Драги приятели, от 5 години в Радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа. Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни – zorana.bg. Благодарим ви! Започва Светоглед – новото предаване за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по Радио Зорана. Здравейте! Темата на днешната беседа е Наполеон и православието. Повод да се обърнем към тази тема е предстоящата 200 годишнина от смърта на Наполеон. Във Франция тече усилен политически дебат – дали да се чества, дали да не се чества. на държавно равнище, разбира се, ще го честват. Темата е важна в много отношения, но сега ние ще погледнем на нея от цивилизационна гледна точка и то от към нашата цивилизация, от към православната цивилизация, от към православната геополитика и теополитика.
Още от юношеските си години винаги съм се очудвал на погрешния стратегически избор, който прави Наполеон през 1812 година, когато решава да нападне Русия. Нека да погледнем на състоянието на Европа към пролетта на 1812 година, за да видим всъщност пред каква дилема е поставен той. Още от 1807 година, когато се сключва Тилзитския мир, между него и руския император на Александър, Александър Първи, в Европа имаме една легитимна, се призната хегемония на Наполеон, на френския император. Самообявил се за император Наполеон. Първоначално всичко го навичаха самозванец, някакъв си там капорал. Обаче след всичките му победи, лека-полека всички го признават и в 1807 година го признава и доскорошния му главен неприятел, Александър Първи, руския император. Те се прегръщат на срещата в Тилзит, сключват договора за мир и за взаимодействие. Ако погледнем обаче в цивилизационен план на точно тази среща, ще видим, че Русия е вече завладяна страна. Двамата говорят на френски. Руския император не ползва преводач. Двамата са облечени по френска мода. Нещо повече императора и цялата руска върхушка се гордее с това, че се облича по последната парижка мода.
Нещо повече цялата руска върхушка не познава друга мода, освен френската. Руска мода не съществува в елита на Русия, управляваща елит. Цивилизационният център на Русия е Париж. Още от времето на Петър Първи. Той е от 100 години. Петър Хофф е копия на Версай. Модата, която се въвежда в Русия е модата на Краля Слънце, Луи 14, който пък, разбира се, е образец за цяла Европа. Така, че Русия цивилизационно е завладяна и нейният център на меродавност не е Петербург. Не е дори Москва свърх столицата на Руската държава. Разбира се, не е Иерусалим, не е Константинопол, които по това време са нехристиянски градове и не съответстват на тогашната представа за цивилизацията. Центъра на меродавност за руската върхушка е Париж. След Тилзитския мир в Европа е установена хегемонията на Франция и, разбира се, хегемонията, първенството, властта лично на Наполеон. През 1810 година той се жени за дъщерята на австрийския император Франц Тори. Ние го наричаме австрийския император, но той фактически е император на Свещената Римска империя. Така наречената Свещена Римска империя.
Един вид наследник на Римската, на Западната Римска империя. Александър Първи пък е православен, т.е. визетствен смисъл наследник на Византийската, Новоримската империя. Наполеон ликвидира Свещената Римска империя като институция. Тя никога не се възстановява след това. Така че, когато се обявява за император, той е единоличен император на Запада. При това признат и от източния си събрат император. Жени се за дъщерята на довчерашния император на Запада Мария Луиза. И през 1811 г. му се ражда син, Наполеон II. Така, че династията най-сетне е осигурена, което е отключило значения за всяка монархия. Пак гледаме картата на света, картата на Европа и виждаме какво цели Наполеон. Той цели господство. Към спрямо всичко. Спрямо света, спрямо Европа. Разбира се, започвайки от Европа. Неговите конкурентни империи са три по това време.
Британската империя. Руската империя. Но съществува и още една османската империя. Спрямо Британската империя. Наполеон на този етап е безпомощен във военно отношение. Той не може да завладее британските острови, защото няма флот. След поражението при Трафалгар, той губи перспективата в обозримо бъдеще да създаде боеспособен флот, който да победи британския и оттам да осигури десант във Великобритания. Така, че тази империя за сега е извън неговия обсег. Той въвежда економическа блокада. Така нареченият континентален блок. който да съсипе економически Великобритания. доколкото може. Остават две. Руската и Османската. ако тръгне срещу Руската империя и я победи, той тръгва именно срещу нея, с такава цел да я победи, какви са му перспективите и какви са му облагите?
