Започва Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров. >> Здравейте. Темата на днешната беседа е Годишни през 2026 година. В началото на всяка година е уместно да хвърлим поглед напред във времето и да видим какви годишни предстоят, ако е рекъл Господ да отбележим или да честваме през годината. Защо има смисъл това предварително
така вглеждане в календара? Най-вече, защото някои от тези годишни, по-важните от тези годишни, така или иначе се честват и е желателно ние да се подготвим за тези чествания предварително, защото в последния момент понякога ни остава време. А ако вземем един пример от миналата година, 25 година, а в България на практика нямаше всецърковно честване на 1700-годишнината от Никейския събор. Някак си аа не се подготвихме, не премислихме
това събитие. А да не забравяме, че да кажем тука в град Света София ние имаме няколко повода да честваме тази годишнина с основание местно. Тогавашният епископ на Сердика, Протоген Сердикийски е участник в Първия Вселенски събор. Тоест, той е един от 318-те светци, които ние честваме като а отци на Първия Вселенски събор. Свети Атанасий Велики, който също е участник в събора, в последствие е пребивавал в Сердика по време на сердикийския събор. вероятно и по други поводи на път за Рим, на връщане, нали,
на отиване на връщане от Рим, но със сигурност в 343 година по време на сердикийския събор не само, че е бил в Сердика, но и неговият въпрос е бил обсъждан от събора и той е бил оправдан от събора по обвиненията, които са му били повдигнати по това време от неговите врагове ариани. Осий Кордовски, който е бил председател на сердикийския събор, престарелия по това време кордовски епископ, той пък е бил главният съветник на Свети Константин Велики, богословски съветник по време на Първия Вселенски събор.
Почти председател на Първия Вселенски събор. формално не е, но играл е някаква подобна роля и той е председател на събора в Сердика в 343та. Така че ето трима мм важни отци онова време, важни духовници от онова време, които са били тука. Тоест, ние имаме основание тука в имахме да направим едно достойно честване, защото Цариградският патриарх а Вартоломей, когато а отложи честването заради смъртта на папата, това беше много, как да кажа м недостойно аа поведение от негова страна. Тоест принизи честването на
1700-годишнината от най-великия събор в историята на църквата, най-великия вселенски събор, го принизи до повод за а някаква акция, свързана с папата, което няма връзка, разбере, с темата на събора. И останахме ние без всеправославно честване на този велик събор. И то като няма честване, няма и осмисляне, защото тези аа захаросани приказки, които се говориха в Изник и в Истанбул по време на аа тъй нареченото честне на 1700- годишнината, те имаха друг адрес. Те
имаха а друг а друго съдържание, друг смисъл. Не, това е смисълът. Те бяха антиникейски. Духът на никейския събор не е дух на компромис, не е дух на най-малко общо кратно. Не е дух на дай да не говорим за разликите, да говорим за приликите. Точно обратното. Духът на Никея е да видим има ли важни разлики и да говорим за тях, защото темата на събора е била разликите между арианството и православието, а не приликите.
Та тази измена, измяна на духа на Никея, а трябваше ние като Българска православна църква да не предоставяме инициативата на Вартоломей, когото знаем какво представлява. Знаем, че е антиникейски по дух и ние трябваше да направим едно никейско честване на този събор. Говорим за миналата година. дали през май, когато е бил свикан събора, дали през юни, когато е бил открит или през август, когато е бил закрит. Но така или иначе някъде в този период майвгуст спокойно можеше в град Света София да се проведе такова честване църковно, разбира се, но защо
не и с богословски а така някакъв симпозиум или конференция за осмисляне на посланието на Никея. Посланието на Никея не е само в символа на вярата. То има много измерения. Личностите, които участват там, имат много измерения. Събитията имат много измерения. Това е един кладенец и ние трябваше да не чакаме Вартоломей да а съсипе темата Никея, да я приватизира и подмени чрез шоуто, което направи във Изник. Поначало това беше много пошло. Значи, а ние имаме в Евсевий Кесарийски ясни данни. Съборът се е провел в
Императорския дворец. Той дори описва колко голям е бил дворецът, залите и така нататък. Не е бил в църква. Те застанаха пред тая църква, която дори не е от времето на събора. Тя е по-късна в една така археологически блатна обстановка, което подменя истината историческата. Ще кажеш съборът не е бил проведен тука. Той е бил проведен някъде другаде. Ние не знаем точно къде, но със сигурност не е бил тука, защото това не е императорският дворец. Вероятно някъде пак в езерото е а са останките от този
дворец може би, но така или иначе тази подмяна на историята на смисъла, което е по-важно, разбира се, сега мястото е на второ място, но смисълът беше подменен с неговата противоположност, с духа на компромиса между истината и лъжата. Това е най-важното. Та, връщайки се на честванията, ние не бива да ги предоставяме на на враговете на Христа, волни или неволни, а трябва тези годишни, които са винаги свързани с нашата вяра, с християнството, с християнската история, със светците и прочие, ние трябва да ги използваме,
както и църквата го е правила векове наред, да ги използваме за осмисляне на тези събития. Имаме такива многобройни примери за удачно използване на годишни. Още от античността Свети Константин Велики използва именно никейския събор. Той го свързва със своята 20-годишнина. В Римската империя имало традиция императорите да честват 10-годишнината, 20-годишнината и 30-годишнината. Та тази диценалия или виценалия, която нали така са го наричали това честване на 20-годишнината, той го свързва с никейския събор, тоест свързва
църковното с държавното, с императорското, с кесаревото в тази симфония, за която после и Юстиниан Велики говори в своята знаменита новела. Та а Свети Константин дава пример за това да се използва повода. 20-годишната е била езическа римска императорска традиция, но той я християнизира чрез Никейския събор. По същия начин 30-годишнината той също я християнизира и във връзка със своята 30-годишнина се освещава храма на гроба Господен в Йерусалим.
