ЗАПОЧВА СВЕТОГЛЕД Започва Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по радио Зорана Здравейте! Днешната беседа е част 3-та от цикъла за иконата и заглавието ѝ е Пътят към иконата Днес ще разгледаме
как се е появила типичната или архетипичната образцовата икона, разпознаваемата това което ние наричаме икона днес, как се е появило това явление в световната история на изображението Този безпрецедентен образ, който никъде другъде не е достигнат как се е получил той се е получил някъде между първи и
най-късно началото на 6-ти век Разбира се, ние нямаме достатъчно запазени образци от всички тези векове за да сме сигурни в точния път по който е минала иконата от първи век до зрелия си вид Принудени сме да работим с малкото останки, които са достигнали до нас и това трябва да ни бъде винаги в съзнанието, че нашите разсъждения са въз основа на изключително
Оскъден материал Въпреки това ние трябва да работим с този материал не можем да се оплакваме колко много е унищожено и да видим какво следва от изследването на личния материал Миналия път стана дума, че имаме няколко извора за създаването на иконата Единия е неръкотворния образ Едеската плащаница която сега е в Торино и се нарича Туринска плащаница неръкотворния образ на самия Господ Иисус Христос
Втория извор е Апостолските времена когато св. апостол Лука а може би и други човеки които лично са виждали Господ Иисус Христос лично са виждали св. Богородица лично са познавали св. апостоли и тъй като множина от тях са били езичници естествено, че някой от тях са изобразявали тези забележителни личности които са познавали или тези забележителни събития
и третия главния извор е иллюстрацията четвъртия извор казахме и за виденията, които имат някои човеки и тези видения са безспорно в също извор главния в количествено отношение извор са иллюстрациите защото казахме, че в Едеса плащаницата е била в един съндък
съхранявана рядко са е показвали това е далеч извън центруете на цивилизацията и е оказвала доста косено въздействие върху иконографията после там имаме само един образ на Господ Иисус Христос там нямаме сцени нямаме света Богородица нямаме другите светци така, че този
извор е фундаментален, но количествено много малко се проявява по отношение на ранните апостолски изображения те още не са били предмет на поклонение те са били по-скоро иллюстративни но бидейки толкова важни от очевидци са имали
голям престиж и въз основа на тях в последствие са се развили важни иконографски образи най-вероятно образа на света Богородица с богомладенеца въз основа на сцената поклонение от влъхвите но хилядите християни в империята
тайни а в последствие вече и явни законни са поръчвали изображения безброй изображения много от тях са съхранени в да кажем катакомбите
в Рим това не означава че това изкуство е катакомбно не но там се е съхранило и в тези катакомби виждаме безброй изображения които имат иллюстративен характер това този
този основен извор ние ще проследим как е действало трябва да си представим че тези изображения се правят от художници много рядко са от аматиори
а и тези които са правени от аматиори те нямат такова естетическо въздействие стоят грубо и в крайна сметка не въздействат и не пораждат други образи художниците които са
школувани създават привлекателни добре композирани образи те са главно на учители но първоначално всички тези художници са езичници и понеже изобразителното
изкуство е занаят този художник езичник умее да прави различни изображения които са традиционни типични типични композиции типични
отделни пози образи той ги е освоил като най красиви като най сугестивни и така нататък и той това знае това прави тези художници езичници
са били важна гилдия в античността ни примерно имаме в книгата Диания на святите апостоли един епизод свъзан с художници когато в Ефес святия апостол
Павел проповядва и ето какво казва книгата Диания Апостолски цитирам Някой Си златар на име Димитър Който правеше
сребрени храмчета на Артемида и доставяше на заначиите немалко печалба като събра тях па и други работници на такива неща
каза Другари Знаете че от тая работа зависи нашия добър поминак А пък виждате и чувате че не само в Ефес но почти в цяла
Асия той е Павел убеди и обърна доста народ думайки че не са богове тия които се правят с ръце човешки Тъй
че има опасност не само това наше занятие да дойде в презрение но и храмът на великата богиня Артемида да се не смята за нищо
и да загине величието на същата която цяла Асия и Вселената почита Крайна цитата Тук ключовите изрази са Доставяше за найечите немалко печалба и
Другари Знаете че от тая работа зависи нашия добър поминак Тоест художниците си варят хляба с езически изображения и когато
идва един християнин и поръчва дадено изображение това също е поминак за художника Той гледа на това като на занаят и го изобразява със следствата
