Властта не е нищо друго, освен това, което нашите сърца
създават. и ако виждаме зло, което властва в света, това е защото нашите сърца съучастват в злото. Иначе то нямаше как да ни владее. Ако нашите сърца бяха чисти,
ние на тези 5-6 милиона българи, ако бяхме истински вярващи, истински православни християни, какъв атеизъм, какъв комунизъм, какъв фашизъм,
капитализъм, ние щяхме да живеем в хармония помежду си, ние щяхме да живеем в земя рай. Но понеже нашите сърца са поразени от греха, земя рай няма и не може
да има. И за това православието не търси социална инженерия, как да разруши стария свят и на неговите разваления да построи новия, а търси как да
разруши злото в своето сърце, да се покая и да се откаже от тези злотворни практики. Но когато при наречения комунист, човек,
който от малодушие е станал отчлен на компартията или от заблуждение, има и такива ентусиасти, особено при 9 септември, естествено, ще се става не от малодушие, а точно обратното от утопичен ентусиазъм.
И стана е хубаво. След 9 септември, когато идват на власт и когато почват да тормозят другите, естествено, че имаме една втора много силна вълна на конформисти и на хора,
които искат да бъдат във властта, амбициозни, които искат да властват, искат да са важни в обществото, естествено, че ще отидеш там, където е силата и властта. Освен да сбереш тези, за които пъти е преграден,
които са станали малцината, всъщност, български дисиденти, да не се заблуждаваме, че имало някакво дисидентско движение, особено в по-късните години. Но, независимо по каква причина, малодушие, конформизъм, идеализъм, заблуждение,
все едно, станал комунист. Какво му пречи да се срещне с Бога след рухването на комунизма? Айде, преди това е ясно, заблуден. Но, рухва утопията в нените политически реалности. Иска
човека да тръгне към Бога. Какво му пречи? Трябва да кажем, че Българската православна църква нямаше капацитет интелектуален кадрови за да осмисли този въпрос. За да влезе в психологията на
комуниста и да разбере как да му проправи пътя към храма. Първо, комуниста е обвързан със своето лично минало. Той доброволно е влязъл
в компартията. Той трябва да се справи с това нещо. Как да каже аз сбърках. Второ, имаме връзка с семейното минало. Баща ти е бил член на партията, майка ти е била член на партията, или дядо ти,
или баба ти. и ти сега от един вид добро отношение към баща си, майка си, баба си, дядо си, не искаш да се отклоняваш от тази линия. Поради,
друга причина. включително и отивайки към Бога, към храма. Децата на номенклатурата. Повечето от тях, разбира се, ловко се пребоядисаха и станаха дисиденти до ден днешен. но можем да кажем, че почти никой от тях
не тръгна към Христа. Т.е. тяхното пребоядисване е било пак същия кариеризъм, от който техните бъщи майки са влезли в компартията. То е същото. Същия конформизъм. Преди това консуматори, конформисти и партийци сега седесари и демократи
и републиканци, не знам си какви, пак от малодушие, от кариеризъм, от конформизъм. Така че за да тръгнеш към Христа се иска първо себе отрицание. Да отречеш ония ветхия
човек. Бил си член на компартията. Еми да, Павел е бил гонител, фарисей, пръв гонител на християните. Но без да го отрича това нещо, ни най-малко тръгва
в обратната посока. Така че първото нещо, което е това е себе отрицанието. Отричането на до тогавашния човекоцентричен псевдо- комунистически модел. Казвам псевдо- комунистически,
защото едва ли са правени изследвания, но ако се направят изследвания, колко от членовете на БКП са били дълбоко убедени в верността
на тази идеология, аз лично се съмнявам, че е имало повече от 10%. Хората от моето поколение да не кажа, че не познавам един, в който да вярваше в комунистическата идеология
и със сигурност мога да кажа, че не познавам един, който да не вярваше в Битлз и рок-музиката и Юрая Хийп и Джулай Морнинг и други подобни. Нашето поколение
не вярваше в комунизма като идеал, особено пък като осъществим идеал. Може би като някакъв утопичен идеал, който е съществувал
като намерение не е, но очевидно не може да се осъществи на практика и води до уродливи практики. Така, че може да кажем, че
самите комунисти в това отношение не е, не се е искал някаква идеологическа промяна. Не. Става това за промяна на етикета.
