Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е Достоевски и бесовете на революцията. На 11 ноември се навършиха 200 години от раждането на Федор Михайлович Достоевски. Това събитие мина почти незабелязано за новинарския поток у нас, което е свидетелство за всеобщата умствена деградация и инфантилизация на съвременното българско общество. 2021 година е, разбира се, година на Достоевски. Вече имахме две беседи за него. Ще имаме и още, и след тази година.
Достоевски е постоянна и важна тема. А днес ще разгадаме една от вечните теми, свързани с него. Отношението на Достоевски към революцията. И по-специално романа Бесове. Който до някъде е посветен именно на тази тема. Този роман е безспорно политически, идеологически, но той е преди всичко художествено произведение. Когато Михаил Бахтин говори за полифонизъм от Достоевски, той има предвид, че действащите лица, всеки от тях има собствен глас, собствена логика, която се изплъзва от единната логика на автора. Един вид персонажите спорят с автора, спорят с създателя си. Но този полифонизъм не е достатъчен. Затова ние говорим за симфонизъм в творчеството на Достоевски, в големите му романи. Защото не само отделните персонажи имат собствена логика, собствен глас, собствен характер. Но по-важното е, че произведението, в случая Романа Бесове, действа с взаимодействието и разгръщането на теми през този полифонизъм. Полифонизма е, можем да кажем, едно от измеренията, а другото измерение е мелодията.
Темите, които се подемат полифонично и които симфонично се събират в едно цяло, което е по-голямо и по-смислено, отколкото отделните гласове и отделните теми. Така е в случая и с Бесове един сложен роман. Той е третия от така нареченото Великото петокнижие. Писано е в периода от 1870 до 1872 година. Така че в 1872 година е завършен и издаден. Издава се в списанието на Катков, руски вестник на периодически части. И това издаване завършва през 1872 година. В основата на сюжета лежи един реален исторически факт, а именно убийството на 21 ноември 1869 на студента Иван Иванов от една тайна революционна организация, наречена Народна разправа и ръководена от Сергей Нечаев. Сергей Нечаев тогава е бил 22 годишен младеж. Също не завършил студент, участвал в студентски вълнения,
бяга в Швейцария, връща се в Русия, приписва си някакви правомощия от някакво международен революционен комитет, създава един кръжок такъв. и понеже в този кръжок въпросният студент Иван Иванов не е приемал неговия абсолютен авторитет и затова Нечаев решава да го убият. може би да се опасявали да не ги израде, че правят някаква тайна организация, а може би той е искал чрез това убийство да привърже другите към себе си вече на живот и смърт. така или иначе това убийство е разтърсило цяла Русия и самия Достоевски също е много впечатлен. от тази безочие, заинтересува се от темата
следиева в пресата, основно публикуват се документи на това тайна общество и той решава да напише някакво произведение политическо на тази тема. Събитието, убийството, извършено от Нечаев и неговата група, не е случайно явление. Напротив, то се вписва съвсем закономерно в логиката на политическия и интелектуалния живот в Русия. В Русия какво става тогава? Значи ние имаме в първата половина на XIX век, особено след Наполеоновото нашествие, едно брожение в руското общество. След възстането на декабристите се усилва и в 30-те и особено в 40-те години се създава една цяла, можем да кажем плеяда от мислители, революционери, теоретици и прочие, които мечтаят за революция, които проповядват революцията, обновление, реформи, радикални и така нататък.
