Новото обществено малодушие — Светоглед с Георги Тодоров

Пълна транскрипция

Абзац:

Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. Здравейте! Темата на днешната беседа е новото обществено малодушие. Малодушието е качество на човека и като такова съвсем не е ново. Още Адам и Ева проявяват малодушие веднага след грехопадението. В книга Битие, глава 3, четем И чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая под дневната си хладина. Изкриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета. Ето това скриване е явно проявление на страх и малодушие. Така че в този смисъл нищо ново под Слънцето. Но малодушието се проявява в различни форми и ние ще разгледаме днеска общественото малодушие. Защото когато личното малодушие на човека се повтаря в обществен мащаб, когато тези, които дават облик на обществото, проявяват малодушие, тогава вече имаме обществено-значимо, масово малодушие. И разбира се, има различни исторически причини и различни форми за появяване и развиване на общественото малодушие. Има явни знаци, че през последните години и десетилетия се появиха и развиха нови форми на обществено малодушие, различни от предишните. Общественото малодушие е свързано със страха, със свободата, с властта.

Обществено-малодушният човек се страхува да направи нещо и сам ограничава своята свобода, защото се страхува от властта и силата, от обществената власт, от държавната власт. От силата и насилието, което упражнява държавната власт. Но не всеки страх е малодушие и не всяко такова въздържане, себевъздържане, самоограничение на свободната воля е малодушие. Има страх праведен. Има праведно самоограничение на свободната воля. Има страх неправеден. И самоограничение неправедно. Ето това е малодушието. Свети Апостол Павел в посланието си ни казва така. Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. Тук ясно виждаме борбата в човека. Върши нещо. Знае, че не трябва да го прави, но го върши. В този смисъл, духовният човек, християнина, трябва да се въздържа, да не го върши това нещо. Защо? Защото е воден от страха Божий.

Защото не бива. Бог е казал да не го правиш. И ти от страх Божий не правиш нещата. Слагаш им граница. И това е ограничение на свободната воля. Това е самоограничение. Това е аскеза. А малодушието е когато се ограничаваш не от страх Божий, а се страхуваш от човеки. Когато се въздържаме от неправедни действия поради страх Божий, това е аскеза. Когато се въздържаме от праведни действия поради страх от човеки, ето това е малодушие. По-рано й казахме и автоцензура, и има други, разбира се, начин да се обозначи това явление. Класическото старо, за нашото поколение говорим, за съвременните българи, Класическото старо обществено малодушие, беше по време на така нареченото комунистическо общество, който комунистическия режим. Който всъщност беше власт на номенклатурата.

Причината за това малодушие беше силната власт на номенклатурата. Не можеш да говориш свободно пред обществото всичко, а само това, което допуска номенклатурата. Трябва да се съобразяваш. Не можеш да пишеш свободно всичко, а в границите на това, което номенклатурата би понесла. Не можеш да действаш свободно, както би желал, праведно, а слагаш една граница там, където номенклатурата разрешава. И Българската интелигенция, българското общество като цяло се съобразяваше с тези допустими от властта граници. Свободата поначало е дар Божий. Един велик Божий дар. Но при осъществането на тази свобода, човек може да избере или доброто, или злото. Така, че свобода има естествени граници и трябва да има граници. Границите на свободата са поставени от Бога. И тези граници са граници между доброто и злото. Сега, винаги има някакви поставени граници. Въпросът е кой ги поставя и защо ги поставя.

Когато тези граници са поставени от Бога, тогава човек трябва да се страхува от тяхното престъпление и те не трябва да бъдат престъплени. Страхът от престъплението на тези Божии граници е праведен. Началото на премъдростта е страх Божий, както се казва в Писанието. Когато обаче тези граници са поставени от човеки и противоречат на поставенето от Бога граници, тогава тези граници са неправедни. Добре, ама за тях стои властта, т.е. силата, т.е. опасността от наказание. И там се проявява именно това обществено малодушие. На времето, комунистическата утопия се основаваше на убеждението, че учението на марксизма-ленинизма е вярно. Че то е разгадало веднъж, завинаги, смисъла на общественото историческо развитие и че е намерило решението на обществените противоречия. Това убеждение и тази теория даваха вътрешна убеденост на комунистическите властници, че имат право на властта, имат право да обсебят властта,