Ти си носил този етикет 5-10 години и сега искаш по някакъв начин да се освободиш от него. Първата голямата промяна. Втората промяна е как
ще се относеш към традицията, историята, семейната история. защото комунистите са били около 1 милион души члените на БКП
към 10 ноември. Това означава, че техните деца, ако приемем, че в семейството имало едно-две деца, това стават 2-3 милиона души,
чието родители са били члените на компартията и които трябва да изменят на своите родители, да кажат баща ми или майка ми не беше прав
или майка ми не беше права. Как се прави това нещо? Аз мисля, че това никак не беше непреодолим проблем и тук се провали не само Българската православна църква,
която нямаше кадри за да извърши тази работа, но и целокупната българска интелигенция. Целокупната българска интелигенция към 10 ноември
може би две трети от нея беше член на КП. Разбира се в частни разговори никой не смяташе, че той държи в някакъв идеал
или че комунистическия идеал изобщо някъде поблизо от хоризонта съществува. имаше едно такова квази диссидентство в интелигенцията повсеместно, но
никой не се зае да свърши тази проста работа умствена, да обясни какво е комунизма в неговата историческа реалност и как този
действителен комунизъм в кавички, който никога не е бил комунизъм в реалност в България, този псевдокомунизъм, как от него да се измъкне човек, който
поради конформизъм Малодушие е бил опретнат в него биографично. Това не се осъществи нито в научно изследване, нито в художествено произведение.
Имало ли е такова художествено произведение, не знам, но никой от тези, които малко от малко им се чуват имената, не произведе нещо подобно. Какво означаваше това? Какво трябваше да направи човек?
сега да кажем един ярък случай. Веселин Андреев, който човека се самоуби следствие на нерешимостта. Това, разбира се, е престъпление. Непростимо, не е от самоубийство. Но
той показва един от тупиковите пътища за излизане от тази ситуация. Самоубийството. Той самия, вместо да се самоубие, защо не написа най-важното стихотворение в своя живот?
От пет реда стихотворение или пет есет. В което да обясни защо е станал комунист, как е преживял 45-те години като съучастник във властта и сега,
когато рухва тази власт, какво следва? И за него, и за неговите събрати. Ако беше написал такова, вместо да пише своето прощално писмо, в което казва Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към
далечното, от което връщане няма. Какво означава далечното, от което връщане няма? Какво е това? Ти на къде отиваш? В нищото? Или ще си правиш на съд? Разбира се, от там връщане няма, това е ясно. Но какво има там?
И още в негото предсмъртно писмо говори за болката. Всеки ден болката става все по-страшна, непоносима и не виждам излизане от нея. Пред мене е само мрак. Ето това пред мене е само мрак е много важно. Това ни напомня
мрак по-пладне романа на Артър Кьостлер. Мрак по-пладне. Този мрак всъщност е самоубийството. самоубийството. Това е присъдата. Присъдата на комуниста, който не желае да се покая.
Не желае да каже аз сбърках. Аз сгреших. Аз сгреших съдбовно. Житейски. Тотално. Защото живях без Бога. Ако
Веселин Андреев беше написал едно покайно стихотворение, то щеше да бъде по-ценно от всичките му писания през целия му живот. Не по-ценно, а
хиляда пъти по-ценно. Защото неговите писания са сигурност писани чистосърдечно. Партизански песни и прочее. Нищо не струват. Нищо не струват. пред едно пред едно покаяние.
тук път пък било той с един куплет само. Вапцаров в своето предсмъртно стихотворение по същия начин не се покаева,
не стига до покаянието. два реда, два стиха може да приобърнат всичко, както при разбойника на кръста. Това си иска, нищо друго.