Това са, можем да кажем, идеалисти. Писатели, философи, публицисти, които обясняват, кое не е вред в обществото, критикуват недъзите на обществото и се опитват да намерят някаква алтернатива. Но те не са революционери-практици. Те си остават едни теоретици, едни кабинетни революционери, идеалисти. В средата на XIX век е Кримската война. Тя завършва с поражения на Русия от Англия и Франция с Турция. Новия император Александър II решава да отговори на либералните настроения в обществото
и в 1861 година издава прословутия си манифест за освобождаване на крепостните селяни. Тази велика реформа, която чака цялото общество, цялото така прогресивно общество в Русия. Но царя много се лъже, ако е вярвал, че с този жест политически ще спечели на своя страна либералите. Точно обратното става. Те един вид вкусват кръв и точно тогава започват да създават своите
вече практически революционно-терористични организации. Първата от тях и най-важната Земя и воля е създадена още в същата година на манифеста. Този манифест е издаден на 19 февруари и можем да кажем, че в отговор на това руските либерали решават да отидат още три крачки напред в анти царската посока и създават организацията Земя и воля. Тя просъществува три години.
После едно прекъсване, след това отново се възстановява в 1876 година. Пак три години съществува после се появява на неедно място в организацията Свобода или Смърт за кратко време и след това в 1879 година се създава народна воля, която всъщност и убива въпросния либерален император Александър Втори.
Така че убийството, което извършва петорката на Нечаев е част от това вече революционно терористично брожение, което започва в Русия след реформите на Александър Втори. Достоевски решава да напише нещо злободневно и в едно писмо от началото
на 1870 година той пише на Николай Страхов. Това, което аз ще напиша казва в Руски вестник. Много се надявам да се получи, но не от художествена, а от тенденциозна гледна точка. Искам да изкажа някои мисли, макар че при това ще пострада
художествеността. обаче мен ме вълнуват натрупалите си в ума и в сърцето ми мисли и нека да излезе, ако и да е памфлет, но да се изкажа. Крайна цитата. И така той почва да пише този политически памфлет. във хода на работата обаче можем да кажем,
че художника в него се намесва, започва да се осложнява и сюжета, и драматургията, и обема, и всичко в това произведение. и от един по-кратък политически тенденциозен памфлет се разгръща
в един трагичен роман. Романа Бесове можем да кажем, че продължава разсъжденията на автора, които са започнали с престъпления и наказания, но тук нещата се
задълбочават, разширяват и можем да кажем, че Бесове става главния антиреволюционен роман в световната литература. Първоначалният главен герой казахме е
Пьотър Верховенски. Той е един вид нечаев, но леко карикатурен образ на Нечаев. Постепенно той е изместен от друг герой, който става
централен, а именно Николай Ставрогин. Той не е революционер, а е байроновски тип, романтичен герой, така наречния в руската литература излишен човек, който не може да се впише в обществото,
както примерно Печорин на Лермонтов в герой на нашето време. свръхчовек талантлив, обаятелен, интелигентен, готов на всичко, с огромни дарби и не може да си намери реализация
и затова става и излишния човек в обществото. Политическата линия в книгата се въплащава главно в четири основни героя, действащи лица. Петър Верховенски,
Шатов, Ставрогин и Кирилов. Обаче от тях главния е Ставрогин, макар, че той в романа не ги организира. Това неговото влияние върху тях е било преди да започне романа.
Той е бил техния идеал. Техния вдъхновител по различен начин. Когато започва романа обаче Ставрогин се отдръпва от дейност свързана
с къде революция, къде терор, къде осъществява някакви идеи. А тези тримата другите Верховенски, Петър, не баща му,
а сина Верховенски, Шатов и Кирилов са нещо като ипостаси на Ставрогин, като олицетворение на може да кажем три ереси, три
заместителя на Бога, които ражда Ставрогин. Верховенски е безбожника. Шатов е носител на идеята за руския народ като народ-богоносец. Тази идея му е внушил Ставрогин
на времето, но той е внушил пък на Кирилов идеята за свръхчовек, за човеко-бога. И по този начин виждаме как тези трима
да ги наречем бесове, тези трима носители на бесовското Ставрогиновско начало са вариации на тема заместване на Бога.