защото имат вярното историческо решение, имат истината за човечеството, за историята. Това имат право да обсебят властта и да налагат на обществото своите верни закони и да ги отстояват със сила и с държавно насилие. Но, при сблъсъка с действителността, при проверката чрез действителността, се оказа, че теорията не работи, че не е вярна. И, че така наречения капитализъм беше в повечето измерими отношения по-успешен. Правиха по-хубави коли, по-хубави пътища, по-хубави филми, по-хубави обувки. Кажи, речи, почти всичко по-хубаво. По-хубава музика, по-хубаво изобразително изкуство, по-хубаво всичко, почти. И на комунистическите властници, които го виждат това нещо и го желаят. Те все пак караха мерцедеси, не трабанти и вартбурги. И при този положение, те губяха своята вътрешна убеденост. Оставаш им само властта и идеологическите мантри, в които вече и самите те не вярваха. И точно тук се проявяваше общественото малодушие.

Защото ти, когато си убеден в една лъжа, твърдо убеден, ти не си малодушен. Може да си най-големият престъпник, но не от към малодушието е проблема ти. Проблема е когато ти виждаш, че това е лъжа, а то ти е налагано със сила. И тогава се проявява именно това обществено малодушие. Отговорността за общественото малодушие е преди всичко на интелигенцията. Защото именно тя осъществява общественото мислене. Интелигенцията е мозък на обществото. И чрез нея се осъществява общественият мисловен процес в широкия смисъл на думата. Определя се кое е вярно, кое не е вярно, кое е добро, кое не е добро и така нататък. Целият този обществен процес. И се подават на обществото, чрез медиите, чрез творчеството, чрез образователната система, ориентирите за добро и зло. Българската интелигенция през 70-те и 80-те години постепенно се поясно осъзнаваше провала на комунистическата утопия. Провала на системата. Но проявяваше обществено малодушие. Защото не оспорваше марксистко-ленинската идеология.

Не оспорваше държавната стратегия. А само тактическите недъзи. А има ли начин да измерим общественото малодушие? Градуса на общественото малодушие. Да кажем от 100% колко е. Сигурно има начин. Аз не съм чул някой да се захвана с това да го изследва. Поради някоя много проста причина. Поради малодушие. Защото ти как ще го изследваш, като ще докажеш, че в момента властниците, т.е. тези, които на практика те командват, плашат хората за една неправедна координатна система. И ако се въведе този критерий за малодушието, една стъпка има до критерия за добро-зло, за истина-неистина. Кой ги поставя тези деления? Кой ги определя? Така или иначе, обективно общественото малодушие съществува и може да бъде най-малкото усетено. А вероятно и измерено.

Примерно. Честотата на използване на мантрите на властта. По времето на комунизма, мантрата на властта беше марксизма-ленинизма. Марксистко-ленинските принципи. Марксизма-лининизма. Сега, мантрите на властта са евроатлантическите ценности. Сигурно, ако се направя на изследване, да кажем, в медиите, в масовите меди, какво излиза, в институциите, в учебниците, в властващите партийни документи и така нататъка, ще видим как тази мантризация се проявява. Колко пъти се използва мантрата марксизъм-ленинизъм, да кажем, в писмената продукция в България в 80-та година. колко пъти мантрата евроатлантическите ценности или техни варианти, защото, разбира се, марксизъм-ленинизъма, има варианти, нали, марксизма сам, или ленинизма, или нещо подобно. Така че и тука евроатлантическите, европейските ценности, това е мантрата, защото там е властта. И колко пъти тази мантра се повтаря като критерии за всичко и как съвременните български интелектуалци, институции и прочи боравят с тези мантри. Тук можем да видим един, може би не много точен, но все пак показателен критерий за мантризация, т.е. за малодушие.