Можем да кажем храмът на храмовете е свързан с юбилея на императора 30-годишнината. Това разбира се е мощно послание за цялата империя. Императорът е християнин. Може и да не е бил кръстен в момента, но така или иначе е християнин по убеждение, християнин по дела, християнин по вдъхновение Божие. Така че тези юбилеи Константинови са играли изключително важна роля в ранната
църква, когато е трябвало да се прави мост между Римската империя и християнството. Вече при Теодосий Велики се прави следващата крачка, но е имало един преходен период и Свети Константин много мъдро, боговдъхновено е използвал целия ресурс на империята, на имперския институт, за да може да осъществи този доста плавен и мирен преход. Ние нямаме гражданска война в Римската империя между езичници и християни, благодарение именно на това мъдро поведение на свети Константин и той използва всички средства, включително Института на
диценалиите и триценалиите, нали, годишнините от неговото възкачване на престола, на императорския престол. Та нека да видим сега през 2026 година какви чествания предстоят, какви понякога а отбелязвания, без да са чествани. Ако събитието е отрицателно, то не се чества, но трябва да се отбележи, за да има памет. Всъщност ключът към всичко това е паметта. Паметта за събитията. Иначе историята Господ няма отношение към кръглите годишнини.
Това е по-скоро една светска практика, но тя може да се използва годишни, кръглите годишни, юбилеите. По същия начин а времето в църквата е есхатологично. Това, че примерно дадена църква е 1000-годишна, не означава, че утре не може да падне. Ние трябва да гледаме днеска, утре какво правим, а не 1000-годишната традиция, на която може да изневерим. Тя не ни гарантира нищо. Тя може да ни помогне, ама може и да я отречем, да я изневерим. Така че
духовното отношение към времето е есхатологично, но прагматичното отношение към времето изисква ние да използваме всички средства за богомислие, за осмисляне на историята, за приоритети в нашия светоглед християнски. И именно за целта тези кръгли годишни са поводи за опаметяване на събития и личности и за тяхното правилно или не дай си боже неправилно тълкуване, което трябва да бъде поправено. Ако имаме неправилно тълкуване и сме свикна да честваме нещо неправилно, поредната годишнина трябва да бъде повод
ние да изправим своето мислене, своя светоглед. И така, а кои са някои от годишнините през 2026 година? 1700 години имаме от едно важно събитие, а именно посещението на Света Елена в светите зем. на Никейския събор в 325 година се събират епископи от цялата империя, включително, разбира се, и от светите земи, от Йерусалим, от Кесария и от други епархии, свързани със светите земи. Най-важните са били именно Макарий
Йерусалимски и Евсевий Кесарийски. Та очевидно Свети Константин е беседвал с тях относно светините, местата на земния живот на Господ Иисус Христос. И като резултат от тези беседи през следващата година 326 той изпраща Константин изпраща своята майка Света Елена с Картбланш Евсевий Кесарийски, църковния историк, бащата на църковната история, а изрично подчертава, че Свети Константин е предоставил на Света Елена неограничени
пълномощия да се възползва ползва от държавната хазна строителството на храмове по светите места и тя тръгва. съпроводена е именно от Евсевий Кесарийски и от Макарий Йерусалимски и отиват в Йерусалим, който тогава се е казвал Елия Капитолина, преименуван от Адриан във втори век и аа обикалят местата, които според паметта на християните са свързани със земния живот на Господ Иисус. Иисус Христос и с други събития от Новия, но и от Стария завет. На много от тези места
имаме сигурни данни, че точно при Света Елена, значи в 326 г. преди 1700 години, вероятно това пътуване е станало някъде през втората половина на годината. Ако приемем, че намирането на Светия Кръст, въздвижението на Светия Кръст е на 14 септември, би трябвало самото пътуване е почнало доста по-рано, да кажем август месец и вече септември и по-нататък октомври. Така че някъде през втората половина на годината е станало това нещо и а нейното пътешествие
от чисто културна гледна точка е фундаментално, защото това е нещо като първата археологическа експедиция в историята на цивилизацията, изобщо в историята на човечеството. Ние нямаме друга подобна експедиция, където такава високопоставена личност да напусне своето обиталище, значи Константинопол в случая за нея и да тръгне с цел да издирва останки от минали векове. Това не е иманярство, каквото винаги е имало, нали? Копаеш някаква гробица да извадиш златото, нали, или други подобни
а дейности, къде добронамерени, къде злонамерени. А не, това е целенасочена изследователска дейност, след което тя се превръща вече в храмостроителство и прочие. Тоест това е може би раждането на археологията по такъв прекрасен повод. Тя не тръгва да търси останките от Атлантида или от там някакви египетски старини, а тръгва да търси светинята на светините, гроба Господен, мястото на Христовото възкресение, мястото на Христовото възнесение, мястото на Христовото
Рождество. Това са най-светите места в света някога. И Света Елена отива да ги търси и те са, разбира се, под земята повечето от тях, защото знаем, че Адриан, изпълнявайки Христовото пророчество, много е важно да кажем колко велико е това пророчество, когато той вижда Йерусалим и казва, "Камък върху камък няма да остане от тебе, защото това пророчество се сбъдва буквално. То се сбъдва дефакто още в 70-та година, когато
римляните завладяват Йерусалим и унищожават храма, подпалват го и така нататък. И тогава може да се каже, той вече се сбъдна. Не, там се сбъдва частично, а при Адриан се сбъ се се сбъдва буквално напълно. Градът е унищожен до нулата съзнателно по заповед на Адриан след голямото въстание на Бар Кохба и върху него е построен съвсем нов град, наречен Елия Капитолина. И светините, светите места, слава Богу, са били затрупани