на занаята който познава Това е едно занаячийско отношение към но други художници няма по това време да кажа 2-3 век и така християнина поръчва
на художника занаячия който е обикновено езичник и е школован от езичници и знае да си прави определени неща и му поръчва даден сюжет да
то му казва какво искаш да ти нарисувам искам да ми нарисуваш Мария Дева Мария с Младенеца Иисус и тримата влъхви примерно или историята
на Свети пророк Иона или кръщението на Господ Иисус Иисус е кажи ми какво точно те изобразя еми Света Богородица седи
държи БогоМладенеца и тримата влъхви те са от изтока носят такива шапки източни облечени са в костюми като се знае източни и те вървят и носят дарове примерно и започва този художник
езичник да иллюстрира християнския разказ тоест разказа е свещена история но изображението е несвещено то е все още езическо иллюстрация
тя върши работа върши работа онагледява припомня приканва към размисъл и така нататък но не е още предмет на поклонение не е още одухотворен образ
и този процес на иллюстративно изобразяване на старозаветната и новозаветната свещена история можем да кажем че изпълва ранните векове втори трети до четвърти век преобладава
междувременно започва да се развива и храмът в първи век още не е имало храмове по домовете вече след това постепенно тъй като знаем
че гоненията в римската империя са били наприлеви и отливи не са били постоянно от време на време дадни императори не гонят християните разрешават свободно да си
изповядват своето евроизповедание но пък друг император след това отново решава да ги забрани Примерно Филип Арабинов това е много добре известно
че той е бил може би дори християнин най-малкото е симпатизирал на християнство така че по негово време са строили и свещени такива параклиси храмчета може би
не големи храмове но напълно нормално е за можените християни да са строяли храмове но тези храмове са още зародиша на пълноценния храм вече с идването на св. Константин Велики започва същинското
храмово строителство и това храмово строителство започва да изисква своите образи и започва да въздейства върху изобразителното изкуство
на християните защото ако до тогава те се поръчвали такива изображения да кажем върху саркофази върху надгробия в такива параклиси гробишни и прочие и вероятно
по стените на домашните си параклиси и домове не непременно параклиси защо да нямаш ти едно свещено изображение изображение в дома си в този кът където е молитвения ти кът вътрешната ти стаичка
там си правиш молитвен кът и слагаш някакви изображения лека-полека храмовете започват да изискват образи да изискват защото добре първоначално значи например в
Дура Европос синагогата която е запазена от 3 век там имаме изключителна иконография развита качествена това не е първи опит очевидно имало много такива синагоги
само тази е запазена и какво е характерното за Дура Европос че изображенията са иллюстрации върху стените те не са предмет на поклонение а само за да припомнят
то не нагледават в случая старозаветни сцени ни личности в християнския храм обаче което безпорно е имало иллюстрации за припомнене о нагледяване и прочее но постепенно
започва и едно поклонение към образите и тези образи вече не са само по стените но стават и самостоятелни започват да се движат по посока към ултарната
прегада бъдещия иконостаз т.е. архитектурата и функцията на храма въздейства върху образа и функцията на иконата така че така че ние
ние можем да проследим тази еволюция а то безпорно еволюция от чистите иллюстрации към това което във бъдеще ще стане
иконата междувременно художниците също започват да стават християни ако в първи-втори век те са били предимно езичници професионалисти на които се поръчва нещо християнско
вече оттам нататъка се появяват и художници християни той вече да той е школован при попредишните школи които са били езически и продължава още от същото но
неговото християнско самосъзнание неговото отношение към образа се променя и той вече не действа само за наечийски но действа вече и верски
той има друго отношение към образа и образа има друго отношение към него той го респектира той е същен за него така че започва
да кристализира постепенно собствено християнското изображение собствено бъдещата икона ние знаем че художника в крайна сметка винаги рисува себе си рисува
своята същност рисува своя светоглед своята идеология и не можеш да избегаш от това нещо ти си това което си и всички твои жестове са проявления на самия тебе включително и изображенията
които правиш така че когато ти станеш християнин това което правиш започва и това да се христианизира дори ако е правено по езически образци дори ако Свети пророк Иона е бил изобразяван както да кажем Ендимион
тази типична иконография да кажем антична или или или Йоан или Йоан кръстител носи такъв образ като да кажем Зевс или христос
като добрия пастир но лека-полека тези лечи заучени предварително иконографии започват да се придвижват към една нова