Може би дори може да направи и карта някаква на света, но и да видим в коя държава имаме най-голямо общественото малодушие. И, с оглед пък за една страна, кога се увеличава и кога намалява общественото малодушие. За България ни е субективно, но някъде имаме такава представа. Също, какви измервания, какво говоря, ние много добре знаем, всеки един от нас много добре знае вътре в себе си, къде е истината, къде е доброто и злото, къде е праведното и неправедното и оттам, къде се проявява това малодушие, този страх от политическата сила, от господстващата сила. Така, че ние субективно много добре знаем, но или не мислим по този въпрос, или не смеем да мислим. И така, аз много добре помня, по времето преди 1989 година, какво беше общественото малодушие и как се проявяваше. То се проявяваше в няколко направления. Имаше някои особености. Първата особеност е, че марксизма-ленинизма като идеология беше още жив. Горяма част от интелигенцията в България смятеше, че марксизма-ленинизма е правилната идеология. А се осъществява неправилно. Самите управници не са на висотата, нямат съзнание, злоупотребяват, нали? И така, така. И това не беше само българско мислене. Така се мисляше и в Западна Европа.

Самите диссиденти у нас, най-известните диссиденти, най-ярките диссиденти, бяха най-вече левичари. Един вид нещо като истински марксисти. Или най-малкото съчувстващи на тази идеология. И Радой Ралин, и Блага Димитрова, и Желю Желев, и Георги Марков, и Константин Павлов, и така нататък. Антикомунистите в България бяха нищожен процент и в интелигенцията. И те не успяха да създадат нищо качествено. Имам предвид. Поне едно стихотворение качествено, поне една песен качествена, поне едно каквото и да е. Не успяха. Бяха маргинални. И то почти невидими. След 10 ноември не извадиха от Чекмеджето нищо, което да е останало в историята с... С някаква добра оценка. Ни нямахме такива личноци като Солженицин, като Милован Джилас, като Валенса и така нататък, които да имат принос в мисленето. В България антикомунизмът беше слаб. Неговото въздействие върху обществото беше много слабо.

Имахме критика, едния вид лява или лявоцентристка. Второто характерно нещо беше, че имаше във България вътрешен политически хегемон. Българската комунистическа партия. Имаше и външен политически хегемон. Това беше СССР. Но Българския имаше известна самостоятелност по отношение на българския културен и политически живот. Третата особеност. Интелигенцията противодействаше на системата чрез вътрешна съпротива. Ти външно можеш да кажеш, да, марксизмът-ленинизмът е верен и така, така, така. Но вътрешно знаеш, че нещата не са както трябва. И противодействаш чрез езопов език. Две думички казани в определения момент бяха равностойни на революция в съзнанието. И то условно казани, заобиколно езоповски. Но имаше такава вътрешна съпротива в интелигенцията.

Четвъртата особеност е, че интелигенцията като цяло беше в опозиция срещу режима. Макар и до някъде вътрешна опозиция, в рамките на левоцентриския модел. Макар и до някъде малодушна, но все пак в опозиция. Говорим за интелигенцията като цяло. Имаше, разбира се, натегачи, които рецитираха мантрите сутрин до вечер, но талантливите и мнозинството от интелигенцията бяха в опозиция спрямо режима. Макар и, пак да кажем, ограничена, сдържана и до голяма степен лява. Петтото. С времето, с годините, общественото малодушие при комунизма намаляваше в България. През 70-те години беше по-силно това малодушие, през 80-те започнахме да се еманципираме, а идването на Горбачов и неговата гласност още повече. Т.е. във втората половина на 80-те години градуса на обществено малодушие в България намаляваше. Ако е бил, да кажем, 50% в 70-та година и 40% в 80-та, в 88-та година е бил вече 20 градуса. Многословно. И, не на последно място, 6-та особеност, че намаляването на общественото малодушие в България през този период, което най-много намаля, силно зависеше от външни фактори. Най-вече от Горбачов и неговата гласност.

Т.е. българския ум беше несамостоятелен и ние се съобразявахме и се влияехме от това, което ставаше в центъра, в СССР, в политическия хегемон. И това допринасяше за спадане на общественото малодушие. То се намаляваше и към край на 80-те години. Рухна. Нека да спрем за малко, да чуем едно духовно пение и след това ще продължим. [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза]

[Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза]

Нямаше държавна машина силна и насилваща, от която да се страхуваш. СССР, да не говорим, изчезна. Запада не налагаше силово нищо, защото нямаше и нужда да го налага. Ние с пълни шепи черпяхме от Запада всичко, донасехме всичко тук. И в този смисъл почти нямаше политическо малодушие. Обществено. Малодушие. Значи, причината е преходът. Ние, българите, ние, българската интелигенция, не издържахме исторически изпит. Не се справихме, не разбрахме какво се случва, не разбрахме какво трябва да се случва. И в общи линии преходът се провали. умствено се провали. Имахме умствената недостатъчност. И тук за мен е много важно, че факторите не дължат само на умствената недостатъчност, но и на умствената непочтеност. Умовите не се справиха до някъде заради своята непочтеност, но малодушие нямаше, защото ние искрено вярвахме, че България е направила верния цивилизационен избор, верния исторически избор.

