ПРОПУСНАТИЯТ КОНДАКОВ На 17 февруари се навършват 100 години от смъртта на Никодим Павлович Кондаков, видния руски византолог, учен, свързан с иконографията на иконата. Но, макар и наистина учен от световен мащаб, той не е получил, особено след смъртта си и десетилетия наред след това, земната слава, която му се е полагала. Поредица от причини. Първата причина е, че той, разбира се, напуска СССР по време на гражданската война, а цялото му творчество в крайна сметка основно е свързано с руското изкуство, с иконата, с византия. И в СССР, в родината му, където му е корена и където е смисъл на неговото творчество, там естествено, че десетилетия наред той е затулен от държавната идеология. Едва в наше време, в 21 век, започва да се завръща интереса към Никодим Кондаков. Преиздават се някои от основите му трудове. Там, където пък отива, той идва в България, после в Прага, той малко и много е чужденец, колкото и да е уважаван, все пак чужденец. В Западна Европа, която раздава земната слава през последните сто години, той съвсем не е свой човек, в англосаксонския свят го няма, не се интересуват от него. Той е човек на Южното сред земноморие, Римската империя, Византия, Близкия изток, Синай, Палестина, Сирия, Атон, Македония. Това го интересува. Русия, древната, древната Рус, руската икона. Това в англосаксонския свят е периферия. И е станало така, че един такъв учен от световен мащаб, в крайна сметка, минава между коридорите на земната слава. Нека да проследим първо неговата биография накратко и след това ще кажем защо той представява интерес за нас и какви са поуките от пропуснатия Никодим Кондаков. Той е роден в 1844 г. в едно село в Курска губерния, в западната част на Русия.
Баща му е бил бивш крепостен селенин, но се издига чрез князете Трубецкой. Природно интелигентен човек успява да изучи своите четирима сина, един от които е Никодим. И Никодим след като дете е учил в Енорийското училище, е пеял в Енорийската Църква, след това обаче го записват в гимназия в Москва. Той в Москва е родене в селото, но от едногодишна възраст живее в Москва. Учи в 2-ра московска гимназия с усилено преподаване на гръцки език, т.е. отрано овладява гръцки език, който е ключов за визонтологията. Започват в Русия към края на този период вече реформите на Александър I, царя освободител, освобождава крепостните селини. От 1861 година Никодим по този време е на 17 години. И това брожение, свързано с отмяната на крепостното право, явно е въздействало и върху него и върху всички. От 1861 до 1865 година учи безплатно в историко-филологическия факултет на Московския университет. Там е съученик с бъдещия голям историк Ключевски. И там в университета е пък ученик на знаменития Феодор Буслаев, академик Феодор Буслаев, който е знамето на възвръщането към старината, към руската старина. Един от 100 жирите на това движение. Сега, това движение в Русия има няколко така вълни на събуждане на интереса. Едната от тези вълни е, разбира се, идването на Наполеон в Русия.
Когато руснаците отблъскват Наполеон, в един момент се сещат, че те са слугували до тогава на Западна Европа в културно отношение. Говорили са френски, а французи си дохва да ги поробят. И има едно движение към руската старина. Нещо подобно се получава и след Кримската война когато умира цар Николай I и идва сина му Александър II. Има една втора вълна на, да ги наречем, славянофили или изобщо радетели на руската старина, на корените на русското изкуство. Достоевски е също рожба на този дух, но и не само той, много са. В тази атмосфера, разбира се, се формира и Никодим Павлович Кунтаков. И неговия интерес към руските древности, подбуден, разбира се, от Буслаев, става пътеводна звезда за него. Но, като казвам, руските древности разширяваме кръга. Към тях се вписва, разбира се, и Византия, като християнския корен на руската култура. Но и целия християнски свят, православен свят, с Палестина, с Гърция, Атон и прочие. Но и Западна Европа, Средиземноморието, римската цивилизация, Средноековната европейска цивилизация, Ренесанса, всичко това интересува Кунтаков. Той се оказва много трудолюбив, много интелигентен, много подреден и, заедно с това, има и силна интуиция. От една страна, много работлив и педантичен, за него факта е нещо, което непременно трябва да се уважава. Дори имало е така приказка, че фактопоклонник, което не е лошо за учения да внимава с фактите.