Единия безбожник, другия народ-божник, третия човек-обожник. Тук идва големия талант на Достоевски, че той не се задоволява
с безбожника със заклятник революционер Пьотър Верховенски и там да спре, а прави няколко вариации на тази тема.
Всъщност метафизичната основа на бунта и на революцията е гордостта на силния ударения човек. Този ярък човек
с огромни дарби обаятелен красив готов на всичко смел жертвоготовен какво иска този човек да направи? Иска да преобрази
света а не себе си. Ето това е можем да кажем основното. да преобрази света по своя образ и подобие, а не
да преобрази себе си по образ и подобие на Христа. Този свръхчовек иска да преобрази света без Бога. това е впрочем квинтесенцията
на секуларния човек. На обезбожения модерния човек. и Достоевски много добро го е улучил. Той самия е модерен човек, секуларен в младостта си, до ключовия момент,
когато го арестуват в кръжока на Петрашевците. И след това имаме едно покаяние, едно преобразяване и вече след
връщането от каторгата Достоевски вече е новия покаяния или по-точно каещия се интелектуалец. Той до края на живота си се бори
с своето модерно и революционно минало и битие. Така, че тази криза на модерния човек, като казвам модерен човек има предвид
през последните 500 години човека на Ренесанса до ден днешна. Той не се е променил. Възгорделия се човек, който иска да покори света, природата и така нататък. всичко да този
модерен човек у Достоевски преживява катарзис, пречистване, криза, преображение, покаяние и можем да кажем, че у всеки от нас и в обществото, в които живеем, можем да
посочим три състояния. Едното състояние е да го наричем до-достоевски. Това е модерния човек опитваш се да властва върху всичко, върху вселената, върху света, върху ближните си, да променя света по своя образ
и подобие. Човека революционер, човека титан до покаянието, до достоевски. условно казано. След това влизаме в един преходен период. Този
преходен период, неговия емблематичен носител е именно достоевски. Прехода между възгорделия се модерен човек и христовия човек. Достоевски цял живот се бори
и произведението му са точно проявление на тази борба, носители на тази борба. А вече въхристовения човек е след това. Достоевски не става светец, не става въхристовен. Той
завършва живота си в тази битка, в която знае коя е истината и коя е правилното. той разбира се не ги търси, той ги е намерил. Но продължава борбата. Така че обществата
са в три състояния. Или до тази борба, или в тази борба, или след нея. Българското общество можем да кажем, че е до достоевски. то не осъзнава в по-голямата си част, не осъзнава трагедията,
екзистенциалната трагедия, в която се намира. То вижда тези хоризонталните трагедии, демографска криза, младите бягат, терминал 2, селото
си загива, и други подобни, но не вижда същността на това явление, а именно отстъпването от Бога като същност на това явление. И не вижда лечението,
което е покаянието, единственото лечение. Така, че в този смисъл това, че ние пропускаме да проведем разговора за Достоевски е свидетелство за инфантилизма. Българското общество още не е стигнало до Достоевски.
Никога не е било достигнало. Разбира се, отделни представители са достигнали, безспорно. Някой от тях вече, може би, са и живеещи в Христа. На тях, може би, вече не има
необходим Достоевски. Както игумения Мария Докторова, когато чете Достоевски, очевидно, тя е на следващия етап. Той ни е нужен. Но, говорим тук за обществото като цяло, като единно тяло.