че няма алтернатива, не може да има алтернатива и че недързите на демокрацията се поправят с повече демокрация. Т.е. ние повярвахме в демократическата утопия и понеже вярвахме в нея, както ранните комунисти са вярвали комунизма, няма малодушие. Ние сме на правия път, ние сме на пътя към светлото бъдеще. Пита се, кога се появи и как се появи новото обществено малодушие в България. Това е един много добър въпрос и много важен, но не изследва. Защото то става незабележимо. Ние не сме го осъзнали, как ще го забележиш, като не го осъзнаваш. То по някакъв начин се просмука. Струва ми се, че през 90-те години почти го нямаше и вече в новото хилядолетие лека по лека започна да се проявява. Но то стана важен, отявлен обществен феномен през последните години, през последните десетина години. Новото обществено малодушие стана господстващо в днешна България, господстващо в българската така наречена интелигенция, господстващо в официалните медии, в българското общество като цяло, защото това се влияе от господстващите медии, от интелигенцията, от институциите. И вече сега като виждаме на лице новото обществено малодушие, можем да върнем лентата назад и да видим от какво се е появило и как се е появило. Но това е друга голяма и важна тема. Ние сега ще се занимаваме с сегашното състояние.

Днес новото обществено малодушие господства българското общество в масовите български медии, в интелигенцията, в институциите, в учебниците, в образователната система, в университетите. Малодушието е цар в днешна България. Политическото общественото малодушие властва. Какви са неговите особености? Първата особеност е, че то, малодушието, се отнася не с прямо някогашната властваща самоизмама на комунизма, а с прямо днешната властваща самоизмама на демокрацията в България. Втората особеност. Страхът е от властта и силата не само българската държава. Преди българската интелигенция се страхуваше от властта и силата на БКП. СССР беше някъде на хоризонта, но реално в България се случваха нещата и тук беше властта, също която можеше да бъдеш в опозиция. Или малодушно да станеш на нейна страна. Сега българската държава не е фактор. Страхът е спрямо Съединените щати, спрямо истинския господар, истинския хегемон и, разбира се, неговият филиал - Европейския съюз. Българската интелигенция и масовите медии се страхуват от щатите, така както ние през 70-те и 80-те години се страхувахме от БКП. Никой на нас не се страхуваше от СССР, защото никой не зависеше от СССР. поминъка на българската интелигенция зависеше от тукашните власти, от Тодор Живков, от БКП.

Сега вече не е така. Сега тукашните власти могат да се смеят през ден, може да няма такива, може да има служебни правителства, няма значение. Хегемона, постоянния хегемон е дълбоката държава на САЩ. Ти спрямо от нея се страхувам, на нея козирувам. Това е важна особеност. Трето. От какво наказание се страхуваше българската интелигенция по време на зрелият социализъм в 70-те и 80-те години? Това наказание беше културата на изключването. След 9-те септември идват на власт комунистите и първо започват да разстрелват без съд и присъда. Това са мътните дни, седмици след 9-те септември. Фашист е — и го разстрелват. После идва втори етап. Народния съд. Провежда се съдебен процес и казва: "Този е виновен, този не е". Този е виновен повече за смърт, този по-малко за затвор.

Тоест съдебен процес. Репресия чрез съдебната система. Концлагери. През 70-те и 80-те години нямаше разстрели, нямаше народен съд. Нямаше концлагери. Имаше маргинализация. Тоест култура на изключването. Ни ти разрешават да поставиш пиеси, ни ти разрешават да издаваш книги или да правиш филми и така нататък. Тоест интелигенцията се страхуваше от това да не бъде маргинализиран. Да не се обявиш ти за враг на народа или там. Враг на партията, на системата. Да не бъдеш обявен за такъв. И като такъв да бъдеш маргинализиран. Защото може да си представим един човек на медиите да бъде маргинализиран. И той, де факто, изчезва. Когато го няма в медиите, той изчезва.