Добре, ще влезе в Москва. Добре, ще подпишем мирен договор с Александър Първи. Ще завладе някакви територии, да кажем, Украина, нещо. Час от балтийските територии. Естествено, че Руската империя няма да изчезне. В този смисъл, голямата му полза е под въпрос. Каква слава ще предобие? Ще завладее Смоленс. Към Смоленск никой не го е чувал. Ще завладее, примерно, Киев. Не го завладява, но би могъл. Кой го е чувал Киев и за какво го е чувал? Ще завладее, примерно, Калуга. Или Псков.
Това са неща, които нямат никакво митологично значение за никого в Европа. Дори и Москва, дори и Санкт-Петербург. Ако обаче тръгне срещу Османската империя, всичко е съвсем различно. Там го очаква една изключително ослабена държава в дълбока криза. Това е времето на кърджалийските времена. Още от края на 18 век, Османската империя е на командно дишане. Тя едва съществува. От нея са се отцепили Осман Пазвантоглу, Али Паша, от Янина. Кой ли не се отцепва от нея? Отделно от турците, египтяните долу, Мехмед Али. Защо се отцепват? Защото империята е слаба? Защото е в криза? За това, впрочем, се появяват и кърджалийските банди, защото държавата не може да се справя. Нещо повече, Османската империя води на дълга война с Русия от 1806 година до 1812.
Изтощителна война. Тя не може да окаже абсолютно никаква съпротива на огромната и бласпособна армия на Обединена Европа. И на военния гений на Наполеон естество. Това са териториите на днешна Сърбия, на днешна България, на Гърция, на Албания и на Европейска Турция. Разбира се и на Азиатска Турция. В тези територии, европейските територии, Наполеон навсякъде ще бъде посрещнат като освободител от местното население. И българи, и сърби, и гърци ще го посрещат като освободител. Нещо повече. Тези територии включват важни, емблематични, митологични, знаменити имена. Значи, ако той влезе в Атина, освободи Атина от Турско иго. Ако освободи Спарта от Турско иго, Спарта не съществува на практика. Той е мистра долу в Пелопонез, почти няма град там. И не е имало по негово време. Но името Спарта е велико. Ако той мине през термопилите и каже две думи, това ще се повтаря и до ден днешен.
Какво е казал той за демокрацията, за свободата, за героизма или каквото ще да е. Тоест там имаме огромен психологически емблематичен потенциал. Цяла Европа ще му ръкопляска. Всички учени, всички философи, само като чуят имената. Само като се каже Акропола, Саламин, Пидна, Олимп, Коринт, Пелопонез, Олимпия, Делфи. Всички европейски университети ще ахват и ще ръкопляскат. Там веднага ще дойдат, разбира се, учени френски експедиции. Както преди това той води със себе си в Египет една невероятна експедиция. Правят големи открития, откриват розетския камък и прочее, и прочее. Така, че това ще да бъде един цивилизационен взрив за Европа. че Европа навлиза в отдавна изгубения от азиатците изток. Ами какво да кажем за Константинопол? Ако, направо, влезе в Константинопол, което беше съвсем лесно за него при тази артилерия, при тези армии, при този боен дух, това нямаше да е никакъв проблем, тогава той ще да сложи кръста върху света София. Един емблематичен жест с, може да кажем, хилядолетна перспектива.
И цяла Европа ще дърък опляска. Това ще бъде пакетирано като кръстоносен поход. Това ще бъде пакетирано като поход на цивилизацията, също варварството. Османската империя, естествено, е лесна за представяне като варварство. Тя е злото, тя е злодея, варварина, който дойде в Европа да избива добрите европейци. И намери се най-сетне европейският свръхгерой, който измете варварина от Европа. Измете убиеца на жени и деца. Така че от гледна точка на психологията, от гледна точка на политиката, това ще обедини Европа. Знаем, че европейските интелектуалци, художници, поети, общо взето примират пред героизма на Наполеон. С редки изключения, Бетовен и така нататък, но общо взето го одобряват. И ако той беше тръгнал като водач на цивилизацията, т.е. на самите тях, срещу варварството, без изключение всички щяха да го одобрят. Той ще да каже, че освобождава от робство народите и до голяма степен ще е вярно, че повтаря подвига на Александър Македонски. Когато навлезе в Мала Азия и тръгне надолу да освобождава Ефес, Милет, Троя преди това и така нататък, когато стигне до Иерусалим и Яфа, където преди това е бил, Това ще бъде от една страна един огромен геополитически реванш спрямо предишното му поражение като генерал Бонапарт. Той в крайна сметка зарязва своята армия в Египет и бяга във Франция много позорно.