това се намира в един предпокаен и непокаен етап на развитието си, което, разбира се, е много трагично. Ставрогин е такъв образец на свръхчовек,
на човек с огромни дарби, тогаваща Русия е била пълна и препълна. Ние не ги познаваме, но, ако се задълбочим в биографиите, ще видим, че има десетки,
десетки ставрогиновци в Русия. целият 19 век и първите две десетилетия на 20 век са пълни с такива свръхчовеци, с огромни дарби, с жертва готовност,
с харизма, умни, талантливи, красиви, вдъхновени, идеалисти, сеотдайни, стотици, с шеметни биографии, точно те съсипват Русия,
точно те съсипват Руското царство и тези, които оцеляват след революцията, горко се каят, но повечето не оцеляват, или са умрели преди това, или самата революция
ги е погълнала като свои деца Достоевски е един пророк на това огромно явление, което завършва с безочието на руската революция в 1917 година. Ние няма да се занимаваме с сюжетното развитие ни най-малко,
то е доста сложно, полифонично, симфонично, действащите лица са многобройни, поне 15 важни действащи лица има. И отделна тема да се коментират и обсъжда
техните взаимоотношения, събитията, поступките, думите им. В основата на събитията е заговора, организиран от Пьотър Верховенски в малкия градец, провинциален. Един заговор
революционен за промяна на обществото. Там се събират мислещи, такива либерално, революционно настроени хора. Шатов, който не е много съгласен с тая работа и може би
ще ги предаде, може би не, но те допускат тая възможност и решават да го убиват, така че убийството на Шатов е нещо като ключов събитие в романа, самото поведение на Ставрогин, който се връща
от чужбина и се появява като суперфигура в града и разбърква всички карти. Друга важна тема неговото взаимоотношение с Верховенски и с всеки един от действащите лица после има
убийство на неговата тайна съпруга Мария и на брат ѝ, убити от каторжника Фетка всичко това е, може да кажем една канава един сюжетен повод
за разгръщането на тези многобройни персонажи идеи взаимоотношения всичко това и всичко това идва да илюстрира основната мисъл основната идея на автора
която може да кажем че емблематично завършва с финала на романа самоубийството на Ставрогин този образ на бесовете е подсказан още в епиграфа
на романа те са всъщност два епиграфа едното е от стихотворение на Пушкин отново на тема бесове а другото е от евангелието на Лука ето го самият цитат
а там по рътлината пасеше голямо стадо свини и бесовете го молеха да им позволи да влязат в тях и им позволи когато излязоха бесовете от човека влязоха в свините и спусна се
стадото ни с тръмлината в езерото и се издави свинарите като видяха станалото избягаха да разказаха в града и околността и излязоха да видят станалото и като дойдоха
при Иисуса намериха човека от когото бяха излезли бесовете седнал при нозете и Иисусови облечен и съсъс здрав разум и се изплашиха а ония, които бяха видели разказаха им как се спаси бесният след този цитат
е много особен защото не включва началото разказа за един бесноват с когато Господ Иисус Христос говори и всъщност беса говори от човека
и когато Господ Иисус Христос го попита и рече как ти е името той рече легион защото много бесове бяха влезли в него и те молиха Иисуса да не им
заповяда да идат в бездната всичко това е изпуснато в въпросният цитат а то е много важно и друго което е много важно последното изречение на този цитат е така и целият народ
от гадаринската околност го молеше да си отиде от тях молят Иисуса да си отиде от тях понеже бяха обзети от голям страх той влезе в кораба и се завърна това го е махнал и Достоевски
не случайно защото цитата както това го дава завършва оптимистично Бесноватия значи от него са изгонени бесовете те са влезли в свинете свинете са се издавили в езерото а Бесноватия
е излекуван седнал при нозете Иисусови облечен и съсъс здрав разум т.е. имаме един вид положителен край оптимистичен край този оптимистичен край и в края на самия роман е
въплътен в персонажа бащата на Пьотър Верховенски Степан Верховенски той преди смъртта си чете точно този пасаж т.е. искат да го четат те му го четат точно този пасаж който е епиграф на романа и той го толкува в смисъл че това се отнася до