гробът Господен. Голгота, мястото, където са били захвърлени кръстовете и прочие. Всичко това е било затрупано, защото можеше да бъде издълбано, изличено, но по Божий промисъл не е било, а е било затрупано. И Евсевий описва как храмът, който бил построен от Адриан върху гроба Господен, храм посветен на Венера, вероятно а лукаво от Адриан, който добре е знаел, че християните ъ описват своята вяра като религия на
любовта и той цинично и ехидно е построил храм именно на Венера. върху гроба Господен, върху главната светиня. Но така или иначе по заповед на Света Елена храмът е премахнат и аа се разкрива пещерата, както пише Евсевий, където е станало най-великото чудо, възкресението Христово. След това са намерили трите кръста, хвърлени в една каменна кариера и до ден днешен това място, каменната кариера е
се намира вътре в храмовия комплекс на гроба Господен. Слиза се по едни стълби долу, дълбоко под земята. Там се виждат останките от каменната кариера и това много ясно ни показва как са протекли събитията. на разпети петък и прочие след свалянето от кръста на Господ Иисус Христос и на другите двама разбойници, другите двама разпнати заедно с него, разбойниците, аа които също са били, разбира се, мъртви. И след това тези три кръста са били хвърлени в каменната кариера,
защото са се смятали за нещо проклето и не бива да се използва за някакви други цели. То ще носи своята проклетия, ако ги вземеш като някакъв материал. Хвърлили са ги и Света Елена ги намира заедно с а Макарий Йерусалимски. И той знаем, когато се установява кой от трите къса, то се е знаело, защото табелката е била там. Тя също е намерена. Пази се в Рим и в Санта Кроче, а църквата, изградена по времето на Света Елена и на Свети Константин специално за тези реликвии. Та аа истинският кръст, удостоверен с едно
чудо, аа е бил въздигнат по заповед на Макарий Йерусалимски, на Свети Макарий. а за да се ознаменува неговото намиране и е бил обърнат към четирите посоки на света символично. Та тези събития, свързани с посещението на Света Елена в светите земи, казват, че тя е отишла и в там, където е сега манастирът Света Екатерина, на мястото, където е била Неопалимата къпина и е построила там първия храм на това място. Сега на това
място е параклиса, който е зад олтара на главния храм в манастира Света Екатерина. Храмът от VI век. А смята се, че в VI век, когато са направили големия храм, са преместили самата Къпина и тя в момента е зад храма. А на мястото, където е било първоначално Къпината и където е бил малкият храм на Света Елена, на това място има сега параклис. посветен именно на Неопалимата къпина. Та всички тези събития са изключително важни. Ние не можем да си представим християнството без тези свети места, без
гроба Господен, без Витлемската пещера, без елеонския хълм. На Елеонския хълм също се построява огромен храм на мястото на Христовото възнесение, но за съжаление този храм е бил унищожен в последствие и сега там има най-различни останки. Аа едното от тях е в джамия, другото са римокатолически манастири и така нататък. Нямаме м запазен храм, а който е бил там на Елеонския хълм, стария храм по времето на Свети Константин и Света Елена. Тогава в 326 година
започва и строителството на тези храмове. Те са завършени по различно време, но началото е 326г. проектиране, разчистване на терена, събиране на материали, започване на строителство. Всичко това става вътре 326 година с огромните възможности на Римската империя, на Константин като самодържец, на неговата майка като упълномощена от него. И всичко това започва в 326 година, преди 1700 години. наистина аз очаквам Йерусалимската патриаршия да направи достойно честване на това събитие на самата Света Елена, на нейния подвиг,
който тя е била в напреднала възраст, стара жена, обаче аа вярата я е водила през цялото време и тя е свършила огромен труд. Ние ги приемаме за даденост. гроба Господен Витлеем, прекрасната базилика. А там стои още, между другото мозаиката от III век на второ ниво в храма е разкрита. Очевидно, че е доста запазено. Те, разбира се, няма да превърнат храма в археология, само са разкрили няколко места, за да се знае. Там също огромна базилика се построява от Константин. А на десетки места, сега някои от тях може би са по-късно построени, се приписват
на Света Елена, но така или иначе паметта за нейния поход в светите земи е повсеместна и това е едно изключително събитие от църковната история, което трябва по достойнство да се чества. Нека сега да чуем едно песнопение, след което ще продължим. [песнопение]
Преди 1300 години започва едно събитие. Слага се началото на едно събитие, което е много отрицателно в църковната история, а именно началото на иконоборството. 726 година император Лъв III започва иконоборството. В началото, разбира се, в по-ограничена форма. След това се усилват
гоненията срещу иконопочитателите, унищоженията на икони. Сега ние, разбира се, не честваме това събитие, ние го отбелязваме, но а трябва да направим много важни изводи от това явление. Иконоборството, то започва в 726 и завършва чак в 800 43. Междувременно има един период на иконопочитание по време на седмия вселенски събор и след това известно време след това отново се връщат иконоборците на власт. Та когато
отбелязваме това трагично, тази трагична годишнина, защото иконоборството, именно защото трае толкова дълго време, е унищожило аа почти всички свещени образи в източната част на империята, източната половина на империята или поне голяма част от тях, защото То част от тях, да кажем, примерно в Света Екатерина, не са били под властта на императора, слава богу, и се съхраняват. Но в Константинопол, в тука Балканите е било страшно и ние почти нямаме, много рядко са останали образи, дето се казва по чудо останали от преди 843 година. Та
тука е важно нещо, което не се прави да осмислим загубеното, защото ние някак си приемаме всичко за даденост, нали, църквата все едно, че тя е в пълнота, снаряжена с всичко, обаче ние виждаме, че по време на иконоборството тя е била лишена от безброй свещени образи, чудотворни икони, а великолепни стенописи, мозаики и прочие. И тази липса никога не е била попълнена. След това са правени прекрасни икони след 843 и мозаики, но другите не могат да се възвърнат.