Можем да кажем и подло излъгва своите войници, които са му вярвали и са тилали на смърт след него. И той в един момент ги зарязва цялата си египетска армия и избяга във Франция, за да вземе властта. Това ще бъде един реванш, който ще да измие позора на египетската му кампания и ще да добави в списъка на неговите победи още славни и славни имена. Троя, там ще да говори за Ахил. В Ефес и в Мие ще говори за Великата гръцка цивилизация. В Александрия ще отиде да говори за Александър Велики, чийто наследник е той. Вавилон, всичко това е било Османска империя. И побеждавайки султана, той на практика ще много лесно и без усилия, благодаря на своето огромно цивилизационно превъзходство. Да не забравяме, че Османската империя тогава е на крачка. Тя още не се превъоръжила, тя се превъоръжава именно при Махмуд II. След Наполеоновите войни, след като ликвидират еничарския корпус, след като ликвидират кърджалийството, чак тогава Османците правят своята нова армия по европейски модел. До тогава нямат такава.
И ще бъдат лесна плячка за артилерията на Наполеон и на така наречената Гранд Арме, великата армия. При това положение можем да си представим как неговата власт можеше да се циментира в Европа. Не само в Европа, но и в близкия изток, в Азия, и дори в Африка, в Египет. Тоест той да овладее Средиземноморието лека-полека. И по този начин да консолидира Обединена Европа, за първ път, впрочем, ще да се появи това понятие Обединена Европа. Наднационално, разбира се, френския като хегемон, език, култура и цивилизация, но ще има такива държави сателити. Тук, вероятно, ще има някаква България, в Гърция, в Сърбия, ще има нормални държави, някакви филиали на френската империя. И това ние щяхме да го честваме десетилетия, наред може и до ден днешен, като освобождението на България. Щеяхме да му издигаме паметници. Той ще бъде нашия цар-освободител. Само ще му наричаме императора-освободител. И ако някой ни каже, мъчак я, той е завоевател, ще му кажем нищо подобно. Ето, той донесе тук цивилизацията, той донесе тук кодекса, Наполеоновия кодекс, съвременен.
Разруши феодалните ограничения, даде възможност за нови технологии, за нова образователна система, нова правна система и така нататък. Т.е. неговият престиж ще бъде много силен, а по това време ние тук нямаме някакви способности за духовно осмислене на събитията. Нямаме имунна система духовна. Това ще бъде един властващ западнически икуменизъм и православието ще да се модернизира, т.е. да се откаже от своята цивилизация и от своята духовност много лесно и много бързо. Всички аргументи политически, економически, юридически, технологически ще бъдат на страната на модернизатора, великия освободител на народите Наполеон, човека, който освободи Гърция, България, Сърбия и Европа, човека, който сложи кръста на Света София, човека, който освободи Иерусалим, и Антиохия, и Александрия. И всички тези древни апостолски катедри, патриаршски катедри, щяха волю-неволю да се съобразяват със силните течения, с властта, с модата, със светогледа на победителя и освободителя и много вероятно православието щеше да изгуби своята самоличност. Сега, ние не говорим никакъв случай за културно-фолклорна самоличност, не това е важното. Дори не говорим за собствено-цивилизационната самоличност, защото колкото и да е важна, тя е периферна, Но губейки периферията, ние щяхме да загубим и центъра. Щяхме да загубим и своята канонична самоличност, и своята богословска самоличност, и своята догматична самоличност. Толкова примери имаме на богоотстъпничество, когато ги завладеят другите. Брестката уния е най-яркият пример.