И понеже е бил много тълнатлив, много интелигентен, доста бързо си създава и ерудиция, а и научно творчество. Започва да изучава източното християнство под влиянието на Бослаев, но разбира се, той проявява интереси към изкуството, към театъра, много обича да ходи на театър, гледа песните на Александър Островски, който тогава е бил в зенита на своята слава и се оженва за една братовчетка на Александър Островски в 1865 година. Т.е. Никодим Кондаков влиза в най-близкият кръг на знаменития светител, Свети Филарет Московски. Очевидно, че последните години от живота на Филарет Московски, Кондаков има възможност да ощува с него, с него от неговия семейен кръг, след като е толкова би закруднина. Разбира се, аз не познавам подробно биографията на Кондаков, тя със сигурност е много интересна по линия на личностите, с които той се е срещал и ощувал. Тук споменаваме за Свети Филарет Московски, споменаваме за Буслаев и другите, но тогава имаме едно бурно развитие на руската интелигенция, на руската култура като цяло и сме сигурни, че той е общувал с един много широк и знаменит кръг от първостепенни деятели на изкуството, на културата, на науката. В това, че са облизат и Владимир Соловьов, били са близко с Чехов и бил в кореспонденция и прочее и прочее. Той става в един момент консултант на царското семейство, върска с оформлението на храмове, като казвам царското семейство, вътре влизат и Света Елисавета Федоровна, и императрицата, и царя. Бил е много близък с повечето от великите князе, запознава се с един от тях в Италия, след това и с втори и с трети. И, фактически, Кондаков се явява, чисто като биография, една енциклопедия на руското общество от края на 19-ти, второто полна на 19-ти и началото на 20-ти век, т.е. от времето на, да е наречене, Сребрен век. Времето на големия разцвет на руската култура в края на 19-ти ек на Толстой, Достоевски и другите големи. И декаданса вече към началото на 20-те, който ще доведе и до революцията. Да, да се върнем към неговата биография.
През тези години той, като преподавател по руска литература в различни училища, в Москва, след това става асистент. Остатен в 18-ти година, в 74-та година става доцент. На 30 годишна възраст и на 33 години става професор в императорския новорусийски университет в Одеса. неговата тема е теория и история на изящните изкуства. а диссертацията му е свързана с византийските грекоязични ръкописи и миниатюрите върху тях. Това му е доктората, който излиза това и като книга. История на византийското изкуство и иконография, основана на миниатюрите от гръцките ръкописи. в 1876 година е издадена тази диссертация. Между времено прави голямо пътешествие в Западна Европа. и през цялото това време той трупа знание. Това е много важно, че става енциклопедия на знанията, свързани с Древна Русия, Византия и Средневековна Западна Европа и Близкия Исток. От 1888 година, начин на 44 годишна възраст, става професор в катедра по теория и история на изкуствата в Петербургския университет. След това става старши уредник по Средневековния ренесантсовия отдел в Ермитажа.
А там колекцията наистина е невероятно богата. И византийската, и западната колекция. Сега той е бил в един момент на така голямо брожение в Русия. Това е края на 19 век и особено началото на 20, на границата между 19 и 20 век. Когато интересът към руското изкуство довежда до едно грандиозно откритие. Откритието на иконата. Иконата, това е много интересно, че това е като Коперник. Всички мислят, че иконата е периферията на изкуството, че в центъра е академизма. Западна Европа, Рим, Париж, тази ос, Стайлия Рим и Новия Париж. Там се случва всичко. Преди това е било Атина Рим в античността. И изведнъж новите коперници казват, не, не, имаме друг център на изкуството. Това е Византия, това е иконата. И средновековна Русия също. И Никодим Кондаков е част от това откритие на иконата.
Това става точно в последните години на 19 век и първите на 20 век. Тогава се оформят и иконните колекции в Руския музей в Санкт-Петербург. Това е основано от Александър Трети, когато той е голям радетел за руската Сталина, патриот и така нататък. Но те са гледани на руското изкуство по-скоро от петър нататък. Докато старата колекция, да, като археология, като старина, се уважава, но като изкуство се смята, че е нещо примитивно. Още не са дораснали до западното. И изведнъж се открива от няколко изследователи, учени иконата, че тя по нищо не отстъпва на западното изкуство, а в някои отношения го превъзхожда. Кондаков е част от това откритие, което сменя центъра. Защото казвам коперниканско, защото сменя центъра. До сега беше центъра Рим-Париж и ние се въртяхме в далечна орбита, около тези сланца. Сега се оказва, че центъра е тук, а Рим-Париж са се отклонили от центъра. Отдалечили са се от христоцентричното, божието изкуство, наречено, условно казвано, византийско или иконно, но то може да има и други названия. То отговаря на божието откровение чрез образ. Бог не е византиец, не е руснак, а се разкрива през чудото на иконата. И края на 19-те, началото на 20-ти век, точно това става.