одухотвореност вече християнска защото самите художници вече търсят друго те търсят вече духовния смисъл духовния реализъм на иконата и по един естествен път започват да се придвижват
към това което наричаме типичната архетипичната икона освен това духовниците свещеници епископи които надзирават тези изображения естествено че художници допицат до тях
и кажат кажи отче кажи дядо владика как да го направим това нещо как ще благословиш и владиката който е духовник молитвеник той започва да ръководи по духовен път и му каза този образ
така не е добре ето така по-добре ще бъде ако бъде ето така откъде знае владиката просто възоснован на своята духовна практика възоснован на своята молитина практика
той насочва в данена посока с малко той ще го попита как да направя дрехата зелена жълта или червена той ще го каже червена ще направиш защото това е царя на царете
подобава да бъде в червен ця ами това как да направя така ще го направиш по духовен път започва да дестилира до тогава изобразителен материал да го пречиства и се получава тази невидима
еволюция чието резултати обаче ние виждаме как е станало къде е станало точно ние не знаем но резултатите ги виждаме къде става този процес кой го извършва навсякъде става във всички части на империята
протича този бавен еволюционен процес разбира се най-вече в столиците най-вече в Рим в Константинопол в Александрия в Солун в големите градове където има най-много художници където има
най-много храмове най-големи те имат нужда от по-високо качество там са най-талантливите и прочие и прочие и и самите духовници разбира се са там така че във всички градове на империята
тече този процес и те си взаимодействат но къде точно се е зародил този или онзи аспект на иконата ние не знаем предполагаме че най-важните неща стават все пак в Константинопол на второ място в Рим докато Рим е столица
значи до пети век след зададяването на Рим от варварите там рязко спада продуктивността творческата креативността естествено че запада след като града рухва докато в Константинопол точно обратното
точно след рухването на Рим в Константинопол естествено че още повече се развиват нещата особено вече в 6 век при Юстинян имаме един истински разцвет във всяко едно отношение кои са образците
на това развитие те са много малко които са запазени и са запазени по една случайност както Дура Европос бългодене това че се затрупала синагогата единствената която толкова подробно е запазена с доста
богата иконография другите синагоги просто не са запазени по същия начин и нашото познание за ранните пекове се дължи на такива случайности както в Рим Санта Мария Антиква която в
9 век бива затрупана след едно слачище на форума в Рим и благодаря на това ние имаме там нещо като музей на изображения от 6-7 до края до края на 8 век
уникална църква хиляда години е стояла затрупана и когато в началото на 20 век е откриват всички ахват защото това е времето е спряло
в 9 век и образите там са подредени в хронология между 6 и 8 което никъде другаде въз света не е запазено след една едно песнопение
ние ще продължим с нашата беседа хронология велики прокиве гласу смири неотврати лица твоего от от рука твоего
яку скорблю скоро слиши мя хон ми души мое и избави ју Мео тратица, рица то, Отца брака, отца брака, Мео тратица, рица то,
Мео тратица, рица то, Мео тратица, рица то, Мео тратица, рица то, Това е началото на този еволюционен процес. В края на този процес имаме образцовата, типичната, архетипичната икона. Кои са белезите на тази разпознаваема образцова, архитипична икона? Първия, изключително важен белег е, че иконата е отделен предмет, сама по себе си. на първ поглед, това е отделен предмет, че икона е отделен предмет, че икона е отделен предмет, че икона е отделен предмет. Същност това е фундаментално, защото в дора Европос, в катакомбите, където имаме безброй изображения, но те са част от стената, те са част от сградата. Така е и със стенописите в нашите съвременни храмове и изобщо в храмовете. Стенописите са част от сградата, те не са самостоятелни. Те са един, да го наричем, сакрално-иллюстративен цикл, който в зрелие храм, вече когато той се развива, придобива огромна сложност и смисъл и вътрешни симфонични взаимоотношения, които са велики. Но, въпреки това, тези образи си запазват своя онагледяващ характер,
но не са предмет на почитание, на поклонение и не са отделен предмет, а са част от сградата. Иконата вече не е част от сградата. Тя е, използва се тази дума, преносима. Но тук нас не не интересува преносимостта, че някой ще е пренесел от едно място на друго, а нас не интересува това, че тя е самостоятелен предмет. И, като самостоятелен предмет, това е много важно, тя има самостоятелен смисъл, за разлика от иллюстративните изображения в храма, които са част от един по-голям смисъл. От цикли и така нататък. докато иконата, тя има начало и край. Тя има граници. И отвъд тези граници тя не съществува. да кажем една дъска с изображение.