това, че се правят нови и нови прекрасни икони, да, но ние трудно и не се замисляме върху това. Примерно един пример. Света София Цариградска, ако си представим а нейния купол, в момента той, разбира се, е разположен върху четири пандантива и на тях са изобразени, че четирима херовими. Естествено, че тези херовими не носят а едно нефигуративно изображение. Не можем да си представим, че четири херовима ще носят надпис примерно горе в
купола. В купола на света София не е имало надпис, не е имало някакви декоративни а украси, както да кажем в купо на Свети Петър в Рим. Декорация, не. Там е имало образ, образ на Бога. Няма кой друг да бъде носен от херовимите, освен Господ. И като имаме предвид самото нечувано и невиждано въздействие като архитектура, най-прекрасното въздействие на архитектура в световната
история е интериорът на Света София Константинополска. Несравнимо. Просто ние не говорим за Свети Петър в Рим или заграда, фамилия и други. Те те са на на светлинни години. Нищо общо нямат. Те са бих казал лоши примери. Това, че ахкат и охкат те, които нищо не виждат и нищо не знаят и нищо не разбират, това си е за тях, за тяхна сметка. В Санта Мария Делфиоре във Флоренция, най-големият зидан купол в света, ненадминати до ден днешен, като инженерно съоръжение,
шедьовър, гениално. Това няма спор, но като образ верски и под нулата с фреските назари. Ужасни. Те дори нали не са и така и качествени. Той не е първокачествен художник, но и като стил и като излъчване и като всичко убиват порива на душата. Когато ти искаш да издигнеш душата си към Бога, тя се удря в тези фрески на вазари и загива там. Та този интериор на света София
Цариградска, ако беше запазил образа на Господ Иисус Христос с цялата тази подготовка на архитектурата, божествена архитектура, вдъхновяваща, въздигаща, тя самата архитектура те въздига. И сега горе го няма образа. Той, разбира се, вече и джамия това е друга тема, но го е нямало и преди това, защото иконоборците са го унищожили. Той е първоначалния образ при Юстиниан. И затова тези аа унищожения от иконоборството не могат да се попълнят
от това, че ние правим други хубави неща. Това е една трагедия, но трагедия недоосмислена. Ние обикновено тълкуваме, нали, как са ги гонили, как са ги убивали, как са ги затваряли, пращали в заточение всичко това. Да. И поради липса на унищожените творби, ние някак си не говорим за тях, а би трябвало с усилия на въображението ние трябва да си възстановим онази предконоборска Византия. оня образ на империята в нейния връх.
Значи това, което в равена виждаме е все пак далечна провинция сравнение с Константинопол и би трябвало да се направи някакво усилие да се възстановят тези унищожени може би хора. Така дава някаква представа, макар и то е доста по-късно, естествено, но оттам можем да върнем към по-ранните векове и да си представим този Константинопол от VI, седми и началото на VIII век тези 200 години. Това е фактически първото узряване на иконата. За пръв път всти век иконата се явява в своя тотален блясък. Преди това тя
в така още меси тестото, тръгвайки от III век, когато е езически така стила, само тематиката е християнска. През пети век започват да се появяват вече елементите на християнския стил, на християнския дух в изкуството. И в VI век вече имаме зрелост при Юстиниан и в иконите, и в мозайките, и в архитектурата. Ето това на нас ни липсва. Ние сме една осакатена православна цивилизация откъм шедьоврите на първия зенит на тази цивилизация. И се изисква едно усилие, къде чрез изследователи, къде чрез
художници, къде чрез нали други средства, включително и съвременните технологии. Защо да се отказваме от съвременните технологии да направим една възстановка на това, което иконоборците са унищожили? Ние не трябва да им даваме последната дума. Ние сега капитулираме еми унищожено, унищожено. Не трябва да направим усилия да възстановим, макар и като а образ, едва ли като реални храмове, защото Истанбул няма да ни го позволи това нещо, но имаме други възможности да възстановим образа на унищоженото от иконоборците, защото
може би може би това е било най-великолепният образ в изобразителните изкуства, във всичките изобразителни изкуства имам предвид и архитектура, и декоративни изкуства, иконописание, мозайки, подове, всичко останало взето заедно. Това е било зенита на православната цивилизация преди иконоборчите. Следващата годишнина 826г. умира Свети Теодор Студит. 1200 години от неговото успение. Една изключителна фигура. Той всъщност е именно борец срещу
иконоборството. Един от най-големите борци срещу иконоборството е той. Но не само срещу иконоборството. Голяма фигура, голям църковен автор, голям духовник. заслужава честване на тази 1200-годишнина. След това ние навлизаме вече и в българските християнски годишни с може би най-славната, една от най-славните от тях 866 година, чудото в Плиска. Това чудо, което ние престъпно
и дваж и трижди престъпно забравяме. Защо? Защото Защо е престъпно? Защото това е Божие чудо. Това не е нещо, нали? Някакъв човек извършил един подвиг и ние го забравяме. Да, не бива да се забравят подвизите на човеците, но ако ги забравим, не е чак толкова. Не е не е кощунство. не е така нещо пагубно, докато Бог прави чудо. Ние знаем в свещената история на Божия народ Израиля, той прави поредица от чудеса, многобройни чудеса.