А медиите са под контрола на хегемона, на властта. Така че канцелирането на българските интелектуалци по време на късния соц беше най-тежкото наказание. И то си беше тежко и сериозно. Но по-лек отколкото предишните. Ние сега се намираме точно в същата ситуация. Когато тези, които оспорват мантрите на хегемона, биват маргинализирани. Никой не ги разстрелва. Сега няма, както е било на времето, макартизма. Съдебен процес за антиамериканска дейност. Не. Слава Бог за сега го няма. Но имаш така наречената култура на канцелирането, на изключването. При думата канцелиран е още по-хубаво от изключване. Защото се разбира кой го прави. Този, който е създал понятието. Тази култура на канцелирането е много страшна за интелигента.

Той не иска да бъде изключен. Не иска да бъде маргинализиран. Примерно ти си специалист по политология. Ти си голям политолог. Ако ти говориш против системата, е как тя ще допусне до микрофон. Ми никога няма да допусне в обществените медии. Т.е. ти изчезваш от играта. Ти не си никакъв политолог. Ти няма в политологическите дискурси по масовите медии. Щом те няма в медиите, ти не съществуваш. или да кажем си някакъв социолог. И оспорваш мантрите на хегемона. Естествено, че никога няма да те кани. Разбира се, няма да те пратят в белене.

Няма да те извадят пред комисията на Маккарти. Обаче няма да съществуваш в гилдията. Гилдията ще те канцелира. Това е много страшно именно за нашего брата интелектуалец. И за това, така да се каже, голям страх ни тресе. Да ни изгубим медийното си присъствие в централните медии. Вече няма да ме канят. Вече няма да ме награждават. Вече няма да ме споменават. Това вече интелектуалецът не може да го понесе. това е за него смъртна присъда. Да спрат да те споменават. Защото си станал вече недобре дошъл в видимите, обществено видимите пространства. Ние знаем, че тази култура на изключването е белег на предпоследните времена. защото в 13 глава на откровение се казва така:

"Никой да не може нито да купува, нито да продава, освен ония който има този белег, белега на звяра, или името на звяра, или числото на името му". Не казват да ще им отрежат главите, но няма да може да купува и да продава. Той ще бъде канцелиран. Ще бъде изключен от обществените процеси. Това е културата на антихриста. Канцелирането на човеките. И ние в момента имаме същия феномен в една по-ранна форма. Тук стигаме до следващия особен белег на съвременното обществено малодушие, че от година на година то у нас се увеличава. Преди намаляваше, при комунизма до нулата стигна там 90 години в началото. И след това започна лека да се покачва, да се увеличава. Днешно време вече достигна до нивата на 80 години в зрелият социализъм. и е възможно в последващите времена, разбира се, поведението на антихриста да стигне до етап на да не може да купува, да не може да продава. Тоест пълно изключване от обществото. Но това е много важен феномен, че се увеличава новото обществено малодушие. То се разраста. При късния соц.

Българската интелигенция като цяло поумняваше. Това е следващия белег. Тя по-малко разбираше събитията в 80-те години. В 80-та много повече. с перестройката и гласността започна да се разкриват нови истини за Сталин, за това, за това и за процесите, за Вавилов, за кой ли не, за Трайчо Костов у нас, за Тодор Живков, за Людмила. И интелигенцията поумняваше. Тя ставаше по-малко малодушна и по-умна. Сега имаме обратния процес. Тя става от година на година по-малодушна и по-глупава, което разбира се естествено. Защото, когато автоцензурата влезе в териториите на очевидните неистини, тогава вече ти не можеш да бъдеш умен. Ти не искаш да бъдеш умен. Защото ума ще изобличи и тебе, и системата. И затова оглупяваш като интелектуалец и спасяваш своето медийно присъствие. Шестия берег много интересен на новото обществено малодушие е, че в мнозинството от българските интелектуалци няма вътрешна съпротива. Преди имаше вътрешно изгнание.