Кондаков е един от тези, които месят тестото на този коперникански преврат. Интересното е, че в 1895-та година той става съосновател, заедно с Федор Роспенски, на Руския археологически институт в Константинопол. Това е едно от многото неща, което прави, но за нас е важно, защото 4 години по-късно, само 4 години след основаните на този институт, този институт прави най-голямото откритие в българската археология, открива град Плиска. Фактически, първата столица, знаменита столица на българската държава, изключвам там онгъла, тези по-периферни, лагерни, столични или хански резиденции, но първата истинска столица на България е Плиска и до 1899 година не се е знаело, че тя съществува. Дори, когато Успенски, разбира се, подбуден от Карел Шкорпил, откривател на Плиска е Карел Шкорпил. Успенски дава парите и академичната подкрепа,
защото нашия Васил Златарски се изхитрил да не вярва, че разкопките, където сега е Плиска, тогава се е казвало Абоба, че разкопките там са български, те са смятали, че това е римски военен лагер, така е смятал Иричек, Феликс Каниц и имала такава традиция и Златарски е приемал, че това е римски лагер. и че някой ден ще се разкопая, да имам рименито кога са правили. Оказва се, че Шкорпил е прав и Феодор Успенски от Руския археологически институт в Константинопол е този, който вярва на Шкорпил и прави археологията и издават невероятния албум
Абоба Плиска, който е най-качествената книга по археология, някога издавана в България и аз не виждам кой кога ще я надмине. До сега сме далече не от надминаването, а от 60% от ня. Никой не е постигнал. Нещо невероятно. Този институт е основан също. Съосновател е Кондаков. Никодим Кондаков. Разбира се,
той междувременно публикува книги, прави обиколки, заедно с Павел Милюков правят една обиколка в Македония, издават една книга, прави многобройни командировки в Близкия Исток, пътува в Западна Европа, да изследва Средновиколното изкуство и Ренесанса. И плод на тези всичките обиколки са
изключително ценни книги. Защо са важни? Защото той като класически учен в тесния смисъл на думата, не е шоумен, а човек, който гледа свърши работата, той открива
и публикува безброй нови и нови паметници на изкуството и на историята. На всякъде, като ходи. В Синаи, в Света Екатерина, на Атон, в Близкия Исток, Палестина, Сирия, Македония,
къде ли не ходи и на всякъде снима. Той е оценил въжността на фотографията, прави перфектни фотографии, води си фотографии, които заснемат, документират всичко. Благодаря на тези снимки ние познавам много паметници, които вече
не са в тоя вид. Отдавна не са в тоя вид, но на снимките там са документирани. Някои, разбира, са уничтожени съвсем. Така че той си става една енциклопедия на рано християнското изкуство, на изкуството на изтока,
на изкуството на азиатските влияния върху източната част на Европа, върху Византия, върху Русия, върху Сирия, върху Египет. Всичко това той става най-добрият познавач в света на тази, да е наречен
византология, само, че условно, защото тя включва много повече, отколкото Византия. включва, разбира се, и коптското изкуство, включва и източните изкуства, включва изкуствата на чергарските народи, от тази, които идват. Всичко това
той го изследва и трупа тази огромна информация. разбира се, получава признание на 70 институции, член или почетен член на Чешката академия науките, на Сръбската академия, като и във България, го правят и на Българската академия науките, разбира се, и на много други. Неговата биография, пак да я кажа,
не можем да я опознаем, защото той, умирайки в Чехия, някакси остава извън полезрението на собствено руснаците, а чехите, колкото да са го уважавали, те пък им се губи първите 70-някако години от живота му. В Чехия доживява последните си години само. И зато и
между два стола някакси пада тази биография, иначе сама по себе си е нещо изключително. Но нека да чуем едно преснопение, да си починем с едно преснопение, след което ще продължим. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай.
Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай.
Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай.
Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Събървай. Пътуванията на Кондаков го водят и в Западна Европа, разбира се, в Испания, Германия, Франция, Великобритания, Швейцария, Астрия, Швеция, Дания. Къде ли не е ходил? Навсякъде и тогато и следовател. За него са важни съпоставките. Може да са далечни, но винаги той открива някакви връзки, има една много силна интуиция, съчетана с култа към факта и той си става един корифей. Един, можем да кажем, че той по характер не е титан. Обаче по резултати от труда, трудовите му са титанични. Толка много работа е свършил, че да се чудиш и да се маиш, как може един човек спокойно и методично да извърши такава планина от еродитски труд.