За Христовата църква, новия Израел също прави многобройни чудеса. И това чудо е може би най-великото чудо в началото на българската християнска история. В ключов момент, в ключов миг, когато а християнството в България виси на косъм, Свети Борис е заобиколен от бунтовниците в Плиска. С него са само 48 човека, които му остават верни, които остават верни на Христа. Ние тях трябва да ги отбележим тези 48 човеци, защото летописца изрично наблягат, че
това са останали верни на Христа, когато пълчищата на бунтовниците заобикалят а княза и разбира се искат да го убият и да сложат друг на негово място и де факто да спрат християнизацията на България. 48 души остават заедно с него. Тоест те са отивали на смърт заедно с него. Това са изповедници за вярата. Та чудото през 866 година има своя дата. 28 март. Това е датата, когато се чества
Свети Боян Енравота и а неговото, разбира се аа убийство, екзекуцията му, мъченическата му смърт. Та на тази дата, на 28 март 866 година става това чудо. Ние сме сигурни в датата, но някак си не сме си свършили работата, не сме си написали домашното и тази дата не е влязла тържествено в нашия календар. На тази дата само се чества Свети Боян Енравота, но не и самото чудо. Чудото, записано от западния летописец е изключително подробно описано от Хинкмар,
архиепископа на Реймс, с учудващи подробности, които се потвърждават от археологията. Това е много важно, че археологията ги потвърждава. Тоест, ние сме стъпили на много твърда историческа основа и престъпно е ние да пренебрегваме това чудо. Това е все едно, че ние вярваме вярваме в Бога, вярваме и в чудесата, ама ама май не ги е имало. Ама май това е така традиция някакви празнични обреди ритуали, ако ги няма, няма нужда да ги честваме. Ако нямаме заварено положение
на такива чествания, не се налага да ги честваме. Ние много много не вярваме в тях. Това е самоубийствено, разбира се. Ако го е имало чудото, защо не го честваме? А ако го е нямало чудото, значи лъжат историците, значи лъжат а летописците и значи нещо друго се е случило. Някаква шмекерия е станала, защото той да може да се противопостави на а бунтовниците с една шепа хора. Тука има нещо гнило в тая работа, ако нямаме Божие чудо. И нашите псевдоисторици като Стефан Цанев и други правят някакви фокуси. Те се превръщат с
едни фокусници, ужким, че това било а някаква игра на Свети Борис, че той всъщност имал армии в резерва и чака само бунтовниците да така се отвият, за да ги срази със своите армии, нали. Това е опошляване на историята. Това е отричане на божието чудо. Това е отричане на историческите данни и на археологията в името на в името на какво? Защо ние си даваме труда да махаме от нашия календар специалното Божие чудо, направено за българския народ? Аз това нещо не че не го разбирам, разбирам го. Знам на какво се дължи, но не го приемам. Това нещо е
неприемливо и ние тази година в годината, в която се честват 1160 години, ако проявим такова равнодушно отношение към това велико Божие чудо към българския народ, към спасяване на християнизацията на България, ако пак проявим това а недостойно поведение, еми ние ще си заслужаваме всички национални катастрофи. Ние поради такова поведение ги имаме тези катастрофи. Точно поради такова поведение. Нищо друго. Историята работи за нас. Политиката работи за нас. Геополитиката ни предлага Велика България в 19- и в 20 век.
И ние, особено в 20 век, и ние се изхитряваме да не се възползваме от тези Божии подаръци, дарове геополитически, исторически, защото робуваме на някакви дребни нехристиянски конюнктурни съображения. в центъра на нашето поведение, историческо и съвременно, трябва да бъде Христос. И там, където значи Свети Борис излиза с кръста начело на тези 48 души, пред него се появяват седем духовни лица със свещи в ръка. Те отиват към а
мартириума на светия Боян Енравота. В последствие той изгражда свещения път на България, за да увековечи това чудо, това събитие. И ние в 1160-годишнината от това събитие сме длъжни да честваме това събитие, да утвърдим неговата истинност, да го вкараме в календара, да го вкараме в празничната система, да го осмислим. и да направим поука и за други подобни неща, които ние също се срамуваме да се наречем Христови. Поради що се срамуваме да се наречем Христови? Да отричаме нашите
велики достояния на нашата християнска история, като не ги честваме, а тя ги има. Затова очаквам на 28 март 800 1000 а 2026 година във връзка с 1160-годишната от събитието в 866 година да видим ние как ще се представим пред Бога и пред свети княз Борис и пред тези 48 достойни свети българи. които с кръста напред отиват на смърт. Да, Бог ги е спасил, но те са отивали на смърт. ти да тръгнеш срещу
цареубийците. Какво са очаквали тези 48 велики българи от онова време? Та дай боже да излезем с чест от това честване и то да ни аа така даде слава, а не позор от това, че пренебрегваме чудото. със Светия Кръст. Ние имаме много чудеса със Светия Кръст. Едното от тях, разбира се, е а при Свети Константин Велики, другото е при връщането на кръста от персийския плен. Самото въздвижение на Светия Кръст също е, кажи го, чудо, защото там имало
възкресение на мъртвец. Имало е чудо, че изобщо е съхранено, че е съхранен кръстът. Можеше да не е съхранен, можеше да е изгнил в земята и да го няма. Или след един век, да каже, някой го е забравил какъв е тоя кръст и от него е направил ъ врати, ъ мебели, да кажем, от материала и край няма го, нали, не съхранява. Така че, а това са редица чудеса и едно от тази славна поредица чудеса със Светия Кръст е именно победата на кръста, която е влязла в календара, включително и на сръбската църква, камоли на българската.