Русия че Русия е този Бесноватия от когато са изгонени Бесовете и тези Бесове които в момента виждаме ще се издавят в езерото а Русия ще оздравее ще
седне при нозете Иисусови с здрав разум това е мечтата на Степан Верховенски преди смъртта му и можем да кажем че в неговите уста
Достоевски влага и други до някъде свои мисли и надежди Ето какво казва малко преди смъртта си Степан Верховенски Любовта стои по-горе от битието Любовта е венец на битието
и как е възможно битието да ни бъде подчинено и по-нато так Що мима Бог и аз съм безсмъртен Така че това са много ключови въпроси Той като един либерал преди смъртта си
някакси се просветлява и се издобрява с Бога обича Бога и казва, че след като аз обичам Бога ето какво казва Моето безсмъртие е необходимо за това защото Бог не ще поиска да извърши неправда
и да угаси съвсем огъня на любовта която пламна веднъж към Него в сърцето ми Така че това е също част от оптимизма на Достоевски отопичен до някъде оптимизъм както и Степан Верховенски
но Достоевски като художник може да кажем че се е смилил над своя герой и му е подарил тези оптимистични и покайни предсмъртни слова Ако не беше
този финал свързан с просветлението да кажем на Степан Верховенски и бяхме останали само с убийствата и самоубийствата
с които е пълен романа той щеше да бъде прекалено песимистичен и мрачен Той е такъв в момента Няма алтернатива Тези предсмъртни мечтания на
бащата Верховенски до някъде остават мечтанията не са въплътени в действие все още Има покайно настроение но няма ги както се казва плодовете
на покаянето няма го живеенето в Христа Макар, че умирането в Христа също е велико нещо както разбойника на кръста да тук трябва да обърне внимание на един изключително важен факт
а именно че Достоевски е бил във втората част на романа е бил написал една глава която в последствие отпада това е глава 9 от част 2 тя се казва от тихон
и в тази глава достоевски вкарва алтернативата в лицето на епископ тихон който е се е отеглил на покой в местното манастирче в местния манастир там се живее
и Ставрогин Николай Ставрогин който е в огромна екзистенциална криза отива на среща с този духовник тази глава 9 е съкратена махната е
от романа по настояване на главния редактор на руски вестник Катков Катков по това време може да кажем че преживява звездните мигове на своят издателски живот там
най-големите автори на Русия публикуват в руски вестник но той е настоял да се съкрати тази глава и Достоевски макар че много е настоявал тя да остане крайна сметка се съгласява какъв е проблема
и защо Катков премахва съкръщава тази глава тази глава Ставрогин отива при епископ в Тихон в манастира и провежда един
може да кажем тотален разговор с него това не е изповед но до някъде играе ролята на изповед защото Ставрогин дава да прочете един текст
в който разказва за свои най-гнусни престъпления когато е бил в Петербург после в чужбина в Петербург съблазнява едно 14-годишно момиче
което след това се обесва в чужбина също има прегрешения тежки и всичко това той го описал върху някакви листи и ги дава
на духовника да ги прочете като му казва че има намерение да ги публикува в най-скоро време т.е. да признае пред обществото тези престъпления
което е извършил през своя живот сега в това описание на съблазняването на момичето Катков е видял нещо което наистина е на границата на съблазнителното на границата
на неблагоприличното и може би за това е поискал да цензурира тази глава така или иначе тази глава не излиза в романа нито в Руски
вестник нито после 73-та година която Достоевски издава романа като самостоятелна книга пак тази глава не е включена той на теория би могло да е включена
практика ние не знаем точно каква е била ситуацията защото първо той не би искал да се кара с Катков да му зашли в един шамар една година
след като Катков триумфално е публикувал този роман впрочем роман който е посрещнат на нож от либералите Те Те обявява Достоевски за реакционер за
мракобес и така нататък и в този смисъл че това е роман карикатура на революцията А да не забравяме А да не забравяме че в руското общество либерално-революционната част на интелигенцията е била огромно мнозинство