Той не може да се запере толкова много знания и разбиране, защото знанията са си знания, обаче той прави откриция, той открива нова методология, той открива цели нови науки. Дефакто византийското изкуство знание, значи гърците между времено са забравили за византийското изкуство и те не го познават. И те като нас и като повечето руснаци гледат към Западна Европа. А оно и е изостанало някакво средновековие. Така, че откриването на иконата не става в Константинопол, не става в Атина или в Атон или в Синай. Не. Имат си ги иконите, но не ги разбират. Кланят им се, почитат ги, но не разбират нито историята им, нито периодизацията. Тоест научното осмислене на тези исторически движения не е протекло. Разбира се, повечето от тези икони изобщо не са били в сегашния си вид. потъмнели от свещите, от времето, праха и са станали черни до неузнаваемост. И хората са смятали, че средновековното изкуство е такова едно тъмно черно. И са се кланяли по-скоро на спомена за тази икона, отколкото на нея неистински вид. Троицата на Андрея Рублёв, тя е била под сребрен обков и почти нищо не се е виждало. Славата ѝ е била знаменита, главната икона на Троицата е Седгията Лавра, но никой не знае как изглежда.
И едва, когато реставраторите свалят чернилката, свалят саждите, които са натрупали от свещите в течение някакого века, и всички виждат, че средновековното изкуството не е черно, ами е съвсем обратното с небесни цветове, тогава започват да поглеждат. Изследвайки живота и делото на Кондаков, стигаме до интересния момент, че той става един от съоткривателите на иконата, обаче той не е откривател като, да кажем, Колумб, който тръгва в неизвестното и не ще шли открива Америка, а е един съвестен, изключително трудолюбив, изключително умен и интелигентен класически академичен изследовател, който поради своята интелигентност, поради своята честност към материала, поради труда, който извършва, лека по лека разкрива същността на иконата поради нейната собствена история, образност, смисъл, а не обратно, не да тръгне от вярата, той е вярващ, но не като вярващ открива иконата, а като учен. И когато я открива като учен, след това стига вече до духовните измерения. Първо стига до познанието за иконата, до умственото познание за иконата. и това движение, аз бих казал, че до ден днеша не е долусмислено, макар, че иконата разбира се навсякъде е реабилитирана, но ние не си даваме сметка, че това са два коренно противоположни научни светогледа и изобщо цялостни светогледа. Единия е човекоцентричния, другия е богоцентричния. Човекоцентричния ни казва Атина, Рим, Париж. Атина, античната на Перикъл, Рим на Цезарите и след това Рим на Ренесанса.
От Рим на Ренесанса стигаме до барока класицизма, оттам скачаме във Версай при Луи 14, 15, 16 и оттам вече романтизма и всички останали парижки изми до вече 20 век, когато прескачат в Нью Йорк. Това е човекоцентричния светоглед и човекоцентричната методология в познанието на всичко, на всички хуманитарни науки, включително изкуствознанието, включително историографията, включително културологията. Другия светоглед, богоцентричния, е тотално противоположен, диаметрално противоположен и там, примерно сферата на изкуството, на културата, на цивилизацията, имаме друг център. Центъра е истока, християнския исток, столицата е Константинопол, главните градове са Александрия, Антиохия, Иерусалим, Солун и други подобни. После се появява, разбира се, Плиска, след това Киев, след това Москва, още по-късно, но говорим за истока на Европа и там в центъра не е човека, а е Бог и за това иконата, като Божие откровение, е изобразителното изкуство на тази цивилизация, е Божието откровение чрез образ, иконата. Това си имаме невероятно откритие. Това е светогледно, повече от Коперниканския преврат, защото Коперник обръща представата ни в една физическа област, а тукашното откритие обръща представата ни в една хуманитарна, идейна, духовна област, която е много по-важна от физическата. Това е интересно да се проследи и ние някои днес ще трябва да направим специално изследване на този миг, на този исторически миг. Само ще цитирам какво казва Виктор Васнецов: най-добрият руски, най-яркият, най-талантливия, най-реализираният руски художник в сферата на християнското изкуство е, безспорно, Виктор Васнецов. Има много храмови, които той е изписал, има много икони, включително и тук в св. Александър Невски. Двете главни икони са негови на Господ и на св. Богородица. И наистина е най-талантливия от тях край на 19-ти, началото на 20-ти век. Но, веднъж, в 1925 година, в някакъв приятелски кръг са коментирали сценописите от старо-руското изкуство и един от събеседниците казал:
Ама, чакай сега, не хубаво говоря за старото изкуството, обаче казва: "Вашите икони", на Васнецов му казва: "Вашите икони, казва, са си шедеври, с дълбоко разбиране на духа, на религията". На което Васнецов казва: "Не, не казва. Така можем да говорим до откриването на старо-руската икона. До тогава всички бяхме убедени, че е така". Аз самият казвам: "Също бях убеден в това". Аз казвам: "В моята безумна гордост си мислех, че аз и само аз разбирам духа на древно-руската живопис". Обаче, когато беше открита тази икона и ние видяхме какво представлява, разбрахме, че ние не сме нищо, освен някакви си чертожници, а че у нези са истинските майстори, истинските творци, с които ние не можем да се сравняваме. И ние казват трябва да се гордеем с нашата старинна икона. Моето казва е било гордост, когато аз съм смятал, че съм проникнал в духа на руската икона. Но не само той е така смятал, всички са го хвалили, че най-сетни са поведени художни, който разбира руската икона и прави нови икони на равнището на древната Русия и на равнището на Рафаел. Така са казвали. Обаче той казва: "Не, моите картини са само слабо отражение и то разводнено на богатия свят на древно-руската икона". Това го казва лидера на това движение - Въснецов. Мисълта ми е, че трябва да се изследва много този миг, защото оттам разбирането за иконата стига и до нас. От този, което става в Русия край на 19-ти, началото на 20-ти, те са около, може би, 20-ти години до революцията. След революцията, разбира се, нещата силно тръгват назад. Макар тук това не остават някои познавачи и следователи на високо равнище, но което цяло движението се разрушава за дълги десетилетия.
Това си остава като един остров на осмисленето на иконата за 15-ти години. Началото на 20-ти век до революцията на 17-та година. Та, Никодим Кондаков, ключов участник, като изследовател и академичен учен. Той си е вярващ човек, бивш църковен певец и така нататък. Нали, в църкове, отсякъде, но все пак учен, а не мистик, не така, да го наречем философски настроен към иконата, а изследователски. Но материала го изискват и когато го изследваш задълбочайно, лека по лека, стигаш до духовната същност. Щеш, не щеш. Стигаме до 17-та година. Революцията. Първо в евроарската, после октомврийската. Той по този време вече е в Ялта и в Одеса. Сега той е бил болен от туберкулоза и очевидно е търсил по-добре климат. и затова отива в Одеса и в Ялта, в Крим, където чете лекции по староруски язик в Новорусийския Одески университет. Също лекции по иконопис и така нататък. Сред неговите студенти, между другото, са бладещите големи.
изкуствоведи, Андрей Грабар, Окунев и други. Готви събира материали за своята изключителна книга "Руската икона". Невероятни материали събира за този капитален труд. Това има няколко капитални труда. За иконографията на Господ Иисус Христос - капитален труд. Иконографията на Света Богородица - капитален труд. Руската икона е такъв. Те са милиарни камъни в историята на изкуството. Но вече е гражданска война. Той си стои там. Не се интересува от политика. Но вижда, че болшевиките в никакъв случай нямат да способстват за това, което той прави, защото те са атеисти. И затова, когато вече съвсем идват болшевиките и влизат в Одеса, той разбира, че трябва да напусне родината си и да отире в Изгналия. На 8 февруари 1920 година, на 76 годишна възраст, той емигрира с кораб в Истанбул.
И оттам на 25 февруари пристига с влак в град Света София. Т.е. в Истанбул стои по-малко две седмици. Веднага хваща, ако изчислим и пътуването, няколко ден е стоял в Истанбул и се качва на влака и пристига в българската столица. Той не е имал твърдо решение да се установява в България. Временно остава тук, докато реши къде да отиде. И тук вече стигаме до темата, за която всъщност правим тази беседа, а именно за отношението на България към Никодим Кондаков. Той вече идва като академик, като професор, като издател на фундаментални... Значи хората са учили руски язик, за да могат да четат неговите трудове. Говорим за западноевропейци, византолози и т.н. Тези трудове не са издадени на западни язици, много малко от тях, и затова някои от тях са учили руски язик, за да четат Кондаков в оригинал. Та във България естествено се знае ли кой е той и му предлагат да стане професор в Софийски университет и той се съгласява. Известно време преподава. Но преподава средноеколно изкуство и източна култура. Но въпросът е какво прави България, която при нея идва на готово един такъв световен учен. Сега ние знаем понятието изтичане на мозъци.