Явно, че в българската той е бил унищожен от ромеите, затова е бил забравен този празник, но в Сърбия не е бил унищожен, не си е съхранил. Следващо следващата годишнина 1150 години от раждането на Свети Йоан Рилски. Ние не сме 100% сигурни за годината, но понеже знаем, че умира в 946 и е бил на 70 години, така че приема се, че е роден в 876 година. Ние не бива да очакваме точност и прецизност в тази година, но защо да не използваме повода 1150 години, доста кръгло кръгла
годишнина да използваме повода за честване Свети Йоан Рилски. за неговото раждане. Още повече, че имаме и кръгла годишнина 1080 години от неговото успение в 946 година. Така че и тази година минава под знака на Свети Йоан Рилски. Не само под неговия знак, разбира се, имаме и много други много важни събития, но и под знака на Свети Йоан Рилски. 1080 години от неговото успение на 18 август и 1150 години от неговото раждане. Нека да чуем още едно песно пение и след това ще завършим.
Иисус чаш развивайте посетите по небесам твоим и чудесам твоим. О, Боже, сърчеш, Иисусе, Иисусе слачайшире твоя лапани кока. дали кров сърца. Боже
слачайши Исуносе Иисусе слачаш спасител славе тебе чувствою земля о Боже счайши Иисусе слайца вечно си
спления илю вечност о боже сървчайши исе Преди 400 години в 1626 г. е осветена в Рим базиликата Свети Петър. Това е кръгла годишнина и най-вероятно ще се чества. Значи датата е 18 ноември на
освещаването. А ние тука нямаме какво да честваме, защото тази базилика а не е православна, естествено тя е плод на една погрешна политика на папа Юлий II, мегаломанска. Той искал себе си да утвърди, унищожил е константиновата базилика, която е била много по свещена и много по-прекрасна. Но тука за мен е важно друго. Нека да си го честват, ако искат. в Рим. Но а митът Свети Петър, църквата, катедралата Свети Петър е много по-важен, отколкото аа нали годишнината. Годишнината е повод за да, защото човек, когато е а
импрегниран с някакъв мит, той го смята за част от себе си. И аз съм сигурен, че всеки българин, който така е чувал за Свети Петър, църквата и като отиде в Рим, естествено я вижда и естествено ахва. Е, колко голяма, колко хубава църква, какви страхотни неща има вътре. Купува на Микеланджело, а нали пиетата на Микеланджело и други много важни такива произведения на изкуството. самата сграда, плод на няколко архитекта един след друг, нали, браманте и така нататък. А всичко това
нас ни зарежда предварително с едни очаквания, които когато отивам там и ги видим на място, един вид ги потвърждаваме. Бедата е, че всички тези а предварителни зареждания са опорни точки. Това е пропаганда. Разбира се, самата църква е творба на пропагандното изкуство. То е ясно, но тази пропаганда ни пречи да видим реалността. Реалността е, че Свети Петър в Рим сградата е един от най ярките примери на провал на една архитектура, защото
купола, който разбира се не е на Микеланджело, но аа на Дела Порта много по-малко известен архитект и не звучи да кажеш нали това е куполът на Дела Порта. Айде сега, нали всички повтарят, всички като папагали повтарят купола на Михаланджело. Михаланджо ние знаем проекта на Михаланджело, който не е този проект. Неговият е бил полусферичен, този е яйцевиден. Разликата е огромна. Отделно, че е бил построен, разбира се, след смъртта на Микеланджело. Но айде, ако поне проектът беше негов, ще кажеш нали, този малко го е адаптирал. Не,
това е друг проект. Както и да е. Та, но този купол поради смяната на архитектите от Браманте през Рафаело, нали, и така нататък, Михаланджело и другите, а и в крайна сметка многото баби и детето Хилаво, в крайна сметка купу е изключително неграмотно свързан с тялото на църквата. Той просто е залепен. Това е лоша архитектура. Той не произтича по никакъв начин от сградата. Първоначалният проект на Абрамантия е бил органичен. Там купол е произтичал от сградата,
както е в Света София Цариградска, нали? Имаме полуполи, които водят към купола. Тука нямаме полукуполи. Тука куполът е залепен върху една плоска катедрала, макар и огромна. Това, че е огромна, не ни ползва, защото тя е м количествено въздействаща. Няма го качествения момент. Понякога количеството преминава към качество. Големината в един момент въздейства, но в случая не преминава, което е странно. Рядко се случва това нещо. Огромността да бъде плоска, да да не бъде духовна, а да бъде хоризонтална. Е точно това е.