Кои западно-руски епископи приемат унията с папата, т.е. подчинението спрямо папата, приемат го тези, които са под властта на полско-литовската държава, под западна власт. Не, че те са имали друго богословие. Не. Просто слаба и малодушна е човешката природа. Оплашили са се, не им е било приятно да ги мачкат, да ги тормозят. И им е било приятно да ги тупат по рамото и да им дават пари. Така че, попадайки под властта на Наполеон, източните катедри ще ха да имат огромно изкушения и всички ние заедно с тях. Ще ха да израснат поколения благодарни на освободителя и оттам вече склонни да се съгласяват с неговата идеология във всички въпроси. Тази победоносна кампания на Юго-Исток вместо на Северо-Исток, тя има и многобройни, можем да кажем чисто военни, стратегически плюсове. Защото владението на територия в Централна Русия не дава никакви стратегически предимства на Наполеон. Нито срещу Англия, нито срещу владението на самата Европа.
Докато владението на Балканския полуостров, на проливите особен, Босфора и Дарданелите, на източното срезъмноморие. Това е пътя към Индия. Това е пътя към Индийския океан. Това е владението на Егейските острови. Това е геополитическия възел на света. Винаги тук някъде се е въртяла голямата геополитика. Включително и срещу Англия, разбира се. Това ще бъде най-мощния удар срещу Англия, ако Наполеон беше завладял със своите армии пътя към Индия. Защото това означава, че той утре ще може да използва тези пристанища, да прави там корабостроителници и оттам да атакува Индия, докато Великобритания ще трябва да обикори половинния свят.
Тя не може да мине през Суецкия канал, който не е съществувал още, а и ако беше съществувал, ще бъде под чужда власт. Така, че британците да изпратят някакъв корпус, щяха да обиколят половината свят през Нос, Добра Надежда за да отидат в Индия, а Наполеон ще да владее пристанищата в Персийския залив и оттам да е на две крачки. Така, че това е голямата геополитика, а не териториите в Централна Русия, които са сами по себе си. но цялото това предположение, какъв е смисъла? Защо го поставяме едната страна, войната, едното блюдо,
срещу кампанията срещу Русия? Защото първо Наполеон избира точно тази кампания, срещу Русия, а не срещу Османската империя, и второ, защото той, разбира се, губи руската кампания. И той губи с трясък. Фактически, руската кампания скършва гръбнака на неговата империя и ликвидира неговата хигемония в Европа. Не битката при Батерло, която е последния гвозда и ковчега. Но унищожаването на Наполеон става в Русия. Как става това нещо? Първо, има някои любопитни детайли. Примерно, обедаването на война на Наполеон срещу Русия става на датата 22 юни 1812 година. Същата дата, когато е Хитлер след това.
Това някак си ни напомня, че има някакъв промисъл във всичко това. Тогава се прочита едно възвание към армията. Френският посланник в Санкт-Петербург връчва на Сълтиков, който от тогава е председател на Държавния съвет, нота с обявяване на война. След два дена вече минават реката Неман и започва самото нашествие. Френската армия е много по-голяма от руската. между 450 и 600 хиляди души изчисляват различните автори, но повечето вървят към 550-600 хиляди на армия. Разбира се, от нея се връщат една десета.
Останалите умират, избити. умират от студ, от много неща, но в крайна сметка не се връщат. Интересно е, че нашествието на Наполеон е срещу Москва, Москва, а не срещу Санкт-Петербург. Логично би било, ако той иска да постави на колене руския цар, да атакува самия цар, който е в Петербург. Да атакува столицата. Главният управленски център. Впрочем, това е и важен стратегически център, защото там е руския флот.
Ако той завладее Петербург, руския флот няма да има пристанище. Така, че избора на цел Москва е много любопитен. Ние можем да си го обясним до голяма степен именно с цивилизационната същност на този поход. Наполеон тръгва срещу сърцето на Русия. Срещу сърцето на православна Русия.