Ти, където трябва на конгреси или на някакви външни изяви, декларираш мантрите на марксизма-ленинизма, но вътрешно се съпротивляваш. В приятелски кръг говориш истината. И в обществените си проявления, да кажем един поет, един драматург, използваш езопов език. Тебе думам, да се сеща и снаха. Това бяха най-ярките проявления в това време, когато чрез езоповият език се разобличаваше системата. Сега този жанр го няма. Езоповият език не се среща в сериозните произведения на изкуството. По-скоро, интелектуалците се делят на два вида. Едните стават проводници на системата, на властта, на режима, на хегемона, на Америка. И то искрени, така да се каже. А другите говорят истината и не се съобразяват с общественото малодушие. Почти няма средно положение. Според мен може би 80 на 20 в полза на тези, които са се предали на общественото малодушие. и стават проводници на системата, проводници на властта, на хегемона, на силата, на човешката сила. Малцинството, 20%, може и по-малко да се не знам, то е въпрос на видими и невидими.

Защото, като ни ги допускат до обществените медиа, иди да ги знаеш. Малцинството си говори в прав текст. Говорят това, което мислят. А не използват Езоповия език. Това е много характерно за днешното състояние на нещата. Нека чуем едно духовно пение и след това ще приключим. [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] [Музикална пауза] Ние в днешна България живеем в една така наречена демократична система. Това е демократична утопия, демократичната самоизмама. Но е много важно, че тя се намира в много особен и стоически етап на своето развитие. Тя имаше коренно различен статут преди 40 години. Корено различен статут преди 30 години. Сега има коренно различно състояние.

Тя се намира в вече своя остро токсичен стадий. Ако преди това е трябвало да си много дълбок мислител, за да разбереш как тази система развращава обществото и как тя е богоборческа, то сега няма нужда да се задълбочаваш. Нещата са на повърхността. Нещата са по площадите. Това вече е токсичния стадий. Имало е период в който плодът е бил здрав, полезен, вкусен. Сега е започнал да се разваля и е станал противен и е станал токсичен, но ние сме в тази координатна система. В координатната система, където властва демократичната самоизмама, демократичната форма на обществена самоизмама. И този стадий, който е вече отявлено богоборчески, всеки човек, който малко от малко иска да разбере какво се случва в света, малко-малко се задълбочи от това, което вижда около себе си. Той стига до челен сблъсък с мантрите на властта. И тук вече се налага да избира дали да се противопостави на тези мантри и да бъде канцелиран, или да се предаде на общественото малодушие и да стане техен носител, да стане мантроносец.

когато интелектуалеца, пък и всеки човек, стане носител на мантрите на едно токсично общество, Той губи своето достоинство на интелектуалец и на човек. Той е бил вярващ в тази утопия и вярващ в тези мантри, там нямаме малодушие. Имаме глупост, заблуда и т.н. Но, когато вече виждаш горчивите плодове, токсичните плодове на системата, в която живееш, Ти вече не си невинен наивник, а си съучастник в злото. Ти си системата, която убива човека. Но тази система, ако е властваща и снабдена със силата и насилието, държавното, пък и не само държавното, и корпоративното насилие. Защото, добре, системата на канцелиране, ти си в някаква мрежа, участваш, особено ако си политик или някакъв общественик, Искаш да участваш в тази мрежа и собственика на тази мрежа, който не е държавата, той е корпоративен, реши да те канцелира. Както канцелираха президента Тръмп, на времето. Това не е държавата, срещу тебе. Ще кажеш частни бизнес, човек ако искаш да пусна, това е като моят дом. Ако искам да те пусна, ако искам да няма да те пусна. Да, но не, защото тези частни медии всъщност са обществени.

Това, че те са в частния контрол, е още по-лошо, защото общественият контрол все пак би трябвало да е малко по-обвързан с контрол на обществото. Но като частните, как да и контролираш? Така че тук държавната собственост не е ключа. Важното е системата. А при глобализма, вече държавата не е на преден план. Така че ние по момента не толкова се страхуваме от държавите, колкото от тези глобалистични наднационални сили, които в някои случаи работят и против собствените си държави. Това е друга голяма тема. Та, аз не мога да измеря днешния градус на обществено малодушие в България, но си дава сметка, че той се покачва. През последните няколко години, през последните 5-10 години видимо се покачва. и той трябва да бъде измерван. Субъективното ми усещане е доста тягостно. Имаше интелектуалъци, които преди време, преди 20 години, още бяха свободни, още бяха достойни, още бяха умни, произвеждаха интересни мисли, интересни наблюдения, които ме обогатяваха. Струваше си да прочиташ тяхна статия, защото той е извършил някакъв труд. И понеже не е обременен от тази малодушна автоцензура, той е извършил добра работа.