Все едно, че влизаш в една много голяма а светска зала. Това е отчайващото в свети Петър в Рим. Влизаш в една катедрала и нямаш духовно чувство. Все едно, че си в зала за волейбол, само че в бароков стил украсена. Още по-лошо е положението с купола. Куполът погледнат отвътре тотално нулев. Никакво въздействие. Великият купол на Джако Моделпорта. висок, огромен и така нататък. Почти колкото на бронелейски, малко по-малък, но пък по-високо поставен. Би трябвало много пъти по-голям от на
Света София. В Света София въздействието е разтърсващо на този купол. Ста София Цариградска. Тука е нулево. Просто го приемаш за сведение. Аха, има и купол. Да, бездуховен е. Това да направиш такава огромна бездуховност е усилие се изисква дето се казва ако ако може би бяха го направили просто бял купол отвътре да няма нищо тези ребра и украсите ги нямаше да има по-голямо въздействие като архитектура отколкото сега но това го само а оставям настрана защото ъ едва ли ще се занимаваме кой знае колко с тази 400-годишнината от
освещаването на римския свети Петър. Също така няма да обръщаме кой знае какво внимание на друга 400-годишнина. Тя е интересна, но по-скоро а като отрицателно нещо. А 1626 година се ражда Шабатай Звеви, един лъже месия еврейски, който пък умира в 1676 годи. Така че имаме 400 години от раждането и 350 години от смъртта му. А та този любопитен лъже Месия е много интересен с това, че в началото нали цялото еврейство казва: "Абе, да знаеш, че ще дойде Месията. Ей го
доста време навсякъде го признават, радват се по цялото Средиземноморие. И султана, когато стига до него тази информация, че се е появил някакъв евреин, който има претенции за Месия и така нататък, е преценил, че това не е добре за империята, защото може да доведе до някакви бунтове, кой знае. И го арестуват Шабатай звеви и започват да го къде плашат, къде изтезават и той приема исляма. И най-интересното е, че въпреки че е приел исляма,
някои от неговите последователи продължават да го смятат за Месия, че Ужким това било някакъв много дълбок трик, нали, много мъдро поведение било това приемане на исляма. И най-интересното е, че до ден днешен има своите последователи, които вярват в това нещо, че той е бил Месията. Представете си, 400 години от раждането му, 350 години от смъртта му. Позорно, от страх отрекъл се, ако бяха го убили, ако беше казал не, не, аз съм Месията и го бяха убили, той щеше да бъде
полусветец. макар и лъже Месия, но все пак някак си щеше да има някаква някаква героизация в него, но въпреки че малодушно приема исляма, до ден днешен продължава тази измама, тоест вече самоизмама, да има последователи. Е, това е интересното в тоя случай. В 176 година, преди 260 години е ликвидирана печката патриаршия, сръбската патриаршия, ликвидирана от Константинополската патриаршия чрез
султана, разбира се. Кое е важното в това прескръбно събитие? Важното е, че а тука, когато говорим за църква майка, нали, защото партия Вартоломей много обича да говори за църква майка, че те са църквата майка. Е, тази църква майка а има много канибалистично отношение към своите дъщери. Тя изяжда българската църква след падането на България под турско иго, след което изяжда и сръбската църква в 176 г. След което изяжда и Охридската патриарша, другата българска църква, 1767 г. Тоест, тя изяжда своите дъщери,
унищожава ги, поглъща ги, което аа значи такова отношение към дъщерите, ако примерно тя имаше едно почтено отношение, приемаме приемаме, че нали идват турците, завладяват България, но българската църква си остава, както имало много църкви такива поместни са си останали. Нали, когато завладяват йрусалимска патриаршия, Антиохийска и така, те си остават със своето паство и със своите епископи. По същия начин можеше да си остане и българската, но Цариград я поглъща.
използва трагедията на българския народ, трагедията на Степ патриарх Евтимий, трагедията на Българската православна търновска патриаршия, за да я погълне, да я изяде. Това майка ли е? И каква е тая майка? Същото нещо става в 176 г. поглъщането на печката патриарши. И този а исторически пример също трябва да ни а служи за урок. една светска годишнина, но тя ще има някакво
международно, разбира се, отбелязване и честване в Америка 250 години от декларацията за независимост на 4 юли 1776 г. Така че да видим какво ще направят. А и ние, разбира се, можем да помислим какво означава тази декларация за независимост и изобщо свързаните с учредяването на Съединените американски щати документи, а конституцията и другите неща, така наречените отциоснователи, нали, Вашингтон, Джеферсън, Адамс и другите, а Франклин и прочие. А какво означава това събитие
преди 250 години? А създаването на Съединените щати в 1826 година, преди 200 години става едно важно събитие историческо. А султан Махмуд II унищожава еничерския корпус в центъра на Истанбул, на площада на Адмейдан, така да се каже, хиподрума, са избити цариградските еничари до крак, след което започва тяхното избиване в цялата империя. свързани с тях разни дружества, пожарникарски сдружения, а
такива аптекета, дервиши и прочие. Та това нещо започва и по-точно това му е кулминацията в 1826 година. Тя има голямо значение за българската история, защото ние така имаме обичая, неправилния обичай да уеднаквяваме различните периоди в османската история. Не са еднакви периодите. Това е нов нов период. А ознаменува втори. Това е времето на реформите, танзимата и а ние колкото и да се оплакваме отническия корпус, трябва да признаем, че не ние го унищожаваме, не нашите въстания или
протести или не знам си какво, а лично султана унищожава ничерството. изцяло го унищожава в 1826 годи. 50 години по-късно 1876 година е априлското въстание, кръгла годишна, 150 години и това ще е повод, разбира се, през април-май да се аа връщаме към тези събития, свързани с Априлското въстание. Смъртта на Бенковски, Каблешков, Петлешков, Ботев, Баташкото клане, Перущица, ролята на журналистите Макгахан, а и други, нали, Скайлер и така нататък. Изобщо тази много важна