пред лицето на смъртта да се обърнеш към Бог и да му кажеш спомени ме, когато влезеш в царството си. Това, ако беше казал Веселин Андреев и ще да намери разковничето, това, ако бяха казали
българските комунисти, поне един от тях da go bese излял къде в художествено произведение, къде в писмо, къде в манифеста, в каквото ще да е, това не се случи. И когато срамежливо така някак си
крадежком те влязаха в храма да запалят свещ, и това не се получи, защото псевдо християните ги отпъдиха и им казаха вие сте лицемери. в другите
страни можем да кажем, че имаме примери в това отношение, по-добри. Примерно румънския патриарх се покая пред народа и народа го върна на патриаршеския престол. и с това
се заличи миналото. Вече от този момент нататъка никой не мога ще каже на патриарха «Ама ти защо беше с комунистите в добри отношения?» Братя, аз се покаях за греховете, които са минал
в това отношение, доколкото съм ги имал. вие ме простихте, вече сме начисто. Примерно в Грузия имат един така знаменит почти национален писател Чабуа Амиреджиби. Този писател става много известен включително и в България
през 70-те години със своя роман „Дата Туташхиа“. един такъв малко приказан епос за добрия разбойник. Този роман беше екранизиран в един сериал „Брегове“, който мине и по Българската телевизия, разбира се, и по съветската телевизия,
дадеха му държавната награда на СССР, на Амиреджиби и кое е тук важното? Че в 2010 година, три години преди смъртта си, той приема монашество. Живия класик на гръцката литература
приема монашество. Е, ние нямаме такъв пример. един жив класик, един ярък творец да се обърне към църквата до такава степен, че да приеме монашество. Това е, можем да кажем, покаянието в пълнота. И ако
ние имахме такъв пример във България, той щеше да подейства много спасително, много въодушевително. Сега ме до ден днешни кажем, ето, както този. Сега, разбира се, Амиреджиби е бил в концлагерите
години на ред, дълги години на ред. Може да кажем, че жертва на режима, този смисъл, му е било по-лесно. Да, сигурно е така, но нищо не пречеше и на нашите псевдодисиденти да станат вярващи.
Не, не станаха. Нито един не можем да кажем, че от тези, които припознава обществото като творци, като така художествени водачи на обществото,
нашумелите и прославените имена на България, нито един не направи това житейско покаяние, което е единствения начин за решаване на всички обществени и лични проблеми.
покаянието, преображението и при това преображение и покаяние ние стигаме до това, че комунистическия патос, грижата за бедните, което е най-хубото в комунистическата идея, всъщност бедните,
какво казва Господ Иисус Христос по този вопрос. Когато Мария взе нардолум чисто драгоценно миро, помазано зете Иисусове и изкосата си отрино зете му,
тогава казва Евангелието един от учениците му, Юда Симонов из Кариот, който щеше да го предаде рече, защо да не се продаде това миро за 300 динария, а парите да се раздават на сиромаси.
Виждаме една комунистическа идея. Вместо да се разхищава това скъпоценно, драгоценно миро, продаваме го и парите раздаваме на бедните. Какъв е проблема и какво отговаря Господ
Иисус Христос? Отделно, че Юда е бил користен и е крадал от ковчежето и прочие, но Господ какво му отговаря? Остави я. Тя е запазвала това за деня
на погребението ми, защото сиромасите всякога имате при себе си, а мене не всякога. Това е от Евангелието на Йоан. Бедните сиромасите са следствие от егоизма и от
коравосърдечието. Да, вероятно и на някакви грешки в системата и те има какво да се оправят, но при каквито идея системи, ако не имаме егоизм и коравосърдечие, винаги ще има аутсайдери,
отпаднали от обществото. И обратно, ако имаме милосърдие и любов към ближния, никога няма да има сиромаси в каквото идея общество, при каквато идея система. Така че комунизма е
отровен двойник на грижата за сиромасите, която грижа трябва да се осъществи чрез любов и милосърдие. тръгвайки по пътя на революционни социални промени, той
не решава проблема с сиромасите, създава други проблеми и в този смисъл отказа от комунизма минава през дълбокото осмисляне и разграждане на самата комунистическа идеология в нейната аксиома,
в нейното човеко-божие и заместването ѝ с христоцентричния светоглед и преобразяване на човека, т.е. покайване на човека, който вече приема йерархията
на чието връх е Христос и самия човек като раб Божий, като ученик и съработник Христоф. Този път е единствения,
независимо дали си комунист, анархист, социалист, капиталист или каквото ще да е. Това е пътя и този път е отворен за всички. Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността
с богослова Георги Тодоров по Радио Зора