във рангите на четирите страни на тази дъска, тя е самостоятелен свят, който завършва в тези граници. Това е изключително важно, защото като отделен предмет, тя вече става обект на почитание и поклонение. тя започва да извършва понякога и особени движения, както са литийните шествия. тези литийните шествия ти не можеш да правиш със стенописи. Не можеш да правиш с мозаиките в равена. докато с иконата можеш да ги правиш. И тя придобива в някои случаи дори личностни характеристики. Две икони се срещат. В Риме имало такава практика. Ена икона с това Богородица и Ена икона на Христос се срещат в определен празничен ден и един вид си общуват като личности.
Така че много е важно, че иконата напуска своята иллюстративност, както са, да кажем, миниатюрите в ръкописа, както са декорациите върху една чаша, върху една дреха. Те са нещо друго, а иконата е предмет сам по себе си. Не е книгата плюс картинките, не е, да кажем, плаща плюс картинките или богослужената одежда плюс картинките или сградата плюс картинките, а е образ сам по себе си. Втората важна характеристика е, че върху иконата в рамките на тези четири страни в това пространство, в света на иконата е изобразен Бог. това е много важно.
Бог. Някой ще каже, даре, ма дали има икон на св. Иоан Рилски, да кажем, или на св. Георги. Той не е Бог. Той не е, обаче е светец, т.е. обожен. не знаем, че човекът е по Божия образ и подобие. Ние, падналите грешници, сме се разподобили, но Божия образ го съхраняваме винаги. А свеците успяват да си възвърнат и Божието подобие, така че те се обожават. И този обожен човек е вече представител на Бога. Това, че е светец, означава, че е съединен с Бога. Т.е. на практика отново имаме изобразяване на Бог чрез Божия човек. Този Божий човек е Божий. В този смисъл косвено свидетелства за Бога, представя Бога, носи Бога, е част от Бога. Ето това е много важно, че всяка икона, без изключение, утвърждава богоцентричния модел на света, богоцентричната същност на света, или пряко чрез изобразяване на въплатилия се Бог, или чрез човеки от плът и кръв, които са обожени,
които са станали богове в евангелски смисъл. Трета съставка на архетипичната икона. Това е нимбът. Ореола, около главата на Бог, света Богородица, архангелите, свеците. Този нимб е пак образ на Божието. Само Божиите човеки или Бог сам по себе си носи нимб в християнската иконография. Разбира се, имаме и нехристиянска иконография. Още от езически времена се е използвало. Изобразяване на нимб, на светлик, около главата на царе, на божества. Имаме много брони такива и мозайки и други изображения. Впрочем, и на изток, при будизма имаме такива нимбове и при индуизма. Това не е чисто християнско изобретение, иконографско. Имаме го и преди това. Но християните го използват и го христианизират. И този нимб вече става именно знак за Божието.
Знак за Бога. Няма икона без нимб. Няма икона без Божия образ. Дали ще бъде сам Бог или човек, който се е обожил. Но така или иначе имаме нимба, който показва кой е обожение в това изображение. Та може да има 20 човека изобразени. Един деба е с нимб само. Но той е представителя на Бога. Или е сам Бог. Да кажем, ако сцената е поругаването на Христа. Или съда също Христа. Там няма други светци. Всичките са богобийци. Но Господ с нимба е в центъра на събитието. И той дава смисъл на цялата икона.
Тя за това е икона. А не е просто иллюстрация на някаква история. Тези нимбове ние виждаме още в... Като погледнем тези златните венци. Тракийските златни венци. Или гръцките. Елинските златни венци. Ами, те са ги носили не случайно. Когато... И не случайно са ги правят толкова в Финича да трептят. Когато владетеля. Княза. Там царя. Тракийския. Сложи златния венец от тези тънки,
вибриращи пластинки златни. И се движи. Те започват да трептят. Светлината започва да играе в тях през слънчев ден. И можем да си представим, че около главата му се получава един ореол от светлина. Подсъзнателно, това е било нимб. Знак за изваредност, за божественост. Така че, този нимб представлява от една страна един архетип човешки, от друга страна представлява и една действителност. защото, ако ние имаме такова зрение, вероятно ще виждаме около, както св. Сърфим Саровски, която се явява на Мотовилов. Мотовилов вижда нимба, вижда тая светлина, която го обгръща. Ние с нашото зрение по-умрачено, ни ги виждаме тая работи. Обаче те съществуват.