Богатите страни изсмукват най-добрите от бедните страни. Знаем, че много българи, големи учени, мозъци и т.н. Заминават за чужбина, защото имат повече възможности. Повече пари, лаборатории и т.н. Тук се получава нещо съвсем друго. България нито е богата страна, нито е престижна. Но поради революцията и срутването на структурите на тогашната и научна и академична общност в Русия, много първокласни учени са принудени да се спасяват и идват в България. Отец Георги Флоровски, един такъв дялан камък, Глубоковски, Андрей Грабар и много други минават през България. Ето тук е вече това, което нас не интересува. до тук беше Кой Кондаков. Ама той е такъв и за българи, и за французи, и за американци. Велик изкуствовед, визиантолог, специалист по иконата, по руското изкуство и така така. Иконограф.
Но тук стигаме до българската тема. Идва ти на тепсия, изтича и на мозъци, има мозък първи в света, в цяла една научна дисциплина която той е създал. Византийското изкуствознание, изкуствознанието на иконата, иконографията на иконата. Той е почти създател на тези области. Ако не е създател, то поне ключов, така първопроходец. Идва тука на крака. Какво би могло да направи обрулената от войните България? Начало с Александър Стамбулийски, той тогава е министър-председател. В 20-та година. Като казвам Стамбулийски, разбира се, той не е сам. Около него има екипи, в университета има професори, умни хора. Всички го знаят кой е Кондаков в тая сфера. Пак да кажа, предложили се му работа в университета. Започнал да преподава. Но, не е направено извънредно усилие, за да се възползваме ние максимално от Никодин Кондаков.
Какво има предвид? Какво означава максимално усилие? Първо, това е човек, който е на ти с царското семейство, на ти с Чехов, на ти с Владимир Соловиов. Ами той само да му вършат един студент с един тефтер и да продиктува мемуарите си и да му платят, разбира се. Ами са желали да им продиктувате вашите мемуари. Само това три тома спомени, които да издадат веднага, би било безценно. да му дадат условия за работа, да му дадат условия за книгоиздаване. Защото той идва с архив, не е пълен, част от архива е изгубен, но аз съм виждал едно издание, което се прави в Прага на неговия труд за руската икона. Този труд, впрочем издаден след смъртта му, но този труд има такива иллюстрации с такова качество, каквото ние в момента никъде не издаваме. Той е умрал преди 100 години, технологиите в момента са се развили невероятно много, но онова качество е възхитително и до ден днешен. Цветен печат. Перфектен. На икони, които някои от тях вече не съществуват, други не са в този вид, с който са били заснети преди 100 и колко години. Това означава, че това издание можеше да се направи тук, в България. Архивът явно той носва със себе си диапозитиви, или са били плаки, или са били цветни, най-вероятно плаки.
Но първо качествени на световно ниво. Та, виждайки, че Господ ти е пратил вследствие една трагедия, трагедията на руския народ с революцията, но Господ ти е пратил не просто един мозък, който е изтекал, обучен от университета, всичко направя, но без никакви разходи идва наготово. Ами най-добрия в областта, в света. Айнштайн каца в България. Да, ти му казваш, добре ще преподаваш тук в университета, но до тук. Същност, ако бяха осъзнали и ако бяха с което е по-важно, със самочувствие, защото не може да казвам, че не са имали пари. Айде сега, Атанас Буров ли не имал пари или цар Борис Трети. Да отделят за един световен учен средство и да му кажат: "Кажи какво искаш, ще направим институт за тебе". Ти ще го оглавиш и ти ще казваш какво да правят младите. И тогава България щеше да има едно поколение от ученици на най-добрия. То така става после в Чехия. Но може ще да бъде в град Света София. И в България да бъде най-добрата школа по византология в света. Защото ако добавим и Андрей Грабар, ако добавим и Успенски, ако добавим и Георгий Флоровски, а пък защо не и Окунев може ще да дое тука и Острогорски, знам ли? Защото те поначало обичат да са в общност по-отделно по невариралата.