Не срещу властовия Санкт-Петербург. Не срещу императорския Петербург. а също царска Москва. Там, в където са били царете, истинските. Не западниците след Петър. Това още веднъж ни напомня, че има някакъв промисъл. Че има някаква
дълбока логика в събитията. А именно Наполеон усеща себе си явява се представител на неправославния запад, който иска да срази православната Русия, православна Москва. Това разбира се
до някъде му се отдава. Знаем, че той влиза в Москва, завладява я. Но разбира се от това не последва абсолютно нищо, освен безславното завръщане обратно и съответно самоунищожението на Великата армия,
която накрая при Березина с големи мъки успява да премине реката може би 30-40 хиляди души. И за да да разберем този цивилизационен и геополитически смисъл, трябва да видим
какво се случва след това. Тоест, какъв е проблема изобщо на православната цивилизация и как похода в Русия този фатален избор, този погрешен избор на Наполеон
всъщност се отразява върху православната цивилизация. Православната цивилизация по това време е в изключително тежко кризисно положение. Можем да кажем, че
тя е завладяна от всякъде. Политически тук на Балканите сме под турска власт, с изключение на Сърбия, която се освобождава едва-едва. Но цивилизационно
ние сме определено под игото на Запада и той в двете му разновидности и Същинска Западна Европа и Руската Западна Европа, защото
Руската цивилизация, която достига до нас, ние през този период почти нямаме връзка с дълбоката православна Русия. Никой в България не е чувал
за св. Серафим Саровски. Никой не е чувал за оптинските старци. Никой не се интересува от тях. Никой не се интересува от православната дълбоката Русия. Всички се интересуват от повърхностната западническата Русия. Петербургската Русия. Дори в лицето на славянофилите
ние в тази сметка виждаме една петербургска западническа Русия. Същото въжи за гърците. Същото въжи и за сърбите. Всички ние, православните народи, румънците, разбира се, те тогава
още дори не са и румънци, в началото на XIX век, власи, молдовци, по-късно се объединяват в една държава. Но, въпросът е, че ние нямаме съпротивителни сили на антиправославната цивилизация. И сме склонни да приемем всички съставки
на неправославната цивилизация. като започнем от облеклото, технологиите и стигнем до мисленето. Има противодействие в движението на коливадите, този ренесанс филокалиен, както се казва, добротолюбието, св. Паиси Величковски, св. Никодим,
св. Тогорец и пр. Но тези процеси са невидими почти. те са дълбоко под повърхността, те са островни, тук таме припламват, докато на повърхността Вук Караджич, Петър Берон, Васил Априлов
и така нататък. Това са носителите на неправославната, модерната, западната цивилизация. е добре ако Господ иска да ни измътне от тая хипноза, ако иска да ни пробуди
от този сън, защото цивилизацията въздейства върху духовността. Тя не е духовност, но тя въздейства, тя възпитава, тя влиза в училищата, тя влиза в изкуството, тя влиза в литературата, в мисленето,
във всичко и лека-полека ние се сваряваме без да усетим чрез цивилизационното поробване, цивилизационното, което е истинското. Политическото е второстепенно, повърхностно. Ти може да си под властта на Нерон,
но да си Свети Петър и Свети Павел. Обаче, това е политическата власт. Когато обаче мисленето ти бъде завладяно от неправославието, тогава няма как духовността ти да е православна. Тоест,
ние се намираме в кома, в тежка кома в цивилизационно отношение, ние православните. И изглежда, че един от малкото, може би единственият начин да бъдем
извадени от тази кома е именно нашествието на Наполеон в Русия. Не, че русите в 1812 година се пробуждат православни, след като виждат своя кумир, своя герой, да
идва и да ги избива. Не. Но в тях започва един дълъг процес на ферментация, на връщане към корените,
без който и не сме сигурни дали дали Русия щеше да съхрани своята самоличност доколкото е съхранила. Така, че това нашествие е промислително. Това е
спасително за православна Русия най-малкото. Па и за нас в пълна степен. Ако ние бяхме освободени от Наполеон, каква е разликата между него? Да кажем и Хитлер,
следващия шампион на агресивния запад. Наполеон е класически герой. Той е на бял кон. Той ръководи лично армията си.