И хората са имали интуиция за това нещо. Древните. По различен начин. А вече при християните го имаме и като жив духовен опит. Както в случая с Мотовилов и св. Сърфим Саровски. Така че, златния нимб е ключов елемент на иконата. Златния фон. Златния фон също е знак за Божието. Знак за една отвъдна действителност. Защото златото е за всички човеки и за всички цивилизации най-благородния метал. Образ на царствеността. Образ на богатството. Образ на светлината. Образ на висшето.
Най-най-най е златото. И когато фона, околната среда на тези личности, които изобразяваме е злато, това е най-достъпният за човеците начин за изобразяване на неизобразимото царство Божие. Неизобразимия небесен свят. Защото ние, ако го нарисуваме със сини небеса и бели облачета, падаме на плъцкото. Защото ние ги виждаме тези небеса, тези облачета и казваме, да, да, това е небесно. Ама това е човешкото небе. А Божието небе, кой го е виждал? И как ще го изобразиш? Не можеш. Не си го виждал, плюс това с боя, то не може да се изобрази. Бяла, зелена, жълта не става. Падаме на нивото на видимото небе. А невидимото небе го изобразяваме символично, чрез златния фон. Кой пръв е стигнал до това велико откритие, че златото като фон е най-добрия начин да изобразиш неизобразимото царство Божие?
Не знаем. Къде е станало това нещо? Не знаем. Как е станало? Дали от видение? Дали епископа му е казал направи го? Дали той го е измислил? Дали е бил златар? Не знаем. Всичко е възможно. Но човечеството в лицето е станало чрез един човек. Народното творчество не ни трябва да разбираме, че се събират хиляда души и творят. Не, винаги е един. Така че някой някъде не е сложил малко злато, харесало се, после направил цялото, някой поръчал, имал пари, казал да ще направим цяле фон от злато. И тогава са разбрали, че това е най-добрия начин за изобразяване на неизобразимото, на отвъдното.
И от този момент това е много интересно. Не може да има подобрение. Ни говорим за еволюция на иконата, но тази еволюция стига до някакъв резултат, който е максимален и оттам нататък няма еволюция. От момента, в който някой някъде е направил за пръв път икона на златен фон, до ден днешен никой не е направил нищо по-добро. И няма да направи. Ние не можем да изобретим нов материал, нов метал, който да има цялата тази свръхсимволика на златото. Тя е от хилядолетия натрупана. А ако ние сега в момента направим някакъв материал, ели какъв си, който блести като неон и блещука и не знам си какво, той ще има традиция от една година, от две години, от пет, от двесет, от педесет, сто. А златото вече има хилядолетна традиция. Вече е влезло в милиони словесни изражения във всички човешки цивилизации. Като почнат понятието Златния век, Златната планина, Златоуст и така нататък. Това е нещо, тази велика традиция хилядолетна с милиони проявления. Ти не можеш те първа да е надминеш с нищо. Тоест Златния фон на иконата ще остане вовеки веков най-добрият начин за представяне на този небесен свят. Този не видим и не описуем с човешки език и с човешки бои свят, в който и извън времето, и извън пространството разполагаме същените образи на Господ, Цвета Богородица и прочие.