Така че Катков е проявил смелост да публикува такъв роман да си навлече разбира се гнева на всички леви и центристи да го обявят и него за ретроград за реакционер и може би
Я е смятал че тази глава вече съвсем ще прелее чашата ще го обявят и за порнограф и за едва ли не съучастник в развъщаването на читателя Но тази глава е ключова
в романа и нейното отпадане е много тежък удар върху този велик роман В тази глава първото нещо което и ни имаме духовна алтернатива Мечтанията на умиращия
Степан Верховенски са една предсмъртна утопия докато епископ Тихон е човек с биография с човешки характеристики
достатъчно много майсторски го описва разбират разбирайте отгледна точка на разказвача това е един голям прием да разказваш
не от името на всезнаещи автор а от името на някакъв разказвач който е малко и много субъективен и този разказвач
някак си не се възхищава на епископ Тихон гледа можем да кажем скептично на него както гледа и самия Ставрогин обаче
майсторството на Достоевски веднага ни подсказва че зад тази повърхност на критично настроения наблюдател всъщност личността на епископа е нещо
много по-голямо много по-дълбоко и ние усещаме че тук Ставрогин си е намерил майстора че той се сещал с по-голям от него великият Ставрогин силния
безстрашния красавеца умника таланта харизматичния си глътва граматиката пред епископа който в общи линии едва-едва показва кой е и в този разговор
между двамата можем да кажем че е квинтесенцията на романа защото епископ Тихон дава алтернативата каква е алтернативата покаянието естествено и то много интересно че Ставрогин отива при него
с донос също самия себе си писменно обявява пред света че убил хора че е ставал причин за смъртта им че е развръщавал
непълнолетни и така това са страшни престъпления но това не е покаяние още това може да е вид гордост преоблечена това може да е поза на свърт човека
така че епископ тихон иска това да стане истинско покаяние и тук е върховния смисъл на диалога между двамата в който диалог се срещат много важни изказвания примерно
когато Ставрогин му казва че има видение вижда дявола вижда бесове обаче казва не съм сигурен казва дали тях виждам
или себе си че това също съм аз от друга страна той казва така аз вярвам в беса и тоя вярвам канонически в личния бес а не
алегорично така така че това е много важно той едновременно вярва че бесовете съществуват от друга страна не е сигурен в момента дали те му се явяват или е самият
той А пък, когато става дума за атеизма, епископ Тихон казва една много интересна фраза. Съвършения атеист стои на предпоследното върховно стъпало до съвършената вяра. А там дали ще прекрачи или не. А равнодушният никаква вяра няма, освен един лош страх. И разговор продължава тук на тема Апокалипсиса. И епископа казва на наизуст един цитат от Апокалипсиса. И на ангела на Лаодикийската църква напиши. Тъй казва Амин, верният истинският свидетел, началото на Божието създание. Зная твоите дела, ти не си ни студен, ни горещ. О, дано да беше студен или горещ. Така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата си. Крайна цитата. Така, че епископ Тихон обвинява, или по-точно разобличава, Николай Ставрогин, че не е ни студен, ни горещ. И поради тази топлохладност ще бъде изблюван от Бога.
Като казва епископ Тихон, като не се срамуваш да си признаеш престъпленията, защо се срамуваш от покаянието? Ето, това е най-важното. Признанието на престъпленията още не е покаяние. Покаянието е преобразяване от егоцентричен свръхчовек към смирен, богоцентричен човек, живеещ в Бога, в Христа. Ставрогин не е готов да стане такъв. Той си признава престъплението, но си остава егоцентричен. И затова епископ Тихон му казва, какво е това вашето, ако не горделиво предизвикателство на виновния към съдията. Горделиво предизвикателство на виновния към съдията. Съдията е Господ. И ти не му се покоряваш, а го предизвикваш. И друг много важен цитат от тази глава, пак сложен в устата на епископ Тихон. като извърши грех, всеки човек вече греши против всички. И всеки човек, макар и в нещо, е виновен в чуждия грех. няма единичен грех. Ето това е много важно.