част от българската по-нова история. И вече в по-нови времена 1946 го референдума за и против монархията през септември. На 8 септември е референдума, а една седмица по-късно България е обявена за република на 15 септември 1946 г. Повод да осмислим тези теми за монархията, за републиката. В 1956 година има имаме също важни събития. Едното от тях е 20-я конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз и десталинизацията, началото на десталинизацията, водено от Хрусчов. Съответно отгласът в България е
априлският преном, нали? Тодор Живков утвърждава своята власт и започва един период, който де факто завършва в 1989 г. Живковската а България, управлявана от Тодор Живков и разбира се неговите нали сподвижници. Та този априлски пленум е много важен и неосмислен, както трябва, защото а и е много сложно да се осмисли, защото от една страна имаме едно разведряване, а така сталинските норми биват отхвърлени така в изкуството, в културата това м този социалистически реализъм
като осмирителна риза за и от 56 година започва едно разкрепостяване на интелигенцията, а която създава ярки произведения и в изобразителното изкуство, и в поезията, и в архитектурата, и в киното, в литературата, навсякъде имаме така наречения априлски вятър, априлско поколение. Добре, ама това априлско поколение добро ли е или не е добро? Този компромис добър ли е или не е добър? Той не е ли по-фина форма на същото на атеистичния режим на Комунистическа България? Тя, ако бъде прокарана чрез
талантливи художници, музиканти, поети и писатели, това не е ли по-лошо, отколкото ако си бяха старите, нали, квадратните сталинисти? Ето тука Тука един много важен въпрос. Самата лична психология. Много от тези от априлското поколение след това се писаха, че били дисиденти, че Людмила Живкова изкараха едва ли не борец ъ срещу режима на Тодор Живков, а Иван Славков и други. А това нещо във всяка лична биография е много интересно как човек сам себе си така премодулира и своето минало. И все още, все още това априлско
поколение не си е отишло. Да не забравяме, че то физически може да си е отишло, обаче а неговите епигони, неговите ученици и последователи, неговите м идейни чеда, имам предвид като идеология, не са си отишли и е много важно ние да навлезем в дълбочина. Това е важна тема за априлското поколение. има смисъл тя да се осмисли в дълбочина. И накрая просто за сведение а 10-годишнина от а подвига на българската църква, когато тя отказа да отиде на лъже събора в Крит. Точно сега се навършват а 10
години от тези събития и има голям смисъл ние да се върнем към а този подвиг, защото м от една страна има опити такива рецидиви на патриарх Вартоломей да се опита да а пробута така умрелия и погребан крийски събор а под масата, нали, да не излъже да вземем да се присъединим към него. четири патриарши отидохме в Крит. Аа и бих казал, че най-вероятно и аа сръбската църква съжалява, че е отишла. А така че няма как този събор да бъде варосан, тази гробница православна да бъде варосана. Това нещо няма да се
получи дори нали, че и варосаните гробници никого не могат да излъжат, но тя не може да бъде варосана. А та в тоя смисъл ние трябва да сме бдителни. Защото това беше смъртоносна опасност за православието. Православието едва ли ще се предаде както Шабата извеви, нали, да приеме исляма от страх. Не, тука ще се предателството ще бъде на милиметър по милиметър. Това е стратегията на лукавие. Заради подвига на отците на църквата, които са ни дали каноните, дали са ни примерите, дали са ни писанията. Това са много непреодолими бариери за предателство, нали? И затова
такова бързо предателство от днеска за утре не може да стане. ще бъде бавно, незабележимо, бих казал така инфинитезимално, както се казва в математиката, нали? А и точно лъже събора в Крит беше образец в това отношение. Ние трябва да го познаваме. Ние трябва да го познаваме, да го изучаваме. Той трябва да влезе в учебниците. Как всъщност Лукавия иска да измами много от църквата, мнозина. Не цялата църква. Цялата църква не може да бъде измамена, но мнозина могат и това ще бъде сценарият. Трябва да се получаваме
от грешките на аа така миналото, а грешките на Патриарх Вартоломей и на тези, които склониха да отидат там. Бяха, разбира се, тези, които имаха чисти намерения, бяха излъгани. Митрополит Йеротей Влахос и така нататък беше излъган като ученик, нали го изработиха, нали това нещо трябва да си го припомняме и да не го забравяме. Разбира се, ще има и други годишни и други поводи да се връщаме към личности и към събития. Тези събития и тези годишни са важни с това ние да поставим нещата в тяхната
степен на важност. Да не ги замитаме под килима важни събития, както чудото със Светия Кръст в Плиска и да не ги забравяме както срамният събор в Крит. Абе било каквото било, нали трябва да гледаме напред. Ние трябва да гледаме напред, но трябва да се поучаваме от това, което досега е било. Дай Боже да имаме божията закрила и благодат, за да можем да се ориентираме в този тъй сложен свят, тъй а отстъпнически и а така компромисно настроен, защото
без трезвост, без аа христоцентричност и без мъдрост сдържаност, а любов към всички, не само към съмишленици, но и към врагове. Ние без тези качества няма да можем да се справим и можем да хлътнем, докато с божията помощ, ако имаме любов към всички, ако имаме смирение, ако имаме аа търпение, много е важно да сме търпеливи и към враговете на Христа дори. Защото чрез тези добродетели, които са възхвалявани от всички свети отци, ние
ще успеем да навигираме в сложния свят, пред който сме изправени. >> Светоглед. Предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с богослова Георги Тодоров.