Това нещо след него няма да се повтори. Следващите монарси вече не са на бял кон. Те са в тила. Те дори не са и в штабовете. Има си
генерали, които печелят армиите и императорът отила да подпише мира в столицата на завладяната държава, да кажем, кайзера в Париж, във Версай. Но
това е друго. Друго е, когато императорът е на бял кон и влезе като победител. Това грабва въображението. Така че в известен смисъл Наполеон е последния монарх,
свръхгерой и можеше да грабне нашето въображение да ни поднами по този начин, чрез тази този образ. След като неговата енергия се насочва към Русия,
Русия вече, макар че остава васал на Франция, на битата Франция в цивилизационно отношение, напълно продължава да говорят френски, продължава да се обличат
по последния писък на парижката мода, продължава да четат френски книги. Император, руския император, чете евангелието на френски, естествено. На какъв друг език? Той на руски
дорище не е било преведено. на църковно-славянски руските императори не са били много така начетени. Така че Русия си остава западоцентрична, център на миродавност пролежава да бъде Париж,
но един една камбана е ударила. Нещо се е променило в руското самосъзнание и то дава плодове. плодовете са славянофилите. Разбия са плодовете са две направления. Имаме
революционно антиправославно направление. Това са декабристите и така нататък, Чаадаев и прочие западниците в чистия си вид, но се появяват и славянофилите. Алексей Хумяков, който е може би главния
славянофил, най-дълбокия, най-оригиналния, най-самобитния. Той е роден в 1804 година и е роден в Москва. Тоест, когато любимите на руската върхушка французи идват в Москва
и избиват по пътя си всички, които им се противопоставят, когато града гори Хумяков, който е московчанин, макар и 8-годишен, но 8-годишното дете
помни. То разбира какво се случва. Случва се злина и дойдоха да убият мама и тате. Тези детски спомени са много силни. Разбира се, те са се евакуирали и така нататък,
но всичко това влиза в съзнанието и подсъзнанието на такива, като Хумяков, но и такива като Пушкин, такива като цялото това поколение след Наполеоновското,
което вече се обръща към корените си. Пушкин, първите му стихотворения са на френски. но колкото повече време минава,
Пушкин е поначало западник. Макар носител на руското в своята поезия и любимец, безпорен любимец на Русия, но той си остава западник
в по-голямата част от творчеството си. но понеже има голяма чувствителност, дарба, интелект, той усеща и другото течение. Затова той се занимава с руска история. Затова пише руски приказки. Затова
по принцип въвежда руския език като стихията на руския език в центъра на нещата, а не вече френския. така че много вероятно ако беше продължил да живее още толка
колкото е живял, може би ще да достигне до дълбочината на Достоевски. Но той умира можем да кажем преждевременно и не се развива в това отношение. Но Хумяков, да кажем, се развива.
Макар и не до край, но прави големи храчки в това отношение. Така че в Русия в отговор на Наполеоновото нашествие се пробужда руския патриотизъм, руския национализъм, славянофилството, които не са
в никакъв случай дълбоки православни учения, освен Хумяков, може би, но които са подстъпите, цивилизационните подстъпи към православието. дори можем да кажем, че оптинските старци,
които по това време, точно по Наполеоново време и след него, може да кажем, че са най-ярките оптински старци, те също са носители на това задълбочаване на Русия в своите корени. Те също са били млади люди
са своите амбиции, така, че са били под влиянието на събитията в руската история, включително и на ключовото събитие тогава, Наполеоновото нашествие. Затова можем да кажем, че руският национализъм, руският патриотизъм,
които тогава не те се раждат, но тогава те се осъзнават, тогава започват да стават творчески, тогава започват да стават водещи в руската цивилизация, това се дължи именно на резултатите,
на стратегическите резултати, дълбоките резултати от Наполеоновото нашествие. Това можем да го видим във всички сфери, да кажем, приятно, в архитектурата. Кой е паметникът, който емблематизира връщането
на Русия в архитектурата към руския стил. Това е храмът на Христа Спасителя в Москва. Архитектурата знаем, че винаги е идеология. Тя е винаги
идеологически манифестно изкуство. Какво се случва в до-Наполеонова Русия до 12-та година? Това го емблематизира един храм в Петербург, наречен
Казанския събор. Какво представлява Казанския събор? Много интересно. Той, разбира се, е на Невския проспект и представлява умален
модел на Свети Петър в Рим. Тоест, по мотиви от Свети Петър в Рим се изгражда един храм в
имперската руска столица. Интересно, че този храм, който е завършен в 1811 година, една година преди Наполеоновото нашествие, веднага след това го превръщат в нещо като храм на руската
бойна слава. Така, че там в момента е и гроба на Кутузов, победителя на Наполеон. Обаче, образа е 100% западен. Той е взет
от Рим, от Свети Петър, от колонадата на Бернини и от купола. Разбира се, не само на Свети Петър,
но поначало това неокласическо направление в западната архитура. т.е. в този храм няма абсолютно нищо руско в стил на този храм.