Така че виждаме как ние от една страна говорим за еволюция, от друга страна виждаме, че тази еволюция стига до някъде и там осъществява по човешки програмата и нататък вече нямаме и не можем да имаме еволюция. Нека да чуем още едно песнопение, след което ще продължим. Звъзвъзвъзвъзвъзвъзвъзвърт Звъзвъзвъзвъзвъзвърт Звъзвъзвъзвъзвъзвъзвъзвърт Звъзвъзвъзвъзвъзвърт Следващата характеристика на иконата е изобразителния език на иконата. Съзвъзвъзвъзвъзвъзвъзвъзвърт Примерно трите звезди върху на металото на Света Богоройца, върху мафория на Света Богоройца са знак за нейната действеност. Някой някъде, някога, за първ път го е направил. Художника ли го е измислил, епископа ли го е поръчил, не знаем. Но това е било сложено. Върху раменете и горе на челото, върху мафория на света Богородица, се изобразяват три звезди, които изобразяват нейната действеност. Ние вече, когато знаем смисъл на тези три звезди,
разпознаваме, четем образа, включително и четем, че това е света Богородица. Или да кажем образа на благословията, с благославящата десница. Това е някакъв условен образ. Ние, ако не знаем какво означава, ще видим, че някой си е свил по определен начин пръстите. Но когато знаем, това означава, че този човек благославя. Това, че благославя, освен всичко друго означава, че има правото да благославя. Не всеки има правото да благославя с десницата си. Той е упълномощено лице. Той е свещено лице. Епископ, Господ и така нататък. Така, че образа на благославящата десница трябва да се преподаде, за да бъда го разчитан. Тоест, езика на иконата се състои от многобройни такива знаци, образи, които се преподават. В този смисъл се връщаме пак на темата за иконографията като Библия за неграмотните. Е, не е за неграмотните. Ако ти си неграмотни, ти няма да знаеш какво означават трите звезди на мафория на Сета Богородица.
Няма да знаеш какво означава благославящата десница. Няма да знаеш какво означава тая книга, която, да кажем, евангелиста носи в ръка или Господ носи в ръка. Каква е тая книга? Какво означава? Може ли всеки да носи книга в ръка? Еми не. Носенето на книга в ръка означава еди какво си. Какво означава, когато ръката ти е забуляна с някакъв плат и носиш нещо? Има определено значение. Самите сцени също. Те до толкова са кристаллизирали от употреба, че в миниатюрите, когато се стигне до някакви миниатюри и медальончета, сцената е сведена до едни почти иероглифни знаци. Но ние като видим тази сцена веднага я разпознаваме. Може да е медальона два сантиметра и върху него динаме сцената да кажем преображение господни. Но още като видим съставките с две чертички показани, ние разпознаваме цялата сцена.
Т.е. езика на иконата е много сложен. Състои се от много съставки, които са преподадени от практиката, от традицията. И иконата е ползваема, разпознаваема само когато човек познава целият този език. Иначе гледа все едно ние да гледаме китайски иероглифи. И да кажем, че това е библия за неграмотните, понеже били красиво нарисувани. Те са красиво нарисувани, но тяхния смисъл не го познаваме. Несме научни на този език. По същия начин е езика на иконата. Т.е. е продукт на една многовековна традиция и трябва да бъде преподаден, за да можем да се ползваме от него. Написите. Важна съставка на архетипичната икона. Тези написи понякога са две-три буквички. В тези две-три буквички, или пет, може да се съдържат решенията на цял един вселенски събор. Примерно, Майка Божия. На гръцки се съкръщава Митир Сеу.
Три буквички за Майка и три буквички за Божия, съкратено. Тези шест букви резюмират решенията на Третия Вселенски събор в Ефес. Когато се решавало въпроса, дали света Богородица е човекородица или Богородица. И събора решава, че тя е истинска Богородица, а не само човекородица. Както е твърдял царегазкия патриар. Не стори. И от момента, в който този събор е приключил, това става, разбира се, в Пети век, от момента, в който приключва този събор, вече започва да се изобразява Сабо Городица с епитета Майка Божия. Той вече става задължителен. И с този епитет се резюмират многолетните богословски спори на най-високо ниво, на ниво. Царегазки, патриархи, съответно, александрийски, римски папа и прочи. Всичко това нещо сведено до шест букви. И да кажем, израза Христос Пантократор.
Иисус Христос Пантократор. Първо, думата Христос, Месия, означава, че Иисус от Назарет е очаквания от Израиля, Месия, помазаник Божий, спасител на човеците, Месията. Но кой е Месията? И Иисус от Назарет. Така че като кажем Иисус Христос, ние приключваме със смисъл на Стария Завет. Смисъл на Стария Завет е Месията. Когато той идва, вече започва Новия Завет. А Пантократор, Вседържител, това пък до голяма степен резюмира Първия и Втория Вселенски Събор. Защото ние казваме о символ на Вярата. Вярвам, Фенди, Бог, Отец, Съдържител. Бог, Отец, Съдържител. Ама на иконата пише Иисус Христос, Съдържител. Значи, Той е единосъщен с Отца. Както твърдят Първия и Втория Вселенски Събор. Този символ на Вярата е създаден на Първия и Втория Вселенски Събор.