Днес същите тези люди рецитират от сутрин до вечер опорни точки, които те не са написали. Страхът ги е хванал за гърлото. Те не смеят да кажат гък против системата. Против същността на системата на СЩ, ЕС и колективния запад. Същността на тази система е богоборческа. От доста време насам. Очевидно богоборческа. Не да кажеш в периферни и такива спорни случаи. Не. Заявено богоборческа. Човекобожна, човекоцентрична и най-вече противохристиянска, противобожия. и при това положение

какво прави интелектуалецът, който не смее да се опълчи срещу системата? Той прави най-лошото, най-голямото престъпление. Той започва да лъже себе си. Ето това е най-непростимото престъпление на класическия интелектуалец. като обществено престъпление, като лично престъпление може да е за всякакви. Но като интелектуалец, като обществен мислител, като участник в обществения мисловен процес, включително и чрез медиите, или чрез творчество, или чрез изказвания. Та, там най-тежкото престъпление е когато лъжеш себе си. Ако кажеш истината на себе си, ще трябва да живееш със съзнанието, че си подлец. че си малодушен. А че истината е тук, пък аз съм носител на мантрите на обратното. И че аз съм подлец, заразявам обществото с моето малодушие и с моята подлост, с моите лъжи. Това е много трудно да се понесе от интелектуалеца и затова той мина към варианта да лъжи себе си.

И да кажа: "Аз в това вярвам, бе. Аз вярвам в евроатлантическите ценности. Аз вярвам в демокрацията". Точка. Тя няма разумна алтернатива. И когато ти инжектираш тази лъжа в себе си, вече твой ум, твой мозък не може да произвежда никакви истини. Той вече е централно бъгнат. Компютъра е повреден. Троянски кон е влязал в него и той не произвежда достоверен продукт. Та, затова имаме това глупяване на интелигенцията, чрез малодушието разбира се. Тя не е толкова глупа в компютъра, не е толкова лош сам по себе си. Но малодушието е точно тази програма, този троянски кон, който го разгражда отвътре. И това се усеща във въздуха, това се усеща в изказванията. Това са вече неговорещи глави, както беше преди говорещи маски. Те могат да слезат от екрана и един изкуствено интелигенцията им бълва всички, без да ги отличиш едно от друго. истинското, което казва бившият интелектуалец и това, което от него има казва един изкуствено интелект, не може да ги различиш в този смисъл интелигенцията реже клона на който стои. Тя има смисъл единствено, ако е носител на истината, чрез интелекта, чрез творчеството.

ако тя стане глашатай на самоизмамата, на утопията, на мантризацията на властта, тогава каква е интелигенция тя е? какво представлява? Тя се явява най-пагубният инструмент в обществото, защото цялата битка е за умовете и сърцата. Битката не е за петрола и за златото. Ти сам ще дадеш петрола и златото и всичко, ако ти вземат ума и сърцето. Така че ние в момента се намираме в един такъв стадий, при който в България новото обществено малодушие господства в българския държавен апарат, в масовите медии, в образованието, в университетите, в държавните институции, в интелигенцията, т.е. в системата. Системата в България е основана на самоизмама, на обществено малодушие, защото истината, богоборческата истина, ни декласира. Ни трябва да прави нещо друго, а не това, което правим. И кой ще ни плаща? Защото нас ни плащат за друго. Слава Богу, все още това не е по-съместно. Слава Богу, има действителни интелектуалци. Има достойни медии, макар и маргинални. И най-важното. Слава Богу, че има Бог.

Защото, докато имаме истински страх Божий, ние няма какво да се страхуваме от човеци. И няма как да се подадем на новото обществено малодушие. Светоглед Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността Слава Георги Тодоров.