И можем да кажем, че фактът, че те го обръщат в музей на бойната слава, показва, че те не са разполагали с друга стилистика.
Каквото имат това правят? Имат западния дух и върху не го написват Ние победихме запада. Те не са сметали тогава, че са победили
Наполеон собствено, докато иначе запада си остава. В Москва обаче храма на Христа Спасителя говори за друго. Верно, че той е
построен по-късно, но той е първия манифест в архитектурата на връщането към руския стил. Като образец са взели катедралата в
Вадимир. Т.е. Русия се връща към корените си. Връща се към православните си корени, а други корени няма. Езическите корени на Русия са доста
слабовати, те не са произвели нищо първокласно и за това не са привлекателни. Това не е Рим или Атина, където езичеството е силно, в този смисъл
там има големи изкушения езически. В Русия обичайният такъв битов неопаганизъм или някакви такива суеверски уклони. Каквито ги им и в България, разбира се. но корените на Русия,
цивилизационните корени, които са създали изкуство, които са създали литература, които са създали мисъл, те са 100% християнски. Езическа Русия не е създала нито мисъл, нито истинско
изкуство, нито истинска култура от висока проба. Докато православна Русия е създала в лицето на св. Андрей Рубльов и прочее. Така че в това отношение,
когато Русия решава да се върне към корените си, ето да кажем в архитектурата, тя има на какво да се опре и това нещо се пренася в XIX век и храма на Христа Спасителя е храм-паметник
на победата срещу Наполеон. Не случайно е търсена тази стилистика. Като тази стилистика на практика е дел на двама германци. Архитекта на паметника Константин Тон е етнически германец, а императора Николай I също е етнически германец,
който поречва този проект. Но и единия, и другия търсят корените на Русия и ги намират в православието. така че виждаме как една чисто военно-политическа агресия
на Наполеон, който не се е поставил никакви съзнателни духовни цели. той не е мислял за православието, не е искал да го унищожи, но в крайна сметка неговата агресия води до това,
което никакво православно възраждане със своите си, никаква пропаганда от Атон нямаше да може за постигне. Колкото и свети Паисия Величковски да пише, колкото и свети Никодин Светогорец да пише, никой няма да ги чете.
Наполеон се явява най-големия тласък на връщане на Русия към руската цивилизация, към руските корени, към руския патриотизъм и оттам към православието. Дори такива класически западни си, да кажем като примерно Толстой, когато пише Война и мир, той
усмива Наполеон. За него Наполеон е злодей, класически злодей. Един възгордял се, амбициозен егоцентрик. В този смисъл той не е никакъв герой. За повърхностния запад европеец на бял кон да, той е герой. Обаче Толстой
търси нещата в по-голяма дълбочина. Сега той, разбира се, че залита в своя си егоцентризъм. Това е друга тема. Но Война и мир Романа е анти-Наполеонов, проруски и художника Толстой усеща
руското в Русия, руското в Отечествената война от тях 812-та година и го прокарва доста убедително, макар и до някъде подсъзнателно, в много и много образи. Ключително и в
Наташа Ростова и така нататък, но и в своите разсъждения вътре в Романа. тази агресия от страна на Запада срещу Русия, този хубрис на самия Наполеон, лично неговия хубрис, който е проявление на хубриса на Запада, се явява голям стимул
за православна Русия да приоткрие себе си в цивилизационно отношение, а оттам вече и в духовно отношение. можем да кажем, че това наше разсъждение ни кара да виждаме Божия промисъл, Божия пръст
в цялата история. Разбира се, Божия промисъл се проявява чрез човеки, чрез нашите уклони, чрез нашите фобии, нашите грешки, чрез нашия хубрис. В този смисъл може да кажем,
че хубриса на Хитлер доведе до възстановяването на патриаршията в Русия, което никой не може ще си представи, че ще се случи и то точно при Сталин. Големия гонител. Но тази
агресия на Хитлер провокира едно православно възраждане. Разбира се, с някакви си сметки, политически и прочие, но това, което си мислят отделните политици, генералисимуси
и фюрери, е едно. А това, което се получава чрез Божия план е друго. И в случая е много важно да прочетем отношението на Наполеон към православието именно в този макроплан. Не на нивото