Така че, ако контаков тогава е вече кори фей, достолепна възраст, те не са само в категорият, младите. Кажем Андрей Грабар, той няма какво да дели. Он е друго поколение, друго ниво, друга биография. Ти си млад човек, бъдещето е при тебе, но он я е вече доказан. И в този смисъл, ако бяха създали на контаков условия за реализация, най-дроятно в България ще се създаде наистина най-добрата школа по византология в света. Щяхме да познаваме и нашето изкуство, и византийското, и сърбското, и гръцкото, всичко това много по-добре. Щяхме да имаме първокласни учени и то наши български. Отделно от руските иммигранти, Грабар и другите, които някои от тях ще ха да останат тук, заради славата на Контаков и на неговия институт. Но да кажем, че след 5 години Грабар да замине за Париж, както и става. Обаче, тук ще имаме българи, които ще са прихванали от класика и ще делят Мэгдан с най-добрите в света. Нека да, чуем едно песно пение и ще завършим. Обятия отча, отверсти ми, почити ся, блудно иждих мое житие. На богатство неиздивае мое, взираяй щедро Твоих спасе. Ни не обништаше мое, Сърце не презри Тебе, Бо Господи,
Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое,
Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, Сърце неиздивае мое, да създе условия за Кондаков, да се реализира, като вече изявен хорифей на
изкуство знанието, визонтологията и т.н. Това нещо го прави чешкият президент Масарик и той изтегля Кондаков, не само него, той усеща ползата от руската трагедия, ползата от руската трагедия, че може да привлече в Прага елитни руски учени, които са били световно елитни учени
в много области и той успява наистина в Прага да събере каймака на руската мисъл от тези, които са избягали и известно време Прага е центъра на европейската наука в много области включително в лингвистиката и т.н. много случаи и визонтологията чрез Кондаков не само чрез него но и чрез него
и интересното е, че той отива в Прага през месец март значи това означава, че това е насред учебната година 26 марта всички учат до юни месец в цяла свят във Европа има предвид вакансите започват юни т.е. той не си довършва курса в Софийския университет но предложението на Масарик е било толкова хубаво че не е могало да откаже но
в една от неговите кратки биографии четах, че след известно време в Прага той се чудил как да си смени мисто жителството с някакъв по-добър климат понеже става дума, че е бил болен от туберкулоза и искал да мие някъде на юг включително и в България да се върне но там проблема бил, че нямал къща става въпрос за една къща България не е могла да си позволи една къща
да му подари, разбира се айде не му подарява да му е даде за доживотно ползване ами тази къща сега ще бъде музей Никодим Кондаков ще бъде център на Византологически институт на негово име там ще бъде ръкописите му биографичните му, писания и всичко останало фото, архива му, публикациите му всичко това ще е да остане в този център една къща ще е да струва но не му правя такова предложение между времено той става на 80 години 24-та година му е 80 годишнията тя се чества
така да кажем айде не кажем в световен аспект но общо европейски да учени от цяла Европа му засвететвастват почет за 80 годишна той е така достолепен старец доказал се безспорен без малко да стане във България 22-та година той напуска България 24-та година му е юбилея иначе казвам ако във България
имаше стратегическо мислене веднага щека да отстъпят една къща в центъра на града да я купят ако трябва продават се къщи постоянно да му я предоставят и дете се казва да го обзаведат с помощници ученици които само да му носят куфарите ще станат утре дете се казва за антология и по иконография дали от завист
на колегите едва ли по-скоро от липса на как да кажа чувството за собственост за това, че си домакин в България имаме едно такое чувство, че ти си аргатин друг е чурбаджията ти си аргатина и имаш два източника на доходи едното е това кое ти плаща господаря
другото е това, което откраднеш господаря няма такова чувство той няма откъде да краде той няма чувство за дълавера той гледа отгоре и гледа да свърши работата няма да трябват най-добрите майстори защото е господар а на аргатина не му трябват най-добрите майстори защото само конкуренция може са по-добри от него това аргатско чувство чувство на наемник
а не на собственик е причината и това е смисъл на днешната беседа че ние така и не проявяваме такова чувство и спрямо Георги Флоровски и спрямо Андрей Грабар и много други първостепенни световни светила някои от тях вече доказани идва тука на готово и няма кой да
няма стопанин в къщата Аз между другото се очудвам Ай да кажем Стамбулиски е бил с някаква идеология на селски вожд може там да не му приляга да бъде така господар обаче царя макар и млад няма ли е хрумнало че ето няма да си украси царуването
с два, три, пет такива бисера Освен това Аз съм сигурен, че Кондаков би предпочел България пред Чехия поради няколко причини Първата причина в Чехия няма Византия Никога не е имало Тук сме част от точно Римската империя и след това Византия и българската държава е византийска по цивилизация до голяма степя Константинопол е най-крачка Ако иска да отскочи там
да свърши някакви работи да се върне много по-лесно Шафани Ориент Експрес и до вечерта е там къде е Прага Това е първият мотив Втория мотив е Климатът е по-добър тук За един туберкулозно болен България е много по-добра отколкото Прага Той е искал нещо с по-добър климат на юг някъде Третата причина - православна страна Чехия не е православна страна