Че ние сме взаимосвързани. когато аз греша, аз не греша само спрямо един човек, аз прямо всички. и от друга страна, пак всеки човек по някакъв начин е виновен в греха на другия. Косвено, издалеко, но няма невинни в греха на другия. По някакъв начин ти си го направил възможен този грех. И затова казва, няма единичен грех. И накрая епископът предлага на Ставрогин какво да направи, да стане послушник на един отшелник. Схимник, който им казва, такава християнска премъдрост, че ние с вас не можем да го разберем. Той епископа, не може да го разбере. И му казва, идете, приема послушник, 5 години или 7 години, колкото казва, намерите за добре. Това е в финала на тази глава. Иначе казва, може би казва, вие ще извършите по-страшно престъпление, преди да обнародвате тези листчета. Както и впрочем става наистина. Ставрогин, макар и непряко, но участва в убийството на своята съпруга, Мария и нейният брат. И тази глава завършва така.
Проклет психолог, казва Ставрогин и без да се оглежда, излиза от келията на стареца. Проклет психолог. Ясно ще става дума за прозорливостта на епископ Тихон и на нежеланието на, всъщност, проклетен самия Ставрогин. Но той няма как да реагира, не успява да реагира адекватно, т.е. с покаяние и затова изрича тази хула и бяга от келията. Така той, подобно на Юда, се разкаива, съжалява за това, което е извършил, но не се покаява. Не се примирява с Бога и не се преобразява. Не става друг човек, което е смисъл на покаянието. Да бъдеш друг, а не да си същи и да се разкаиваш. И затова, подобно на Юда, той завършва живота си с самоубийство, с обестване. Св. Юстин Попович в своята книга Достоевски за Европа и християнството от 1931 година казва така за Достоевски. Той обяви главната психологическа причина за съвременния атеизъм и анархизъм. Дяволът, който по изкусен и загадъчен начин използва човешкия евклидов ум като свое средство, като свое медиум.
Така че, на пръв полега всеки ще каже, ма чакай се, то е много ясно. Но никак не е ясно. Никой не го прави. Ясно, неясно, но никой не го прави. Каква е дълбоката главната психологическа причина за атеизма и анархизма? За тези революции. Дявола. Просто и ясно. Който използва нашите фантазии, нашите марксизми, хегелианства, поетични произведения и така нататък. Всичко това е подплатено с сатанизъм, представен, разбира се, в различни привлекателни за греховния човек опаковки. Така че романът Бесове, който е признат за политически роман номер едно на всички времена от световната критика, всъщност не е политически само. Той е богословски, той е нравствен, психологически, антропологически, защото той стига до същността на явлението. Същността на явлението е гордостта човешка. Това е проблема на Николай Ставрогин. Това е проблема на бунтуващия се революционер.
Един от прототипите на Ставрогин, Николай Спешнев, който е бил от кръжока на Петрашевците и личен познат на Достоевски. Достоевски го нарича на едно място, той казва е Моя Мефистофел. Това е определение на самия Ставрогин. Той е проводник на дявола. носител на това сатанинско начало горделиво, в съчетание с дарби, с смелост, с красота, с талант, с обаяние, с всички тези дарове от Бога. Всичките, разбира се, са от Бога, и с това как Беса успява да ги улови като тези източните бойни изкуства, които използват нашата сила срещу нас. И ти замахваш срещу него, обаче в крайна сметка удариш себе си. Романа Бесове в крайна сметка е антропологически. Той е роман за човека, за същността на човека. И жалко, че тази глава, девета от част втора, у Тихон, тя впрочем идва на много ключово място в композицията на романа, в симфоничната композиция на романа. Това е вътрешната кулминация. Те са две много силни глави. Едната е сбирката на кръжока, у Верховенски, нашите. А следващата глава е Иван Царевич. Това е диалога между Верховенски и Ставрогин.