на отделните битки, отделните схватки, които имат всякакви измерения, военни и стратегически и прочие. Не от гледна точка дори на дипломацията и политиката,
а в най-едрата, най- геополитическата, а от там вече и теополитическата гледна точка, от гледна точка на това, какво се случва с православната цивилизация. Сега, ние в днешно време имаме
отново агресия на православната цивилизация срещу нас. Тази агресия не е военна. Тя е, сбира се, идеологическа, светогледна, новата нормалност, една преоценка на човека във всичките му
проявления, семейство, пол, граници, къде са границите на човека, изкуственият човек, сравнение с богосъздадения, човекосъздадения, псевдочовек и богосъздадения човек и така нататък. тази агресия
ние виждаме, че тя е изключително мощна. Тя е като хитлеровата армия, като наполеоновата армия, по-силна от нас. Зад нея стои по-голяма технология, по-големи пълчища. и това е
повод за много сериозно притеснение. Същото ние какво можем да противопоставим на нахлуващи от всякъде секуларизъм, в, който е бойното знаме на Запада. Разбира се, секуларизма. Той през всички тези конвенции,
европейската конституция и така нататък. Всичко това е секуларизъм, което е смъртоносно за православието, естествено. Нашестие, голямо. Но този път то не е военно. То е медийно,
светогледно, информационно. И ние можем да се оплашим, като си преценим силиците, да кажем, че нямаме шанс да се противопоставим. И къде е нашата контраигра?
С какво можем да се противопоставим? На заливащия от всякъде античовешки, антихристиянски, антихристов секуларизъм. но като се поучаваме от историята, случай с Наполеон,
да кажем, случай с Хитлер и други подобни случаи, когато стигнем до геополитиката, до цялото, защо тук е важно за цялото, полуделно на парче
всички падаме. Всички можем да паднем. Цяла държава може да рухне. морално, духовно, цивилизационно. Може да се предаде. Човек, група хора, вестник, кръг, интелектуаля,
всичко това може да се подмами, да се купи, да се предаде, да подвие опашка пред силата на деня. това нещо да. Но стигнем ли до геополитически и до теополитически мащаби, там вече се намесва Господ. И как действа
Господ? Винаги по един и същи начин. чрез хюбриса. Чрез гордостта. Гордостта съсипа Наполеон. Наполеон, ако беше един разумен човек, макар и
амбициозен, макар и властен, но ако беше си направил простата аритметика, нямаше да тръгне към Москва, ще тръгне към Константинопол. Щеше да влезе на бял кон в историята, и щяхме го спомняваме
до ден днешен като герой на цивилизацията. но неговия хюбриз води до помрачения на ума. Ума се помрачава. Както се казва, настъпва мозъчна смърт. Също въжи и за Хитлер. Стигнем ли до
геополитиката, до световните процеси, там Божият промисъл е виден и там всеки път, когато видим хюбриз, себепревъзнасене, това винаги по-библейски
върви пред катастрофата. Когато надцениш своите сили, когато надцениш своята алчност, когато надцениш своите умстени възможности, дори това е вече белек
за мозъчна смърт. която мислиш за по-умен от всички и че можеш да ги надиграеш чисто интелектуално, това е сигурен белек, че
започваш да падаш в капана на хюбриса, т.е. започваш да вземаш геополитически, теополитически, стратегически погрешни решения и след това следва
неминуемо поражение. Разбира се, ние сме поучени от Свещеното писание, че в крайна сметка, в предпоследната битка, врага ще победи, антихриста ще се възцари.
Но това ще е само в последните времена. в най-последните времена. А в всички до тогавашни предпоследни времена, в които и ние все още живеем, хюбриса
на христовия враг винаги и закономерно води до погрешно геополитическо и теополитическо решение и до провал на
врага и до въздигане на православието. Така че имаме голяма надежда да се надяваме на наше въздигане на православието по наше
време, да го видим и да участваме в него. Зорана Драги приятели, от 5 години в радио Зорана въвеждаме предавания с православна тематика, които постепенно
прераснаха в православна програма Света София. За да продължим да я развиваме и да разпространяваме вярата на нашите предци, която в наши дни е по-важна от всякога, се нуждаем от вашата подкрепа.
Помогнете с посилни за вас дарения, като посетите сайта ни zorana.bg Благодарим ви!