Тоест имаме много много сериозни мотиви Четвърта причина - той е възрастен човек Той не иска да се мести Защо е трябвало да се мести от Света София да ходи в Прага На 70 и колко години? 78 Той умира в 25-та Той е живел в Прага 3 години Тук 2 години Обаче наследството на Кондаков Остава в Прага България се явява един етап Там е стоя само 3 години Но след смъртта му
Там се основава един институт Наречен Семинариум Кондаковianum След това го пременува Там на институт Никодим Кондаков И започва да издава Неговите ученици От цяла Европа Започват да издават На периодично издание Което Водещо издание В своето време За изследване На повизантология
Иконография Руско изкуство И така нататък Те години И чак началото На втората страна Първо В 20-те години Т.е. Всичко това Спокойно може да бъде тук Той тук можеше да живее и по-дълго В 1925-та година Но ако приемам, че климата тъка му е бил по-подходящ Може да живее до повече години
Т.е. тук наистина Не само да му оставят архивите и наследството Ако щети гроба му Сега е в Прага Не е в Света София Става така, че България не унаследява Ози, който Господ е изпратил Наготово И би могъл да промени Много в нашето Самосъзнание, защото Ние продължаваме до днешен С нитики погрешни митология ми да смятаме Византийското за чуждо
Били сме един вид Врагове на Византия Сигурно сме били Врагове на всичките си съседи Но това не означава, че не сме една цивилизация Ние сме една цивилизация с Византия И в това отношение Защо да оставяме тази цивилизация на гърците? Те да се водят наследници на Византия А един конако, който е по-голям специалист по Византия от гърците Можеше да ни даде самочувствие Да кажем тази цивилизация е и наша Тя принадлежи и на други Защото Византия е римска империя Не е етническа
Територията е покривала И е покривала огромен ареал И в този смисъл дори равена е Византия И не само равена В Италия има много Византия Тези смяна на перспективата е много полезна и ако беше дошла в 20-те години в България и да сме закърмени и да имаме по-добри византиози отколкото гърците Ние щяхме по друг начин да се отнасяме към тая цивилизация и да имаме друго самочувствие и друго разбиране за историята, което е много важно Ако разбираме историята като византийско робство и турско робство, ние нищо не разбираме Нещата са много по-дълбоки, много по-полезни за нас, ако ги разберем А ако искаме да не ги разбираме, не се възползваме от тях Пропуснатия Никодим Кондаков е един голям пропуск българската интелигенция, българските управленци В периода 2022 година всички не си свършват работата за усвояване на огромното наследство, което им идва наготово от двете столици на Русия, Москва и Петербург Петербург, които са по това време на върха на европейската култура във всяко отношение Най-големите художници, най-големите музиканти, най-големите поети, най-големите византологи и така са там И те, повечето от тях, някои стават, разбира се, проповедници на бълшевизма и на комунизма, но по-голямата част бягат
За много от тях Париж е привлекателният център и там отиват за една по-малка част Прага, става благодарение на Масарик, много малка част България, която е православна която е славянска, която е близо до центровете на християнската древност Включително и до Атон, до Синай, до къде ли не Тук би могло да бъде най-добрата база за всички тях И ако сме имали визията, самочувствието, да ги привлечем Културната история и от там светогледа на България, ни щехме да имаме друго ниво на интелигенция, друго ниво на университет, друго ниво на академия Ние сега отстъпваме много в академично отношение на сърбите, да кажем Които освоят много по-голяма част от турската интелигенция Да не говорим за Прага, вече стана дума Това е една стратегическа грешка поради едно такова дребно темие, малодушие, маломерност на мисленето Не на парите, не е това причината Ако бяха направили един институт Кондаков Аз съм сигурен, че Кондаков ще да си помисли да да ходи в Прага Но ако тук му дадат има заплата, има проблем с квартирата, има проблем с публикациите, с архива И дойде Масарики
Му каже: "Премешеба е цар" Еми естествено, че оти насред учебата година Трябва да си направим пулки Защото не че сега ще хукнат някакви световни корифеи към България, да не ги изпуснем Но мисленето ни, ако остане такова слугинско-аргацко, ще продължаваме да инкасираме минусите на това мислене От момента, в който ние станем собственици на себе си, на България, друго ако не Но на България да сме собственици, на себе си, а не да сме сателити в интелектуално, културно, политическо, идеологическо и духовно отношение Тогава, ако не сме сателити, ще се открият огромни възможности, както сме имали в 20-те години Слава Богу, тогава св. Серафим Соболев се е установил в Света София В Прага не съм чувал някой светец да отишъл Това е много хубаво за нас, прекрасно и виждаме резултата Свети Серафим вдига духовното равнище на тогашна България с един етаж Защото е корифей Същото може да бъде и в други сфери, ако бяхме успели да прогледнем, че не сме родени за аргати, а сме родени за стопани на собственият си дом Светоглед – предаването за православен поглед към историята, културата и съвременността с Богослова Георги Тодоров