Кулминацията на романа е този диалог. Когато Верховенски, откарикатурен революционер, изведнъж влиза в една роля на визионер. Разкрива тези видения за световно господство, които се крият в недрата на тези свръхчовеци. И след тези две глави, изведнъж срещата на Ставрогин с Тихон би била наистина една по-съдържателна, по-същностна кулминация на романа. Която Ставрогин изпуска възможността за покаяние и за среща с Бога. Една от темите на романа е темата за поколенията. Степан Верховенски, бащата на Петр Верховенски е бил учител на Ставрогин. Това е много важно. И разбира се, той е баща на главния революционер в романа на Петр. Главният интригант. Главният автор на задколисни и незаконни съзаклятия. Това е бащата и на двамата. В един случай физически и до някъде идеено, в другия случай идейно. И този Степан Трофимович Верховенски е един идеалист. Той е представител на поколението на 40-те години.
Поколението на Чернишевски. Ранните революционери идеалисти, утописти, теоретици, а не вече терористите, които убиват. И този Степан Верховенски до края си остава такъв идеалист. Той не одобрява убийствата, разбира се. Не одобрява практиката. Впрочем, синът му Петр каза на много важна фраза. Защото там има един в неговия кръжок теоретик. Той казва, да, гениален е. Обаче казва, му липсва първата крачка. Първата крачка казва, аз ще я направя. Това е голямата разлика. Той и Ленин, в този смисъл, прави първата крачка. За разлика от Плеханов, Маркс, Енгелс, нали, големите теоретици. Но първата крачка е прави Ленин.
Крачката в реалността. Така че, тук сина прави първата крачка. Бащата е идеалиста, който витая. И Достоевски, като поет от висша класа, влага в неговите уста следната тирада. Аз казва, заявявам, че Шекспир и Рафаел са по-високо от освобождението на селяните. По-високо от народността. По-високо от социализма. По-вече от младото поколение. По-вече от химията. По-вече от цялото човечество. Защото те вече са плод. Истински плод на цялото човечество. И може би висшия плод, който може да съществува. Така че, той се явява един естет. идеалист.
Шекспир и Рафаел са над социализма, над освобождението на селяните, над политическите програми. Но Кого поставя той над всичко? Шекспир и Рафаел. Това е една европейска, модерна програма. Той е жертва на европоцентризма, на модерния човек, който вярва в Шекспир и Рафаел. И като един естет просто ги противопоставя на социализма и на революцията и на другите неща. Като им дава приоритет. Но той не казва Христос и св. Павел. Не казва Иоанн Златоуст и св. Иоанн Рилски. А казва Шекспир и Рафаел. Той не се усеща. Как всъщност, когато се откажеш от Бога като център на мирозданието и на светогледа и на всичко, ти първо се отказваш името на талантливи и безобидни хора,
които никого не са убили. Никого не са набили. Никого не са убидили. А са творили гениални произведения. Но виждаме как това е само началото. С такъв идеализъм ти раждаш бесовете след тебе. Така че там е изпусната вярната посока. При старото поколение, при поколението на идеалистите, при теоретиците. Да, те са по-симпатични
отколкото окървавените техни потомци. Но отговорността е тяхна. Така че и тук Достоевски, може да кажем, че с прозорливостта на художник, усеща, че първопричината винаги се явява в един благообразен вид,
преди да това беше и за нашето време. Всички явления, които в момента стават грозни около нас, отвратителни, и гнусни. Техните отци от предишното поколение бяха идеалистите, като Джон Ленън и други, нали, хипитата, Уудсток, нали? Но
в тях се коренеше и това, което в момента вече се явява в една грозна отвратителна форма. И виждаме как романа Бесове и в това отношение е актуален и ни показва, че ние е време да преминем от състоянието до Достоевски до състоянието в Достоевски и да започнем малко по-бистро да осмисляме нашите собствени Бесове. Бесовете, чрез които ние унищожаваме нашата собствена действителност и нашето собствено бъдеще.