Така че, само домичката Пантократор вече е носител на богословието на два Вселенски Събора. Затова тези надписи, които са върху иконата, са един небивал словесен богословски концентрат. В няколко букви вековни спорове са резюмирани и събрани. И това не е подробност. Един вид, че можеш и без надписа. Да, може и без надписа. То без всичко може. И без златния фон може. И без нимбове може. Обаче от това губиш вековна еволюция духовна. Господ, Святия Дух, ти е дал чрез стотици художници, епископи, презвитери, боговитци. Са дестилирали световната иконографска традиция и са произвели най-вишно в произведение на изобразителната изкуства на всички времена. И ние да казваме, че можем и без това. Сигурно можем. Ние и без рая можем. И без всичко можем. Но, какво става от нас тогава?
Само прахта и пепелта. Този смисъл и надписите в архетипичната икона са изключително важни. И без тях тя не е пълноценна. Друга характеристика. Традиционната иконография. Тя се предава от голямата традиция в иконографията. Вече иконографията не е достоянина на един човек. Както да кажем, примерно, творчеството на Шекспир. Това си е негово творчеството. Не. Иконографията е достоянина на цялата църква. Това е една традиция, която не е личностна. и една от причините да не познаваме името на нито един от тези ранни иконографи. Първите хиляди и няколко стотин години. Фактически, първите имена на иконописци, автори на типични икони,
се появяват най-вероятно чак след завладяването на Константинопол от латините. Т.е. от Запада ние получаваме тази практика на себеотвърждаване. да се подписват иконописци, да си пишат имената и прочие. Известна нескромност. И егото вече започва да говори. до тогава те казват така: ние сме части от църквата, църквата рисува, светия дух рисува, епископа рисува, а аз съм просто една четка, аз съм един раб Божий, който съвсем скромно и нищожно си върша работата. И в този смисъл моето име няма значение и затова не са се подписвали. Тази традиционност на иконографията е изключително важна съставка на иконата изобщо. Големи теми, които сега няма да развиваме, само маркираме са: иконната перспектива, иконната светлина. Това в никакъв случай не е тенаречената обратна перспектива, за която ние говорим. Не. Думичката обратна означава, че има права, в този смисъл правилна, а иконната е обратна. Не е така. Иконната перспектива е нещо съвсем различно. Ние ще говорим за нея в следващи беседи, но тя не е обратна.
Тя е обратна само отглед на точка на егоцентричната перспектива, която ние сметаме за права, ама тя не е права. Егоцентричната перспектива е най-голямата лъжа, защото никой не е център на вселената. Егоцентризма е голяма самоизмама. Ние си мислим, че сме центъра на вселената, но ние не сме. Център на вселената е Бог. И в този смисъл иконната перспектива е богоцентрична. И тя е истинската. А егоцентричната, която е ренесансовата, е иллюзия, измама, лъжа, недостоверност, която ни се струва права, защото сме егоцентрици. Светлината в иконата, това не е плъцката светлина, която хвърля сянка. Ако в иконата имаме хвърлена сянка, тогава имаме механична светлина, плъцка светлина. Била тя слънчева, била тя лампа и т.н. или свещ или огън, но тя е тварна. А в иконата нямаме такава светлина. Тя не хвърля сянка. Там е много по-фин образа и друг път ще говорим за тази светлина в иконата. Но така или иначе това е много важна съставка от архетипичната икона, че нияната светлина не е от земен светлинен източник. И така да обобщим, че между първи и пети, шести век постепенно, съборно в цялата църква се кристализират практики, които лека-полека се предават чрез същеното предание и от едно иллюстративно отношение за нечийско,
към християнската свещена тематика, стигаме до свещеност на самото изображение. То вече става християнско, то вече става духовно. Към 5-6 век имаме зрелия образ на това одухотворено християнизирано изображение, което вече става сакрално само по себе си и става обект на поклонение и на духовна практика. Който въпрос разбира се е поставен много ребром по време на иконоборството, за което ще говорим в следовстата беседа. Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров по радио Зорана.